Клайв Къслър
Сахара (8)

6.

Пит стоеше във фоайето на „Нил Хилтън“, когато Ева излезе от асансьора. Той беше облечен в светлокафяв копринен костюм с едноредно сако и безупречно изгладен панталон. Ризата беше светлосиня, а широката му копринена връзка „Ботичели“ съчетаваше черни и жълти ивици върху тъмносин фон.

Той стоеше естествено и свободно, сложил ръце отзад, наклонил леко глава на една страна, като наблюдаваше една хубава, млада, с гарвановочерна коса египтянка в безупречно ушита златна копринена рокля. Тя се движеше из фоайето с ослепителен блясък, хваната под ръка за един най-малко три пъти по-възрастен от нея мъж. Походката й събуждаше неукротими желания.

Пит излъчваше спокойствие. Той гледаше този спектакъл по-скоро от любопитство. Ева застана зад него и сложи ръка ма лакътя му.

— Харесваш ли я? — попита тя, смеейки се.

Пит се обърна, погледна към нея и видя най-сините очи, които някога е виждал. Устните му се свиха в лека гримаса, която се хареса на Ева.

— Тя ще направи състояние.

— Твой тип ли е?

— Не, аз харесвам спокойните интелигентни жени.

Гласът му е дълбок и мелодичен, помисли си тя. Ева усети мирис на мъжки одеколон, не от познатите френски парфюми, с много по-мъжка нотка.

— Надявам се, че мога да приема това за комплимент.

— Разбира се.

Тя замълча и очите й смутено се затвориха.

— Аз имам ранен полет утре сутринта, така че трябва да си легна навреме.

Господи, това е ужасно, мислеше тя. Държа се като малко момиче, очакващо своя коледен подарък.

— Много жалко. Бях намислил да остана цяла нощ, за да ти покажа всяка дупка на порока и всяко място на греха в Кайро. Всички екзотични кътчета, скрити от погледа на туристите.

— Сериозно ли говориш?

Пит се засмя:

— Не съвсем. В случая мисля, че е по-умно да вечеряме в твоя ресторант и да оставим улиците. Твоите приятели могат да имат нещо наум и да се опитат отново.

Тя погледна пълното с хора фоайе.

— Хотелът е фрашкан. Ще бъдем щастливи, ако намерим маса.

— Аз имам резервация — каза Пит, хващайки я за ръката.

Те влязоха в асансьора и се изкачиха на последния етаж на хотела. Там беше панорамният ресторант.

Както повечето жени, Ева харесваше този тип грижовни и внимателни мъже. Тя харесваше също така начина, по който сдържаше своя порив, въпреки че я държеше здраво за ръката, докато се качваха в ресторанта.

Метрдотелът ги настани на една маса близо до прозореца с фантастичен изглед към Кайро и река Нил. Една вселена от светлина искреше във вечерната мъгла.

Мостовете над реката бяха задръстени от свирещи автомобили, които се разперваха като ветрило по улиците и се смесваха с теглените от коне каруци и туристически карети.

— В случай, че не желаеш коктейл — каза Пит, — аз предлагам да останем на вино.

Ева кимна и се усмихна доволна.

— Много добре. Защо не поръчаш както му е редът?

— Аз обичам авантюристичната душа — усмихна се той. Погледна за миг листа с напитките. — Ще опитаме бутилка „Гренаклис Вилидж“.

— Отлично — съгласи се сервитьорът. — Едно от нашите най-хубави сухи местни бели вина.

След това Пит поръча патладжани в апетитен сусамов сос, кисело мляко, наричано тук „лебан забади“, плато мариновани зеленчуци и панерче с ръчно приготвена пита — хляб.

Веднага щом виното бе поднесено и разлято, Пит вдигна своята чаша:

— Желая ти безопасна и успешна експедиция. Може да намериш всички отговори.

— И за твоето речно проучване — каза тя, като се чукнаха с чашите.

Изведнъж й хрумна да продължи:

— Какво точно издирвате?

— Древни корабокрушения. В частност едно. Погребален шлеп.

— Звучи очарователно. А чий е бил шлепа?

— На един фараон от древното царство. Нарича се Менкаура или Микерин, ако предпочиташ гръцкото наименование. Той е царувал по време на Четвъртата династия и е построил най-малката от трите пирамиди в Гиза.

— Не е ли бил погребан в тази пирамида?

— През 1930 г. един полковник от британската армия е намерил тяло в един саркофаг, вътре в ритуалната камера, но анализът от останките доказал, че то датира от гръцката или римската епоха.

Вечерята беше сервирана и те се погледнаха в щастливо съучастничество. Заляха със сос изпържените парчета патладжан, след това добавиха от сусамовия сос и поставиха отгоре маринованите зеленчуци. Докато се хранеха, Пит допълни поръчката.

— Защо мислиш, че Менкаура е в реката? — попита Ева.

— Йероглифните знаци върху един камък, който неотдавна беше открит в една стара галерия близо до Кайро, показват, че неговият погребален шлеп е бил запален и изгорял в реката между старата столица Мемфис и неговата пирамида в Гиза. Камъкът показва неговия истински саркофаг заедно с неговата мумия и несметно количество злато, неоткрито досега.

Киселото мляко пристигна гъсто и с каймак. Ева го погледна с колебание.

— Опитай го — настоя Пит. — „Лебан забади“ не само ще развали вкуса ти за американското, но ще те накара и да го забравиш.

— Ще го харесам, искаш да кажеш.

Тя опита от върха на лъжичката и апетитно, като кокетираше приятно, започна да се храни. За да не развали впечатлението от себе се, тя се помъчи да застане сериозно:

— И така, какво ще се случи, ако намерите шлепа? Ще задържите ли златото?

— Твърдо — отговори Пит, — нашите детектори имат обещаващи данни, ние маркирахме мястото и се обърнахме към археолозите от Египетската организация за антично изкуство. След като те получат необходимото финансиране, техните хора ще направят разкопки.

— Дали потъналият шлеп стои на дъното на реката?

Пит тръсна глава.

— Тинята от четиридесет и пет столетия е покрила и погребала всички останки.

— На каква дълбочина лежи?

— Не мога да кажа точно. Египетските и геоложките описания определят, че главният канал в сектора на реката, който проучваме сега, се е преместил на около сто метра по̀ на изток и периода от 2 400 г. пр.н.е. до днес. Ако шлепът е върху здрава почва близо до брега, той може би е някъде на три до десет метра под пясъка и тинята.

— Радвам се, че те послушах. Киселото мляко е хубаво.

Сервитьорът се появи дискретно, носейки сребърен поднос с овални блюда. Бяха сервирани специално приготвени агнешко на шиш и средиземноморски раци на скара с дървени въглища, към тях се прибавиха още пилаф с говеждо месо и гарнитура от спанак, ориз и фъстъци.

Пит поръча и няколко пикантни соса за добавка след консултация със сервитьора, който проявяваше изключително внимание към тях.

— Какви са тези странни непознати заболявания, които ще изследвате в пустинята? — продължи разговора Пит, докато дразнещите апетита ястия бъдат сервирани в чиниите.

— Докладите от Мали и Нигерия са твърде кратки, за да се правят точни оценки. Имало слухове за обикновени симптоми на токсично отравяне. Аномалии при раждане, конвулсии или гърчове, кома и смърт. А също така доклади за психични разстройства и необичайно поведение.

— Агнешкото е действително вкусно. Опитай един от сосовете. Ферментиралият бери сос много му подхожда.

— А какво представлява зеленият?

— Не съм сигурен. Има сладък и лют вкус. Потопи раците си в него.

— Превъзходно. Всичко е много вкусно. Трогната съм.

— Но да се върнем към токсичното отравяне… какъв тип необичайно поведение?

— Хората скубят косите си, удрят си главите в стените, държат си ръцете в огъня. Обикалят голи като животни, лазейки с ръце и колене и изяждат мъртвите, като внезапно се превръщат в канибали… Това ястие с ориз ми харесва. Как го наричат?

— „Халта“.

— Желая да взема рецептата от готвача.

— Вярвам, че може да се уреди — каза Пит. — Правилно ли чух — онези, които са заразени, ядат мърша?

— Техните реакции в голяма степен зависят от тяхната култура — отвърна Ева, вземайки си „халта“. — Хората от страните на третия свят например убиват пряко много повече животни, отколкото хората от Европа или Съединените щати. О, разбира се, и ние сме минали по този път в миналото. Но те виждат одрани животни, окачени на пазарите, и наблюдават как бащите им колят коза или овца. Децата се обучават от ранна възраст да ловят и колят зайци или птици, след това да ги дерат и готвят. Примитивната жестокост и мирисът на кръв са ежедневие за онези, които живеят в бедност. Те трябва да убиват, за да оцелеят. След това, когато незначителни количества от мъртвите токсини проникнат и абсорбират в кръвоносната им система в продължение на дълъг период от време, техните системи се израждат — мозъкът, сърцето, черният дроб, отделителните органи, дори генетичният код. Техните усещания се притъпяват и те проявяват шизофрения. Разстройват се моралните норми, отпадат задръжките. Те не се държат повече като нормални хора. За тях да нападнеш внезапно, убиеш и изядеш себеподобен изглежда толкова обикновено, както да заколиш и сготвиш пиле за вечеря. Харесва ми този сос с тръпчив вкус.

— Много е хубав.

— Специално с „халта“. Ние, цивилизованите хора от друга страна, купуваме разфасовано, нарязано месо в супермаркетите. Ние не присъстваме в кланиците, където умъртвяват животните с електронен чук, или при дрането и разфасоването на прасетата или овцете. Всички ние пропускаме тази неприятна страна. В този смисъл сме в състояние да изпитваме по-непосредствено чувство на страх, опасност и мизерия. Някои от нас може би стрелят в горите и убиват животни, дори убиват съседите си в състояние на лудост, но никога не канибалстват.

— Какъв вид токсини могат да причинят такива проблеми? — попита Пит.

Ева пресуши виното си и изчака, докато сервитьорът й налее нова чаша.

— Не могат да се нарекат екзотични. Обикновено оловно отравяне може да накара хората да вършат странни неща. Те поразяват капилярите и обагрят бялата част на окото в червено.

— Остана ли ти място за десерт? — попита Пит.

— Всичко е наред. Ще направя място.

— Кафе или чай?

— Американско кафе.

Пит кимна към сервитьора, който застана срещу него като скиор, който е готов да се спусне по току-що падналия сняг.

— „Ум Али“ за двамата и две кафета — едното американско, другото египетско.

— Какво е това „Ум Али“? — полюбопитства Ева.

— Горещ пудинг с мляко и посипан отгоре с фъстъци. Облекчава стомаха след обилно ядене.

— Звучи добре.

Пит се отпусна на стола си, неговото изсечено лице изглеждаше замислено.

— Ти каза, че хващаш самолета утре сутринта. Все още ли настояваш да отидеш в Мали?

— А ти още ли играеш ролята на защитник?

— Пътуването в пустинята може да се окаже смъртоносен бизнес. Жегата няма да бъде единственият ти враг. Някой ще дебне да убие теб и твоите безкористни приятели.

— И моят рицар в блестящи бели доспехи няма да бъде там, за да ме спаси — отвърна тя с нотка на сарказъм. — Не ме плаши. Мога да се грижа за себе си.

Пит се втренчи в нея и тя успя да забележи лека тъга в очите му.

— Ти не си първата жена, която казва това и после я намират в моргата.

— …

 

 

В салона за танци в другата част на хотела доктор Франк Хопър беше организирал пресконференция. Една малка армия от кореспонденти, представляващи вестниците в близкия Изток, и четири международни телеграфни агенции го засипваше с въпроси под светкавиците на камерите на частната египетска телевизия.

— Какъв е размерът на разпространение на замърсяването в дадена околна среда, доктор Хопър? — попита журналистка от Ройтерс.

— Ние не ще узнаем, докато нашите екипи не са на място и не започнат да изучават разпространението му.

Журналист с магнетофон махаше ръката си:

— Знаете ли източника на замърсяването?

Хопър поклати отрицателно глава.

— В момента нямаме идея как става това и какъв е източникът, не допускам това да е френският слънчев проект в Мали.

Хопър се доближи до картата на Южна Сахара, която висеше върху широк стенд, и вдигна показалката. Той очерта един изолиран район от пустинята в северната част на Мали.

— Френският проект е разположен тук — при форт Фуро, на около двеста километра от определеното от докладите място, където е разпространена епидемията. Твърде далеч е, за да бъде евентуален източник.

Един германски журналист от „Дер Шпигел“ попита:

— Не е ли възможно замърсяването да бъде пренесено от ветровете?

Доктор Хопър поклати отрицателно глава:

— Не.

— Как можете да сте сигурен?

— По време на плановете и конструктивните разработки на проекта аз и моите приятели — учени от Световната здравна организация бяхме консултирани на всеки етап от инженерите на „Масар Ентърпрайсиз де Солер Енерджи“, която притежава съоръжението. Всички особено опасни отпадъци се разрушават от слънчева енергия и се редуцират до обикновени безвредни пари. Изходът се контролира постоянно. Никаква токсична емисия, която може да се пренася от вятъра и да зарази живота на хиляди хора на километри разстояние, не се изпуска.

Един египетски телевизионен репортер насочи микрофона си напред:

— Получихте ли сътрудничество от нациите на пустинята, които планирате да посетите?

— Повечето ни поканиха с разтворени обятия — отговори Хопър.

— Вие споменахте по-рано, че има проява на недружелюбие от страна на президента Тахир от Мали при решението да ми допусне в страната си.

— Това е вярно, но веднъж, когато се окажем на място и демонстрираме нашите хуманни намерения, аз очаквам, че той ще промени спонтанно отношение си към нас.

— Значи ли, че вие имате чувството, че излагате на опасност живота си, като се месите в работите на ръководената от президента Тахир държава?

Нотки на гняв се забелязаха в гласа на Хопър:

— Истинска опасност е физическото неразположение към нас от страна на неговите съветници. Те отричат заболяването и за тях то не съществува, тъй като не се допуска официално съобщение.

— Мислите ли в такъв случай, че е безопасно за вашия екип да се движи из Мали свободно? — попита кореспондентът на Ройтерс.

Хопър се засмя и продължи да се смее. Въпросът беше обърнат в посоката, на която той се надяваше.

— Ако трагедията се случи, аз разчитам на вас, госпожи и господа от новинарските медии, да разследвате случая и да оставите на хората по света сами да преценят виновната страна.

 

 

След вечерята Пит придружи Ева до хотелската й стая. Тя въртеше нервно ключа за вратата, несигурна в себе си. Естествено, имаше извинение да го покани да влезе и затова мислеше, докато се качваха. Беше му задължена и освен това го желаеше. Но Ева играеше по правилата на старата школа и намираше за нелепо да се пъха в леглото с всеки мъж, който проявява интерес към нея, дори и с този, който й беше спасил живота.

Пит забеляза сянката на смущение, която беше избила в лека розовина от шията до бузите й. Той спря поглед в нейните очи. Те бяха сини като небето на южните морета. Обгърна раменете й и нежно я притегли към себе си. Тя се напрегна леко, но не оказа съпротива.

— Отложи полета си.

Тя завъртя глава.

— Не мога.

— Може да не се срещнем отново.

— Вързана съм за работата си.

— И кога ще бъдеш свободна?

— Когато се завърна в дома на родителите ми в Пасифик Гроув, Калифорния.

— Хубаво място. Често участвах в конкурса за елегантност в Пебъл Бийч за ретро автомобили.

— Прекрасно е през юни — каза тя и гласът й леко потрепери.

Той се засмя:

— След това — ти и аз и заливът на Монтерей.

Това беше кратката прелюдия, която щеше да се превърне във взаимно привличане при едно океанско пътуване, което би ги направило приятели. Той я целуна нежно и след това направи крачка назад.

— Стой далеч от опасностите! Не искам да те губя.

След това се сбогува и тръгна към асансьорите.