Клайв Къслър
Сахара (56)

54.

Четиристотин километра на запад пътуването премина абсолютно спокойно без никакво шумолене на вятъра, който да раздвижи въздуха над пустинната, безформена и безлюдна земя. Единственият звук идваше от монотонното бучене на двигателя на бързото военно бъги.

Джордино наблюдаваше показанията на бордния компютър на бъгито, който отчиташе неравностите на пътя и им помагаше да избегнат девиацията и морето от пясъчни дюни. На два пъти те трябваше да заобикалят дюни и клисури, дълги почти 20 километра, преди да продължат по маршрута си.

Според показанията на цифрите, които се изписваха на малък екран, Джордино и Стейнхолм разбраха, че са изминали 400 километра между форт Фуро и мавританската граница за около 12 часа. За да следват точно железопътната линия, те изгубиха скъпоценно време. Рискът да бъдат нападнати непредвидено от патрули или да бъдат засечени от самолетите също беше много голям.

Последната третина от пътя завърши на твърда земя, обсипана със заоблени камъни. Те бяха с размер от малко топче до големината на футболна топка и правеха шофирането ужасно, но на Джордино и Стейнхолм и през ум не им мина да намалят скоростта. Караха с постоянна скорост от 90 километра в час, издържайки стоически на друсането и тръскането.

Преумората и изтощението бяха пренебрегнати при мисълта какво може да се случи на мъжете и жените, които оставиха зад себе си. Джордино и Стейнхолм добре знаеха, че ако изобщо съществува някаква надежда за спасението на тези хора, то трябваше да се намери отрядът на специалните сили на САЩ, и то да се намери бързо, преди Казим да е влязъл във форта и избил всички. Джордино беше обещал да се върне до обяд, но това се оказа илюзия.

— Колко остава до границата? — попита на английски Стейнхолм с акцент на Арнолд Шварценегер.

— Няма начин да кажа — отговори Джордино, — те не поставят табели в голата пустиня. Всичко, което зная, е, че вече сме я преминали.

— Сега поне е достатъчно светло, за да видим накъде вървим.

— И също така е по-лесно за малийците да ни заловят.

— Кълна се, че се движим на север по железопътната линия — каза Стейнхолм. — Горивото свършва. Още 30 километра и ще трябва да ходим пеша.

— Ти ме премяташ! — каза Джордино, проверявайки още веднъж компютъра и гледайки показанията на компаса, монтиран на арматурното табло. — Завий в посока 50 градуса на северозапад и карай до диагонала, докато стигнем шосето. Така ще изминем няколко километра по-навътре в случай, че още не сме навлезли в Мавритания.

— Часът на истината — каза, смеейки се, Стейнхолм. Той натисна педала на газта докрай и бъгито се понесе, вдигайки след себе си облаци прах.

 

 

Изтребителите се върнаха в единадесет часа и подновиха опустошението на вече разрушения форт с техните ракети. Когато те свършиха, започнаха бомбардировка четирите танка. Пустинята ехтеше от непрекъснатите експлозии. Грохотът и разрушението изглеждаха безкрайни за защитниците, когато сухопътните сили на Казим се придвижиха на 300 метра и обстрелваха руините със снайпери и минохвъргачки.

Концентрацията на огъня срещу форта изразяваше и негативизма към Чуждестранния легион, който винаги е стоял на страната на колонизаторите в Западна Африка против туарегите. Падаха снаряд след снаряд, детонацията им беше един несекващ грохот. Останките от стените ставаха на решето от постоянните експлозии, из въздуха хвърчаха камъни, хоросан, пясък и прах. Старият форт приличаше на археологическа находка на античността.

Командирският самолет на генерал Казим кацна в сухото езеро, близо до форта. Придружен от своя началник-щаб полковник Сахир Чеик и Исмаил Йерли, той бе посрещнат от капитан Мохамед Батута. Капитанът ги качи в откритата военна кола и тръгна към временната главна квартира на полевия командващ полковник Нухум Манса, който излезе да ги поздрави.

— Плътно ли сте ги обкръжили? — попита Казим настойчиво.

— Да, генерале! — отвърна бързо Манса. — Моят план е постоянно да свиваме обръча около форта, докато го превземем.

— Опитахте ли се да склоните отряда на ООН да се предаде?

— По четири различни повода. Всеки път получавах отказ от техния командир, полковник Левант.

Казим се засмя цинично:

— Тъй като те настояват да умрат, ние ще им помогнем.

— Може би не са останали много — забеляза Йерли, сякаш виждаше с телескоп през стените на форта. — Мястото е като прокъсано сито. Всички трябва да са затиснати под камъните на разрушените стени.

— Моите хора са решени да се бият! — каза Манса. — Те искат да направят хубаво шоу на техния обичан командир.

— И те ще получат тази възможност. — Казим изглеждаше доволен. — Дайте заповед да нападнат форта след един час.

 

 

Непрестанната стрелба не спираше и за момент. Долу в арсенала, претъпкан от почти 65 човека — командоси и цивилни, започна да пада хоросанът от фугите на арковидния каменен таван. Ако това продължеше, имаше опасност хората да бъдат затрупани.

Ева беше застанала близо до стълбата, където превързваше една жена от отряда, чието рамо беше засегнато на няколко места от малък шрапнел. Тя беше загубила за момент съзнание и след като дойде на себе си, се видя да лежи на пода заедно с другите ранени. Това стана в момента, когато Ева приключваше с превръзката и ударната вълна на едни изстрелян снаряд я събори на земята.

Един от медиците се занимаваше с нея, докато Пит държеше ръката й. Лицето му изглеждаше уморено, потно, с почти бяла брада от слепилия се прах по нея. Той я гледаше и нежно се усмихваше.

— Добре дошла между живите! — каза Пит. — Доста ни поизплаши, когато се срути стълбата.

— Затрупани ли сме? — запита тя.

— Не. Можем да се измъкнем, когато му дойде времето.

— Изглежда толкова тъмно!

— Капитан Пемброук-Смит и неговите момчета почистиха изхода, така че да може да влиза достатъчно въздух, за да дишаме. Затова прониква малко светлина, но сме запазени от шрапнелите.

— Чувствам се цялата скована, но странното е, че не изпитвам никаква болка.

Медичката — млада червенокоса шотландка — й се усмихна.

— Натъпкала съм те с успокояващи. Не можех да ти позволя да се нахвърлиш върху мен, докато намествах скъпоценните ти кости.

— Какво ми е състоянието?

— Освен счупена дясна ръка и ключица, едно или повече пукнати ребра — не мога да ги установя без рентген — счупен ляв пищял и глезен, плюс множество охлузвания и възможни вътрешни наранявания, ти си съвсем добре.

— Много си откровена! — каза Ева, опитвайки се да се усмихне на ексцентричността на полевата медичка.

— Прости ми за хамалския маниер, но мисля, че най-добре за теб е да знаеш голата истина! — потупа я по здравото рамо червенокосата шотландка.

— Оценявам това — отвърна с усилие Ева.

— Два месеца почивка и сте готова да преплувате Ламанша.

— Предпочитам плувните басейни. Благодаря.

Пемброук-Смит, неуморим както винаги, сновеше между хората в арсенала и поддържаше духа им. Той се приближи и коленичи до Ева.

— Вие сте една много издръжлива жена, д-р Роджас.

— Писано ми е да оцелея.

— Тя не трябва да прави известно време необуздан и продължителен секс! — пошегува се Пит.

Пемброук-Смит подхвърли закачливо:

— Какво не бих дал да съм тук, когато се съблече!

Ева не чу закачката на капитана. Малко преди да довърши ремарката си, тя изпадна отново в безсъзнание.

Пит и Пемброук-Смит гледаха на нея с едни и същи очи, лицата им изведнъж станаха сериозни. Капитанът кимна към автоматичния пистолет под мишницата на Пит.

— Ако настъпи краят, ще я удостоиш ли с честта?

Пит кимна решително.

— Ще се погрижа за нея.

Левант дойде. Изглеждаше отпаднал и изморен. Той знаеше, че неговите мъже и жени няма да могат да издържат дълго на това изпитание. А допълнителното напрежение, на което бяха изложени и децата, се отразяваше на неговия професионален дух. Той мразеше да вижда хората, към които изпитваше приятелски чувства, да бъдат подложени на такъв тормоз. Най-големият му страх идваше от това, че когато бомбардировката спре, ще се окаже безпомощен срещу гаврата и унижението спрямо хората му от страна на малийците.

Левант трябваше да противопостави своите мъже и жени, които бяха останали двадесет и един, включително с Пит, на силата на 1500 войници заедно с четирите танка, които имаха като подкрепление. Той нямаше представа колко дълго ще могат да издържат, преди да бъдат унищожени. Един час, може би два или малко повече. Повечето от стените бяха разбити и това затрудняваше настъпващите войници да ги преодолеят.

— Сержант Вадилински докладва, че малийците започват да настъпват — каза полковникът на Пемброук-Смит. — Щурмът е предстоящ. Отворете входа към стълбите и вашите хора да имат готовност веднага да отбият атаката.

— Слушам, полковник!

Левант се обърна към Пит.

— Е, г-н Пит, вярвам, че е време да изпробваме вашето изобретение.

Пит стоеше и наблюдаваше.

— Чудя се дали шплентовете му ще издържат.

— Преди малко го погледнах и то все още беше невредимо до стената, така че ще трябва да опитаме.

— Това е достатъчно, за да изпия една текила.

— Няма нищо по-драстично от надеждата.

Пит погледна Левант в очите.

— Ще се опитам да направя така, че Казим да се пръсне от яд.

— Само че да не заприличаме на французите, които отговориха при Ватерло и Камерун с една дума: „Мерде“.

— С други думи: „Лайно“ — преведе Пемброук-Смит.

Левант се засмя:

— Меко казано.

Пит уточни:

— Аз не мога да си представя, че момчето на госпожа Пит ще свърши като Дейв Крокет и Джим Боуи при Аламо.

— Като имам предвид нашата малочисленост и бойна мощ на врага — каза Левант, — трябва да заявя, че възможностите ни за оцеляване са нито по-добри, нито по-лоши.

Пълна тишина настана в подземния арсенал. Всеки стоеше на мястото си и поглеждаше към тавана, сякаш можеше да види през него какво става навън. Прекарали повече от шест часа в арсенала, хората от отряда отпушиха входа и излязоха на открито във форта.

Той беше почти неузнаваем. Черен дим се издигаше от горящите джипове, почти всички сгради бяха напълно разрушени. Войниците на Левант бяха изтощени от жегата, кални, гладни и уморени до смърт. Но те бяха решени да окажат съпротива до последен дъх на малийците и да ги накарат да платят висока цена.

— Ще откривате огън по моя команда! — нареди Левант по радиото.

 

 

Планът на Казим за нападение беше изключително прост. Той разчиташе танковете да влязат през главния портал на северната стена, докато щурмовите отряди обкръжат форта. В битката трябваше да бъдат хвърлени всичките 1470 човека. Никой не беше оставен в резерва.

— Очаквам пълна победа от вас! — заяви Казим на своите офицери. — Убивайте всеки от отряда на ООН, който се опита да избяга.

— И никакви заложници? — попита изненадан полковник Чеик. — Мислите ли, че това е умно, генерале?

— Виждате ли някакъв проблем, стари приятелю?

— Когато международната общност открие, че сме екзекутирали целия отряд на Обединените нации, ще бъдат взети сериозни контрамерки срещу нас.

Казим поклати глава.

— Нямам никакво намерение да разрешавам на чужди нашественици, нарушили нашите граници, да останат ненаказани. Светът скоро ще научи, че народът на Мали не може да бъде третиран като пустинно куче.

— Съгласен съм с генерала — обади се Йерли. — Враговете на вашия народ трябва да бъдат унищожени.

Възбудата у Казим беше по-голяма, отколкото можеше да издържи. Той никога не беше водил битка досега. Неговото смазващо предимство и сила го правеха много невъздържан. Сега той се виждаше като велик военачалник срещу чуждестранни нашественици.

— Заповед за атака! — нареди той. — Това е исторически момент. Ние ще сломим врага!

Щурмовите отряди настъпваха през пустинята класически, като по учебник, готови да обезпечат прикриващ огън на предните редици. Първата вълна елитни части започна да стреля, след като приближи форта на 200 метра, без да срещне вражески огън. Пред тях вървяха танковете в стройна редица.

Пит реши, че е време да действа. С помощта на пет командоси той извади съоръжението си на открито и го нагласи хоризонтално към стената. Един перфориран варел с нафта беше поставен върху листовата пружина, а пет други стояха до съоръжението на Пит.

— Хайде, малката — мърмореше си той, — сега не е време да правиш номера, а трябва да покажеш какво можеш.

Малко преди да се стъмни, Левант беше напуснал форта, за да очертае периметъра на действие. Сега всички от отряда очакваха какво ще направи Пит. Ако танковете не можеха да бъдат спрени, малийските щурмови отряди щяха да влязат не след дълго. Пит подготви съоръжението и въжетата за освобождаване на пружината, както и индикатора за определяне на разстоянието. След това се изкачи на една от гредите и погледна към настъпващите танкове.

— С кой от тях ще се заемеш? — попита Левант.

Пит показа танка, който стоеше от ляво на редицата.

— Идеята ми е да започна с последния и да ги унищожавам подред.

— Така че предните танкове да не могат да разберат какво става отзад — заключи Левант. — Да се надяваме, че съоръжението ти работи.

Палещата жега на слънцето беше нагряла бронята на танковете. Командирите им и техните водачи напредваха с тях с отворени люкове и оръдията им стреляха към няколкото останали укрепления на форта.

Когато Пит успя да вземе на прицел водача на първия танк, той запали една факла и я постави върху перфорирания капак на варела. Нафтата пламна веднага. След това бързо изгаси факлата в пясъка, освободи примката на пружината, като придърпа въжето към себе си и горящият варел се понесе във въздуха. Той прелетя стената на форта като метеор и стигна над последния танк, падайки малко зад него. Чу се експлозия. Пит седеше зашеметен.

— Това нещо работи по-добре, отколкото си представях — промърмори той.

— Петдесет метра по-надолу и десет метра надясно — заключи Пемброук-Смит, сякаш коментираше футболен мач.

Докато хората на Левант поставяха другия варел върху пружината, Пит регулираше уреда за определяне на разстоянието. Новият варел излетя и падна на няколко метра пред задния танк, търколи се към него и след малко експлодира. Танкът внезапно бе обхванат от пламъци. Вече два танка бяха вън от строя. Оставаха още два. Без да губи време, Пит зареди съоръжението отново. Този път варелът падна право върху танка и експлозията го смачка.

— Работи, наистина работи — викаше радостно Пит, подготвяйки се за следващия изстрел.

— Весело шоу — радваше се иначе въздържаният Пемброук-Смит.

Пит и командосите сложиха следващия варел, без да проявяват нетърпение. Неочакваното разрушаване на два от танковете на Казим стопи временно предимството му. Левант беше много доволен от успеха на Пит, но ако само един танк оцелееше и стигнеше до форта, беше достатъчен, за да сломи съпротивата им.

Пит освободи механизма за четвъртия варел. Варелът излетя, но командирът на танка този път разбра за огненото шоу и нареди на водача да кара на зигзаг. Тази мярка помогна на танка да избегне варела и той падна на четири метра от него.

Варелът експлодира и засегна малко от задната част на танка, което не му попречи да продължи настъплението си към форта. Бойците, застанали зад грамадата от камъни, наблюдаваха малийците, които се движеха като армия мравки. Те бяха толкова много, че беше невъзможно да ги преброиш. Първите бяха само на няколко метра от зоната, очертана от Левант, но той не бързаше да дава нареждания за огън, изчаквайки Пит да постави своята пета горяща ракета върху съоръжението. Огнена вълна закри настъпващия танк и след това като по чудо той избухна. Цялата преднина, която те поддържаха, беше стопена. Пит лежеше на земята толкова изморен, че не можеше да стане. Шейсеттонният танк гореше и пушекът му се издигаше високо в небето. Всички очакваха Пит да стане. Това беше последният му изстрел и той беше успял. Ако беше пропуснал, много хора щяха да умрат, включително и той. Панически водачът на танка и неговият командир скочиха през люка, обхванати от пламъците. Атаката беше спряна. Войниците от отряда се радваха, че са избегнали най-лошото. Страховете им бяха елиминирани от изобретението на Пит. Те показаха, че са по-организирани и имат силна воля за живот. В стария форт този ден страхът беше победен.

— Приберете оръжията и спрете огъня! — нареди Левант. — Сега идва нашият ред да им покажем, че можем да устоим.