Кен Сколс
Ридание (81)

Петронус

Каруците с даренията на Влад Ли Там пристигнаха в късното утро и Петронус ги посрещна извън лагера, мръщейки се на Там, който се усмихваше от коня си.

— Искам да говоря с предводителя ви — каза Влад Ли Там на стражите, които го спряха.

— Казва се Петрос — отвърна един от мъжете и се огледа.

Петронус пристъпи напред.

— Тук съм.

— Нося ви благоразположението на клана Ли Там и на папата на андрофрансинския орден. Искам да поговорим за работата ви тук.

Петронус стисна зъби.

— С радост ще обсъдя работата ни, лорд Там.

Дребният възрастен мъж се смъкна тежко от седлото заради бронята, която носеше под жълтеникавата си роба.

— Да се поразходим.

Те се отдалечиха от лагера към вчерашния работен участък. Петронус го поведе покрай прясно запълнените дупки, гневът му нарастваше с всяка крачка. Когато се отдалечиха достатъчно, се нахвърли върху Там.

— Каква игра играеш? — извика, без да прикрива гнева си.

Влад Ли Там се усмихна.

— Играта на оцеляването, Петронус. Играта на запазването на светлината. — Очите му се присвиха и усмивката изчезна. — По-скоро ти кажи каква игра играеш. Можеше да си останеш мъртъв. Да си стоиш в залива Калдус. А ето че си тук.

Петронус знаеше, че Там е прав, и поне част от гнева му бе насочена към него самия.

— Трябваше да го видя — каза с тъга. — Да видя какво си причиниха.

— И после трябваше да ги погребеш? — Влад Ли Там не го гълчеше, говореше равнодушно, сякаш отбелязваше някаква истина за душата на Петронус.

Той кимна.

— Да. — Махна с ръка към четирите посоки на света. — Останалите не са подготвени да го сторят. Твърде са заети да се цупят и да се обвиняват. И двамата знаем кой всъщност събори Уиндвир.

Очите на Там проблеснаха.

— Те си го причиниха сами. И двамата знаехме, че ще се случи, още когато почнаха да си играят с неща, с които не бива. Беше само въпрос на време.

Петронус сви юмруци.

— Твърдиш, че кланът Ли Там няма нищо общо с това?

Влад сви рамене.

— Научихме, че градовете-държави се активизират, когато бе открит последният фрагмент. Четирийсет и втората ми дъщеря Джин беше доскоро конкубина на Сетберт. Тя надуши, че се подготвя нещо, но не знаеше какво. И аз бях наясно, че ще се случи някакво събитие. — Той пристъпи напред и сложи ръка на рамото на Петронус. — Кога и какво не можаха да научат дори най-добрите ми синове и дъщери. — Там се наведе. — Но знам нещо друго. Вестта за откриването на последния фрагмент не изтече от андрофрансините. Те бяха много внимателни.

— Нито от теб?

Влад Ли Там поклати глава.

— Не.

— Но все пак си знаел?

— Да. Преди няколко години ме накараха да прибера нещо много важно и опасно в сейфовете на Ли Там. Говореше се, че папа Интроспект ще разпръсне фрагментите, но тази идея бе зарязана.

Петронус се вгледа в лицето на събеседника си и опита да прецени дали казва истината. Но Влад Ли Там владееше войната на кралицата, както и себе си. Нямаше издайнически движения или пози, нищо, което да го уличи в лъжа. Дори най-доброто андрофрансинско обучение не можеше да пробие тази съвършена маска.

— Трябва да узнаем как Сетберт е открил заклинанието и какво го е подтикнало да действа.

Влад Ли Там поклати глава и се подсмихна.

— Оставаш си андрофрансин докрай.

Петронус кипна. Посочи към запълнените дупки и копачите в центъра на града.

— Един град загина, Влад. Един начин на живот приключи. Малкото останала светлина се пилее. Ако не бяха мехослугите, щеше да е загубена изцяло. Искам да знам защо.

— Всички го искаме, Петронус. Но стратегията диктува първо да спасим каквото е останало. — Влад Ли Там въздъхна и извърна глава, преди отново да го погледне в очите. — Опасявам се, че не бях напълно искрен с теб.

Петронус се намръщи.

— За какво говориш?

Влад бръкна в торбичката си и извади пожълтял свитък, старателно навит и вързан с андрофрансинска лилава панделка. После му го подаде.

Петронус го прочете и пребледня. Прочете го отново, този път по-бавно и вникна в думите. След това вдигна поглед.

— Това се планове за преместване на ордена извън Уиндвир.

Влад кимна.

— С печата на папата.

Умът на Петронус запрепуска.

— Защо им е било да го правят?

— Със защитна цел. Явно са се досещали какво ще се случи.

Петронус се зарови в спомените си, търсейки някаква подсказка, която да има смисъл. Орденът и Великата библиотека се намираха в Уиндвир от две хилядолетия. Те бяха гръбнакът на ентролузианската икономика, същевременно достатъчно далече от градовете-държави, за да са в относителна безопасност.

Внезапно прозря стратегията на Влад Ли Там и вникна в нея.

— Деветте гори!

Влад Ли Там кимна.

— Имам свещено поръчение от ордена от около трийсет години — почти веднага след като ти се махна — да подготвя Рудолфо.

Петронус се вгледа в лицето му и долови трепването, което издаваше дребна лъжа.

Разбра, че планът е по-отдавнашен, но не каза нищо. Единственият друг човек, който можеше да каже кога наистина е започнало всичко, бе загинал в пламъците на Уиндвир. Но Петронус подозираше, че работата по изучаване на заклинанието и плановете за преместването на Уиндвир бе започнала доста преди да се откаже от папството и да се завърне към риболова.

„Още една причина да беше останал, старче.“

— Значи мислиш да продължиш с плана на Интроспект?

Очите на Влад Ли Там бяха като кораво синьо стъкло.

— Това зависи от желанието на папата.

Петронус кимна.

— Рудолфо разбира ли какво всъщност значи това?

Влад Ли Там сви рамене.

— Може би да, може би не. Аз няма да му кажа, обвързан съм със Свещеното поръчение. А има и някои… — той потърси точната дума — усложнения в изпълняването на андрофрансинската стратегия. Ти си запознат с франсинските учения. Човек може да бъде оформен за дадена роля, но това често налага жертви.

Петронус присви очи.

— Какво си направил?

Влад Ли Там се покатери на седлото.

— По-добре тези неща да останат в миналото. — Намести се и погледна надолу.

— Аз съм твоят папа, лорд Там! — Петронус прибегна до тон, който не бе ползвал от десетилетия. — Искам да знам всичко!

Влад Ли Там се засмя и обърна коня.

— Ти си рибар, Петрос, и копаеш гробове в дъжда. Когато обявиш публично, че си нещо повече, ме потърси пак. Заповядай и ще ти кажа всичко. — Започна да обикаля в широки кръгове около Петронус. — Рудолфо ще прибере мехослугите тази нощ. Изреклият заклинанието вече е в Деветте гори и прави планове за библиотеката под грижите на четирийсет и втората ми дъщеря. Ще искат разрешението ти скоро, за да започнат работа напролет.

Петронус кимна, но не каза нищо.

— Провъзгласи се, Петронус! Трябва да опазим светлината.

Докато Влад се отдалечаваше, Петронус осъзна две неща. Първо, че щом се провъзгласеше, сигурно нямаше да иска да знае какво точно е сторил Влад Ли Там, за да подготви Деветте гори за тези времена. Не само за да може да гледа в очите Рудолфо, а и заради някогашния му приятел, който бе споделял дома, огнището и лодката му.

Второто бе доста по-изненадващо. Мисълта остана с него дълго след като конят на Там прекоси почернелия пейзаж и се скри в западната гора.

Докато го въртеше в ума си, следвайки реката на логиката с множеството й разклонения, Петронус осъзна, че щеше да стори всичко, за да защити светлината.

Дори ако трябваше да остави андрофрансинския орден да умре и да прекрати обречената на миналото мечта, продължила две хиляди години.