Кен Сколс
Ридание (106)

Сетберт

Сетберт се размърда под влажното плесенясало сено и примигна в тъмната плевня. Дневната светлина влизаше през дупките на покрива и по стените, но той не можеше да различи шума от падащата вода от нечии стъпки навън. Във всеки случай не можеше да остане тук. Надигна се бавно и здраво стисна ножа.

Всичко стана невероятно бързо. Лисиас се появи с отряд съгледвачи посред нощ и го събуди.

— Непоколебим е мъртъв — съобщи мрачно генералът. — Оставил е писмо, в което доказва, че ти си виновен за унищожението на Уиндвир и на андрофрансинския орден.

Сетберт се отдръпна от упоената проститутка, с която се въргаляше в чаршафите.

— Кой го е убил?

Лисиас извърна глава.

— Самоубил се е.

Тази новина не го изненада. Орив бе почти непрекъснато пиян през последните месеци. Беше се оказал по-слаб, отколкото предполагаше.

— Добре. Изгори писмото. Запази нещата в тайна. Ние…

Лисиас поклати глава.

— Твърде късно е, Сетберт. Мълвата се разнесе. Писмото е при племенника ти.

— Тогава кажи на племенника ми…

Лисиас го зашлеви по бузата с опакото на дланта си и звукът изтрещя като гръм в стаята.

— Май не разбираш защо съм дошъл.

Сетберт докосна лицето си и усети парещото място. Очите му се присвиха.

— Да не би да идваш да ме арестуваш?

— Да — усмихна се Лисиас.

Сетберт се изсмя рязко.

— Да вървим! — Измъкна се от голямото кръгло легло и нахлузи панталоните си. Лисиас го наблюдаваше с усмивка, докато обличаше ризата си. — Не знам каква игра играеш, генерале, но Ерлунд ще я прозре през пръднята, която си натикал в дробовете му. — Той погледна портрета на майка си на отсрещната страна. — Сигурен съм, че ще иска да види документите.

— Сигурно — кимна Лисиас.

Сетберт се огледа. Съгледвачите дори не бяха извадили оръжията си. Явно се чувстваха неудобно и постоянно местеха очи между двамата.

„Все още са мои хора и го знаят.“

Той махна на един от мъжете.

— Свали портрета. — Усмихна се, когато съгледвачът изпълни заповедта, без да погледне първо към Лисиас.

На стената зад портрета имаше кръгъл сейф от Руфело.

— Може ли?

Лисиас поклати глава.

— Кажи кода.

Сетберт обмисли възможностите си и накрая изрече думите и числата, за да може съгледвачът да натисне различните пластини и копчета. Чу се изщракване и вратата се отвори.

Мъжът надникна вътре и се обърна към Лисиас с присвити устни.

— Няма нищо, генерале.

Сетберт усети как стомахът му се свива и видя, че Лисиас посяга към ножа си. Двама от съгледвачите сториха същото.

Сетберт изпищя и се хвърли към прозореца. Сграбчи дебелите завеси, за да се предпази от стъклата и рамката. Скочи от малкото балконче и се изгуби под дъжда в Уимския лабиринт.

Това се случи преди часове. Избяга през проходите под лабиринта, за които бе научил от баща си като дете. Тунелите го изведоха в една от по-съмнителните части на града, където успя да ограби един пияница, взе парцаливите му дрехи и твърде тесни обувки.

Мислеше да се промъкне на някой от корабите в пристанището, но заради блокадата едва ли щеше да стигне далече. А и Лисиас нямаше да се бави с издирването, щеше да впрегне и градската стража.

В крайна сметка пропълзя в каналите и тръгна по тях, докато не се измъкна от града. След това продължи по крайбрежието и откри тази плевня.

Надигна се бавно заради пришките по краката и острата болка в ребрата и рамото — резултат от тежкото нощно приземяване в градината.

Надяваше се да поспи тук, но умът му не можеше да се успокои. Къде да отиде? Какво му беше останало? И къде бяха изчезнали документите?

Малцина знаеха за сейфа на Руфело. А шифърът се предаваше от баща на син през поколенията. Никой друг не го знаеше.

Освен…

Сигурно беше онази мръсница — дъщерята на Ли Там. Но в това нямаше смисъл. Ако бе научила шифъра, защо не бе взела документите преди месеци? Споделяше леглото му често, защо да чака толкова? А и ако беше прочела документите, щеше да знае какъв герой е Сетберт.

По-разумната част на съзнанието му отбеляза, че тя се намира на хиляди левги разстояние. Не бе с него от месеци. Беше на североизток с проклетия Рудолфо и хартиения му папа.

„Ако не е Там, сигурно е някоя друга андрофрансинска подлога.“ Но всъщност нямаше значения кой и как е успял да разбие древния сейф. Сега важното беше да оцелее. Щом документите бяха изчезнали, за него нямаше място в Познатите земи. Щяха да го гонят, където и да се скриеше. Тази мисъл приседна в гърлото му.

Заливът беше под контрола на Желязната армада, което не позволяваше бягство на юг към островите и на запад към Изумрудения бряг. На изток имаше поредица от малки рибарски селища покрай гористите брегове на залива Калдус. Може би там щеше да успее да открадне лодка и да се спусне покрай Стената на пазителя на юг, и да се насочи към Изпепелената пустош.

Сетберт се приближи до вратата на плевнята и надникна навън. Не се виждаше никой между полето и брега на реката. Слънцето светеше ярко, последните дъждовни облаци се изнасяха бавно на изток.

Сетберт ги последва, а стомахът му закъркори от глад и страх.