Кен Сколс
Ридание (57)

Неб

През тази нощ брат Хебда се появи в сънищата на Неб.

Намираха се в андрофрансинските гробища, близо до големите украсени порти, водещи към папските гробници. Баща му го очакваше там и двамата тръгнаха да се разхождат. Небето над тях приличаше на синина — зелено, лилаво и синкаво, и мърдаше като олио във вода.

— Ще стане по-лошо, сине! — каза брат Хебда и сложи длан на рамото му.

— Как така, татко? — По някакъв начин бе успял да нарече така този някога едър и жизнерадостен мъж, който го посещаваше често.

Смъртта не бе милостива към брат Хебда. Беше загубил тегло и лицето му бе изострено от отчаяние. Той посочи на юг и на запад.

— Над Познатите земи се разнесе Ридание за Уиндвир… дори отвъд тях. Събират се армии, те тъжат и беснеят при вида на костите ни. Ще тръгнат на изток, за да отмъстят на грешния дом.

Неб погледна натам, но в съня му Великата библиотека и експедиционният отдел му пречеха да вижда. Тази част от съня имаше смисъл. Преди да си легнат, Петронус бе предал новините на горянския съгледвач. Неб усети как здравата костелива ръка на Хебда го завъртя на север.

— На север е разбудено любопитство; блатният крал вкарва армията си в играта, за да почете родство, по-старо от появата ни на тази земя.

Това заинтригува Неб. Петронус не го бе споменавал. Осъзна, че са спрели да вървят, и се огледа. Намираха се пред гробницата на Петронус. Името му се отличаваше от останалите, защото бе единственият папа през последното хилядолетие, който бе приел собственото си име за свято.

Хебда плъзна ръка под надписа.

— Той ще въздаде справедливост на опустошителя на Уиндвир и ще убие светлината, която може да бъде възродена.

Неб усети как стомахът му се свива.

— Татко, не разбирам.

Брат Хебда се наведе към него.

— Не е нужно. Но и ти имаш роля. Когато дойде времето, ще се изправиш и ще го провъзгласиш за папа в Свещените градини за коронация, и той ще разбие сърцето ти.

Тези градини вече бяха само спомен. Не беше ги виждал никога. Отваряха ги само по време на приемничеството. Но ги беше обикалял и помнеше чертежите им в библиотеката. Бяха по-малки, отколкото смяташе, че трябва.

Неб не знаеше какво друго да каже. Нещо сграбчи сърцето му и го стисна. Усети как гърлото му се свива. Беше го страх. Заекна, не успя да намери думи.

— Небиос! — Баща му произнесе пълното му име. — Ти се появи на този свят като тъжно дете, обречено да стане тъжен мъж. — В очите на Хебда се появиха сълзи. — Сине, съжалявам, че нямам обнадеждаващи думи.

Неб искаше да каже, че на драго сърце приема тъгата, щом успява да види баща си отново, но преди да отвори уста, се събуди и осъзна, че пищи.

Петронус се надигна мигновено.

— Пак ли сънуваш?

Неб кимна. Не само викаше, но и плачеше. Докосна лицето си и дланите му се намокриха. Раменете му се тресяха. Той затаи дъх. Трябваше да каже нещо на Петронус. Нещо, което бе по-важно и спешно от всичко останало в съня му.

„Разбудено е любопитство.“ Спомни си.

Погледна към Петронус и произнесе бавно и отчетливо.

— Блатният крал вкарва армията си в играта.

Видя как Петронус трепна при тези думи.