Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Дърк Пит (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sahara, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Клайв Къслър. Сахара

ИК „Димант“, Бургас, 1994

Редактор: Маргарита Терзиева

Коректор: Росица Спасова

Художник: Петър Пецин

ISBN: 954-8472-10-7

История

  1. — Добавяне

7.

От столетия египтяните от една страна, и растителният свят от друга, са водили непрекъсната борба, за да съхранят съществуването си в пространството, заключено между оловносинкавите води на Нил и жълто-кафявите пясъци на Сахара. Простряна на 6 500 километра дължина от извора си в Централна Африка до делтата си в Средиземно море, тази река единствено от всички големи реки в света тече на север. Тук древността непрекъснато присъства в настоящето. Голямата река Нил е толкова чужда на безводния северноафрикански ландшафт, както същият този ландшафт е чужд на парообразната атмосфера на Венера.

Горещият сезон беше в разгара си по цялото протежение на Нил. Маранята се разгъваше и простираше над водата като плътна пелена, опъвана от безбрежната пустиня на запад. Ниското слънце висеше на хоризонта и предизвикваше изпепеляваща жажда, а лекият полъх на бриза се усещаше като бълващия в лицето горещ въздух на отворена пещ. Спокойствието на миналото срещаше технологията на настоящето. Заедно съжителстваха платноходката фелука, управлявана ръчно от четири млади момчета, и модерният изследователски кораб с мощни двигатели и електронно управление.

Пит вдигна очи от високоразделителния екран на видеото, горещината отвън не го смущаваше. Вътрешността на изследователския кораб се охлаждаше от климатична инсталация и той си седеше удобно срещу компютърния набор уреди, като отпиваше от чашата си изстуден чай. Загледал се за момент във фелуката, почти завиждаше на момчетата, които подскачаха на малката палуба и се опитваха да плават, използвайки бриза, който духаше срещу тях.

Нещо върна вниманието му към монитора. Една необичайна аномалия започна да пробягва по екрана в цветно изображение. Вертикалният сканиращ сензор, изследващ дълбокото дъно на реката, изписваше на екрана първоначално нещо неясно. След това изображението започна постепенно да се стабилизира, като материализираше линията на древен плавателен съд.

— Обектът се появи — докладва Пит. — Отбележи го с номер 94.

Ал Джордино набра кода на своята конзола. Внезапно конфигурацията на реката заедно с ръчно направената маркировка на дъното, както и естествените очертания на бреговата линия, блеснаха, графично изобразени на екрана. Следващ код и сателитно-позиционната система очерта с прецизна точност точната позиция и разположение на особеностите на речното дъно.

— Номер 94 е подаден на компютъра и записан — докладва Джордино.

Нисък, тъмен и набит, Албърт Джордино гледаше втренчено през бляскавите си кафяви очи, разположени ниско под челото, покрито с гъста къдрава черна коса. Ако пуснеше брада и му дадяха чувал с играчки, както често обичаше да казва Пит, Джордино спокойно би могъл да замести етруския Дядо Коледа.

Изненадващо бърз за мускулест набит човек, той можеше да се бори като тигър и беше ужасно стеснителен и непохватен, когато имаше работа с жени. Джордино и Пит бяха следвали заедно в университета, бяха играли футбол във военновъздушната академия и бяха служили заедно в самия край на войната във Виетнам.

От тази гледна точка на тяхната кариера назначението им в НЮМА по молба на адмирал Джеймс Сандекър, главен директор на националната агенция за изследване водите на моретата и океаните, имаше временен характер, който продължаваше вече почти девет години. Никой не би могъл да си спомни колко пъти единият беше спасявал живота на другия или поне го беше предпазвал от някаква много опасна ситуация, в повечето случаи предизвикана от непредвидени обстоятелства. Ето защо техните успешни измъквания от опасностите бяха станали легенда.

Пит продължи по-нататък и фокусира цифровия изометричен екран. Компютърът ротира триизмерно изображение, което показваше изгорелия плавателен съд в подробности — детайл по детайл. Изображението и размерите бяха записани и прехвърлени в процесора за данни, където можеше да се направи сравнение с известните данни за древните египетски съдове, плавали по река Нил. За броени секунди компютърът анализира профила и даде резултат. Данните за конструкцията на кораба се появиха в дъното на екрана.

— Това, което имаме тук, сочи, че корабът е товарен и е от времето на Шестата династия — прочете Пит. — Построен е някъде между 2000 и 2200 година пр.н.е.

— А състоянието му? — попита Джордино.

— Съвсем добро — отговори Пит — като другите, които намерихме. Той е добре запазен от тинята. Корпусът му и руля са все още непокътнати. Мога да различа мачтата, паднала напряко на палубата. На каква дълбочина е?

Джордино изучаваше данните, изписани на неговия компютър.

— На два метра под водата и на осем метра в тинята.

— Някакъв метал?

— Уредът не може да засече нищо подобно.

— Не е изненадващо, тъй като желязото не е било познато в Египет до 12 век пр.н.е. Какво се чете върху цветния екран?

Джордино отвърна, завъртайки своята конзола:

— Не много. Няколко бронзови фигури. Вероятно е изоставен кораб.

Пит изучаваше изображението на кораба, който беше потънал в реката преди четиридесет столетия.

— Удивително е как дизайнът на корабите остава почти непроменен в продължение на три хиляди години.

— Обяснява се с тяхното изкуство.

Пит го погледна.

— Изкуство?

— Забелязал ли си някога, че техният стил в изкуството остава непроменен. Той е един и същ от първата до тринадесетата династии. Дори рисунките на телата им са статични. Защо, по дяволите, през цялото това време те никога не рисуват, не се опитват да изобразяват човешкото око в профил? Те изобразяват човека винаги в анфас. Говоря за традицията. Египтяните са били верни на нея — уточни Джордино.

— Кога си станал експерт по египтология?

Верен на нрава си, Джордино отговори остроумно:

— О, понаучил съм нещичко оттук-оттам.

Пит не беше глупав. Джордино имаше набито око за детайла. Той рядко пропускаше нещо. Доказателство за това беше неговото позоваване на египетското изкуство, което не забелязваха болшинството от туристите. Никой от екскурзоводите не поясняваше същността му.

Джордино изпи една бира и остави празната студена бутилка пред себе си. Заби пръст върху останките от кораба, тъй като изображението се движеше и бе започнало да изчезва от екрана.

— Трудно е да се повярва, че се натъкнахме на деветдесет и четвъртата останка от кораби, след като сме проучили само две мили от реката.

— Не е толкова невероятно, като знаеш преди колко много хилядолетия са плавали кораби по Нил — допълни Пит. — Хората от всички цивилизации са имали щастие да плават през последните двадесет години от своя живот, преди да бъдат сплотени от буря, огън или други бедствия. Онези, които са оцелявали, след това обикновено са загивали поради небрежност. В Нил, заключен между Делта и Хартум, има повече потънали кораби на квадратен километър, отколкото където и да било по земята. За щастие на археолозите, останките са се покрили с тиня и по този начин са се съхранили. Те биха могли да престоят още четири хиляди години, преди да се разпаднат.

— Някаква следа от товар? — попита Джордино, надничайки през рамото на Пит в открития кораб. — Както се предполага, вероятно те са се опитали да извадят всичко, което е могло да бъде спасено от кораба, преди той да потъне.

Пилотът на изследователския кораб Гари Маркс хвърляше по едно тренирано око върху ехолота, докато сканираше течението на реката с другото. Висок, рус, с ясни сини очи, той носеше само шорти, беше обут със сандали и изглеждаше като фермер със сламената шапка на главата си. Беше обърнал леко глава встрани като продължаваше да говори:

— Тук привършихме. Продължаваме надолу по течението, Дърк.

— Окей — отвърна Пит, — заобиколи и сондирай отново, колкото е възможно по-близо до бреговата линия.

— Практически сега стържем дъното — каза Маркс равно, без капка вълнение. — Ако се доближим още малко до него, ще трябва да теглим кораба с трактор.

— Няма нужда от истерия — каза сухо Пит. — Заобиколи малко, доближи коритото и знай, че няма да повредим сензора.

Маркс съвсем професионално изви кораба към главния талвег на реката, направи почти завой на 180 градуса и се насочи паралелно към брега на разстояние не повече от пет-шест метра. Почти веднага сензорите откриха нови останки от кораб. Компютърът определи, че той е на знатен човек от средното царство и датира от 2040 до 1786 г. пр.н.е. Корпусът му беше по-тесен, отколкото на другите товарни кораби. Те наблюдаваха останките от този кораб на главния монитор, който обхващаше цялата палуба. Върховете на поддържащите подпори изглежда бяха резбовани с лъвски глави. Имаше широка дупка в предната част, по която се предполагаше, че е потънал при сблъсъка си с друг кораб.

Още осем древни съда бяха разкрити под тинята и записани подробно от електрониката, преди да се натъкнат на голямото откритие. Пит се изправи, очите му гледаха съсредоточено едно изображение, много по-голямо от първоначалните, плуващи през неговия монитор.

— Ние имаме фараонска баржа! — извика той.

— Уточнете и маркирайте позицията — настойчиво каза Джордино.

— Сигурен ли си, че е изписано „Фараон“ на него?

— Такава красота, като картина, на която винаги ще се наслаждаваш. Погледни.

Джордино изучаваше нарастващото изображение.

— Вижда се добре. Никаква мачта. Баржата е твърде голяма, за да е принадлежала на обикновен човек. Сигурно е фараонска собственост.

Корпусът беше дълъг, изящно тънък в краищата. Стволът на кърмата, скулптиран във формата на соколова глава, представляваше египетския бог Хорус, но предната част на носа липсваше. Най-любопитното, което показа компютърът, обхванал двете страни на корпуса, бе, че върху тях имаше йероглифи. Имаше също така фараонска кабина с резбовани орнаменти. Най-голямата атракция беше правоъгълната форма върху палубата в средата на кораба с резбовани фигури. Двамата мъже бяха затаили едновременно дъх, докато компютърът следваше изображенията от дъното на реката. Отново се появиха ясни очертания върху екрана.

— Каменен саркофаг! — възкликна Джордино с необичайно за него вълнение. — Ние открихме каменен саркофаг!

Той отиде бързо до своята конзола, за да види анализа и цифровите параметри, които показваше неговият компютър.

— Цветният скенер показва голямо количество метал във вътрешността на кабината и саркофага.

— Златото на фараон Менкаура — изрече Пит тихо.

— Откога ли датира?

— Две хиляди и шестстотин години пр.н.е. Печатът на времето и изображенията върху монетите — каза Пит, усмихвайки се. — Компютърният анализ по-нататък показва изгоряло черешово дърво.

— В такъв случай това е липсващата погребална баржа на фараон Менкаура.

— Не бих казал, че е обратното — рече Пит. Състоянието му граничеше с еуфория.

Маркс акостира изследователския кораб направо върху мястото на откритата баржа. След това в продължение на шест часа Пит и Джордино с помощта на електронни скенери и проби я проучваха изцяло, като направиха подробен запис за нейното състояние и разположение. Същият беше необходим за египетските власти.

— Господи, как бих желал да имаме камера във вътрешността на кабината и саркофага — отвори бира Джордино, но почти забрави да пие от нея, тъй като много се вълнуваше.

— Вътрешните ковчези в саркофага може би са непокътнати — каза Пит, — но от влагата има вероятност мумията да е прогнила. Като предположение… Кой може да каже? Откритията ни може би са равни на съкровищата на Тутанхатен.

— Менкаура е бил далеч по-голям набоб и богаташ от фараон Тур. Той трябва да е имал по-голям запас съкровища за задгробния живот.

— Така или иначе, ние няма да видим и частица от него — каза Пит, като протягаше ръце към тавана на кабината. — Ще сме мъртви и превърнати в прах, преди египетските власти да решат как да изнесат съкровището и как да опазят останките, докато ги пренесат в музея в Кайро.

— Посетители — предупреди ги Маркс, — египетска патрулна лодка приближава към нас.

— Слуховете пътуват много бързо — каза Джордино неуверено. — Кой ли може да ги е изпратил?

— Обикновена проверка — отвърна Пит. — Те ще ни отминат и ще продължат надолу по реката.

— Напротив, идват право към нас — повтори Маркс.

— Твърде много са за обикновен контрол — забеляза Джордино.

Пит се изправи и извади файловата касета от компютъра.

— Те ще бъдат шумни и ще искат да ни проверяват основно. Ще ги посрещна на палубата с нашето разрешително от службата за изучаване на античността.

Пит напусна кабината и застана на кърмата на откритата палуба. Горещината беше непоносима. Лодката се приближи и застана на разстояние по-малко от метър до кораба. Той наблюдаваше как двама моряци от патрула прехвърлят малък мостик към кораба. Видя и капитана, застанал в кабината си, откъдето му махаше дружелюбно с ръка. Той се учуди, че те нямаха намерение да се качват на борда при тях, и с изненада установи как един нисък сух човек преминава хвърления към кораба им мостик. Пит извика към него, невярващ на очите си:

— Руди, откъде по дяволите се взе тук?

Руди Гън, заместник-директорът на НЮМА, се усмихна широко и разтърси ръката на Пит:

— От Вашингтон. Кацнах на летището преди по-малко от час.

— Какво те довя към Нил?

— Адмирал Сандекър ме изпрати да откъсна теб и Ал от любимия ви проект. Разполагам със самолет на НЮМА, който ще ни отведе до Порт Харкорт. Адмиралът ще ни чака там.

— Къде е Порт Харкорт? — попита Пит смутено.

— Морско летище на делтата на река Нигер в Нигерия.

— Защо толкова се е разбързал адмиралът? Той би могъл да ни инструктира и чрез сателитната връзка. Защо хабиш време и усилие, за да ни го кажеш лично?

Гън направи знак за отрицание с ръцете си:

— Не мога да кажа. Адмиралът не ме е посветил в причината за секретността на задачата или за налудничавото си хрумване.

Ако Руди Гън не знаеше какво крие в ръкава си Сандекър, никой друг нямаше да знае. Руди беше слаб, с тънки рамене и бедра, изключително компетентен, майстор на логиката: беше завършил Анаполис и беше работил като командир във Военноморския флот. Гън беше дошъл на борда на НЮМА по едно и също време с Пит и Джордино. Гледаше на света през дебели очила с рогови рамки и говореше с полуотворена уста, което в повечето случаи водеше до недоразумение. Джордино го бе прикачил към агентите на военното разузнаване, обучени да убиват.

— Идеално си избрал времето си за идване — каза Пит. — Ела вътре да се скрием от жегата. Има нещо, което трябва да ги покажа.

Пит извади на дисплея дигиталния изометричен модел на останките от древния кораб върху компютърния монитор. Те прекараха часове, разглеждайки цветното изображение, и коментираха всяка подробност, всеки квадратен метър на древната баржа.

— Неописуемо — говореше Гън.

— Ние също така записахме и определихме местонахождението на стотина други останки от такива кораби, датиращи от 3800 г. пр.н.е до 10 в. сл.н.е. — каза Джордино.

— Поздравления и за тримата — изрече Гън топло. — Вие сте открили невероятната находка, единствена за историческите книги. Египетското правителство ще ви награди с медали.

— А адмиралът? — попита непринудено Джордино. — С какво ще ни награди той?

Гън свали поглед от монитора и ги погледна. Изведнъж лицето му стана мъртвешки сериозно.

— С мръсна и неблагодарна работа, предполагам.

— Намекнал ли е за нещо? — притисна го Пит.

— Нищо, което да има определен смисъл — отвърна Гън, гледайки към тавана. — Когато го запитах защо бърза толкова, той ми цитира едно стихотворение. Не мога да си спомня точните думи. Нещо за сянката на кораба и омайната вода, която е червена.

— … „Лъчите негови поддържат зноя в океана,

където корабната сянка е простряна

омайната вода блести огряна

спокойна, аленочервена…“

— цитира Пит куплет от стихотворението „Римата на древния моряк“ от Самуел Тейлър Колридж.

Гън погледна Пит с уважение.

— Не знаех, че можеш да цитираш поезия…

Пит се усмихна.

— Припомних си няколко стиха. Това е всичко.

— Питам се какво дяволско нещо си е наумил Сандекър? — каза Джордино.

— Предполагам, че не е проста гатанка.

— Не — отвърна Пит с леко безпокойство. — Поне това не му е в характера.