Клайв Къслър
Сахара (35)

33.

Един изоставен камион „Рено“ седеше на трупчета на около половината път между форта и железопътната линия. Всичко, което можеше да се свали от неговата каросерия и шаси, отдавна го нямаше. Гуми и джанти, двигател, скоростна кутия и диференциал, дори и брезента и вратите бяха демонтирани за резервни части или продадени като отпадъци, натоварени на някоя камила за Гао или Тимбукту от сръчен търговец.

За Пит и Джордино, които се бяха скрили зад камиона, за да не бъдат осветени от фаровете на дизеловия локомотив, изоставянето на такова превозно средство на произвола на съдбата беше престъпление. Но за тях беше отлично прикритие в случая.

Силната светлина на локомотива осветяваше всяка скала и всяко стръкче изсъхнала трева почти на километър. Те се снижиха под лъча докато локомотивът отмине, при което Пит прецени, че той се движи не с повече от 50 километра в час. Машинистите щяха да намалят още скоростта, тъй като се готвеха да спрат за проверка. Пит търпеливо изчака това. В същото време последните вагони доближаваха изоставения камион и той прецени, че сега е моментът при скорост около 15 километра, достатъчно бавна за тях, да могат да се качат на някой от вагоните.

Те напуснаха укритието си и пробягаха последните няколко метра до железопътното платно. Клекнаха и започнаха да наблюдават вагоните, които возеха контейнерите с токсичен товар по посока на форт Фуро. Последният вагон, който вече се забелязваше, не беше от обикновените за такава влакова композиция. Той беше армиран и возеше тежки картечници, зад които стоеше солидна охрана. Масар провежда голяма операция, помисли си Пит. Ескортът вероятно беше от професионалисти.

Защо е тази засилена охрана? Повечето правителства гледаха на химическите отпадъци като на бедствие. Саботаж или някакво инцидентно нападение в сърцето на пустинята почти не ставаха. От кого тогава се пазят? Естествено, не от обикновени бандити или терористи.

Ако Пит беше в състояние да анализира характера на Масар, той щеше да разбере, че френският магнат играе двойна игра. Той плащаше на малийските бунтовници и в същото време пълнеше касата на Казим.

— Нека се качим в третия вагон отзад напред. В противен случай може да бъдем забелязани от охраната.

Джордино отвърна:

— Съгласен съм с тебе.

Те станаха и се затичаха паралелно на пътуващата композиция. Пит беше сгрешил преценката си за скоростта. Влакът се движеше два пъти по-бързо, отколкото те можеха да тичат. Но те нито за миг не помислиха да спрат или да се откажат. Ако изостанеха, стражата от последния вагон можеше да ги забележи. За това те правеха всичко, на което са способни.

Пит пръв успя да се хване за вагона и да стъпи на стъпалото. Джордино поизостана, тъй като бе по-нисък и за секунди не успя да се качи на същия вагон. Неговата единствена надежда беше да рискува да се качи на следващия, който беше в непосредствена близост до охраната. Той почти издъхваше, но това беше последният му шанс да избегне падането под колелата или да бъде застрелян от охраната. Почти издъхнал, Джордино успя да се хване за перилата на стълбата на вагона. Той правеше неимоверни усилия да свие крака и да стъпи на стъпалото. Най-после успя да сложи едното си коляно, след това другото и да се залепи по очи на стълбата.

Стъпил на платформата на вагона, Пит се спря за малко, за да си поеме дъх, преди да се прехвърли във вътрешността му. До този момент той не беше се обръщал назад и не разбра, че Джордино го няма. Загледа се наоколо, погледна към съседния вагон и успя да различи тялото на приятеля си залепено на стълбата. Той остана няколко секунди безпомощен, изкачвайки се нагоре по стълбата, за да се прехвърли във вътрешността на вагона. Когато стигна върха, видя, че локомотивът е на километър от станцията за проверка. Някакво шесто чувство го макара да се обърне назад и замръзна. Един от охраната стоеше на малка платформа, която беше до последния вагон. Той се беше замислил със скръстени ръце и гледаше някак разсеяно. Трябваше само да погледне надолу към съседния вагон, и с Джордино беше свършено. Но пазачът явно не подозираше нищо, защото след малко се прибра при колегите си.

Без да губи повече време, Джордино изкачи стълбата и влезе във вагона. Горещината все още се чувстваше. Той изтри потта си и се огледа към съседния вагон за Пит.

— Прехвърли се при мен — викаше Пит и гласът му потъваше в шума на движещия се влак.

Пълзейки предпазливо на ръце и колене, Джордино се доближи до платформата на вагона, където беше Пит. Стъпи на буферите на съседния вагон като успя да се хване за парапета на стълбата. Изчака малко, за да се успокои движението и използвайки цялата си атлетичност, стъпи върху стълбата. През това време Пит спокойно изучаваше един кондиционер, монтиран в горната част на товарния вагон, за да предпазва лесно възпламенимите химически отпадъци от запалване при високите температури по време на транспортирането им през пустинята. Кондиционерът беше свръхмощен, компресорът му се задвижваше с малък бензинов двигател, работещ безупречно и безшумно.

Когато светлините на секретната спирка блеснаха, Пит съсредоточи мислите си как да избегне евентуална засечка. Той не можеше да си представи, че хората на охраната щяха да обикалят влака по маниера на железопътната полиция от тридесетте години, нито че хората на Масар използват кучета. Нямаше начин да се намери куче с такъв чувствителен нос, което да различи миризмата на човек от смесения аромат на химикали и изгорелите газове от нафта.

Пит стигна до заключение, че се използват телевизионни камери. Влакът просто минава покрай тях, а мониторите са инсталирани във вътрешността на зданието. Нямаше съмнение, че Ив Масар можеше да инсталира такава модерна секретна технология.

— Имаш ли нещо за завиване? — попита Пит, без да чака отговор от Джордино.

— Ти ме питаш за отвертка — учудено го изгледа Джордино.

— Искам да сваля винтовете на този голям панел, за да освободя кондиционера.

Джордино бръкна в джоба си, почти изпразнен след претърсването, което направиха хората на Масар, когато бяха на яхтата му.

Намери една монета от пет цента и една от десет. Подаде ги на Пит.

— Това е най-доброто, което мога да направя за теб в момента.

Бързо движейки ръцете си върху големия панел на кондиционера, Пит установи местата на винтовете. Те бяха десет с добре запазени глави. Той не беше сигурен дали щеше да успее да ги развие навреме. Петцентовата монета беше твърде голяма, но десетцентовата пасваше точно. Енергично започна да развива винтовете.

— Твърде странно време си избрал за поправка на един кондиционер — каза Джордино с любопитство.

— Искам да се предпазим от охраната, която ще използва телевизионни камери за проверка на влака и за транзитни пътници като нас. Те ще ни хванат със сигурност. Единственият ни шанс да се укрием, е като застанем зад този панел. Той е достатъчно голям, за да скрие и двама ни.

Влакът вече се движеше съвсем бавно и половината от вагоните бяха преминали през проверката.

— По-добре е да побързаш — каза Джордино.

Сълзи се появиха от очите на Пит, когато десетцентовата монета се изкриви. Техният вагон доближаваше телевизионните камери. Три четвърти от влака вече беше преминала, докато на Пит му оставаха още три винта за сваляне. Той бързаше. Останаха два. След това — един. Вагонът пред тях вече минаваше пред камерите. С последни усилия, хванал го с двете си ръце, Пит успя да отмести големия панел, късайки резбата на последния винт.

— Бързо. Сядай и опри гръб срещу кондиционера — нареди той на Джордино.

Двамата напрегнаха гърбове и успяха да отместят панела, заставайки зад него като зад щит.

— Мислиш ли, че това ще заблуди някого? — попита Джордино със съмнение.

— Телевизионните монитори са двуизмерни. Колкото по-дълго са насочени към нас, ние ще бъдем илюзия за всеки, който ни наблюдава.

Техният вагон бавно навлезе в чист бял тунел с монтирани телевизионни камери, които обхващаха вътрешността на вагона, отделните му страни и пода. Пит стискаше панела с ръцете си, сякаш искаше да го разтегне, за да не могат да бъдат забелязани от охраната на влака. Явно тя беше свикнала с тази рутинна проверка, защото тя не продължи много дълго. Пит и Джордино не знаеха това и очакваха всеки момент да чуят звънци или сирени, но никаква аларма не бе дадена. Вагонът излезе отново под звездното небе и те се показаха от прикритието си. Влакът набираше ход към завода.

— О, братко — въздъхна с облекчение Джордино, — не бих искал да преживея подобно нещо отново.

Пит се засмя и удари приятелски Джордино по рамото, като посочи опашката на влака.

— Не се успокоявай още. Нашите приятели са все още с нас.

Те останаха неподвижни във вагона, подпрени на кондиционерния панел, така че да не могат да бъдат забелязани от охраната в последния вагон. Четирите дизелови локомотива теглеха умерено композицията към близкия завод, където празни вагони чакаха да ги вземат обратно към пристанището в Мавритания.

Спасени за момента, Пит и Джордино стояха във вагона и спокойно очакваха да се случи нещо. Депото, където се озоваха, беше осветено арковидно и не показваше признаци на живот. Дълга редица странно изглеждащи вагонетки седеше на товарната площадка. Те бяха с по четири колела без гуми — плоски, уеднаквени за поемане на определен вид товар.

Пит се канеше да завие отново панела на кондиционера, когато забеляза движение над главата си. За щастие, той видя телевизионната камера, монтирана на един стълб под арковидното осветление.

Хвърли поглед върху цялото депо и откри четири камери.

— Стой там — предупреди той Джордино. — Те, изглежда, използват роботизирано оборудване навсякъде.

Застанаха отново зад панела и установиха, че при всяко движение на релсовите кранове светват и угасват различни лампи. В кабината нямаше никой и това им подсказа, че действително се управляват от общ команден център някъде вътре в завода. Крановете се движеха над влаковата композиция и спускаха хоризонтално във всеки вагон метални палети, върху които щяха да бъдат поставени контейнерите с химикали. От другата страна на линията, където беше тяхната композиция, други такива кранове разтоварваха пълните контейнери със същите метални палети. Количките с поставените върху тях контейнери също се управляваха от общ команден център. В началото Джордино не можа да разбере това и се обърна към Пит:

— Кой ги кара?

— Никой — отговори Пит, — това е роботизиран транспорт. Управлява се от обща командна зала и вероятно тези камери са за това.

— Учуден съм — каза Джордино, — никога не съм виждал такава ефективност.

Пит щеше да се съгласи, ако не беше забелязал нещо интересно. През една модерно направена рампа количките с товара се спускаха, преминавайки четири различни нива, и се изгубваха от погледа. Пит изучаваше маркировката на различните партиди товари. Те се означаваха със символи на френски. Горните нива бяха за биологични отпадъци, а долните за химическите. Пит започна да се чуди с какъв контейнер те бяха влезли дотук.

Той дойде до извода, че загадката се увеличава. Защо реакторът, който изгаря отпадъците, трябва да ги изгаря толкова дълбоко в земята? Мислейки по този начин, дойде до извода, че те трябва да бяха над повърхността на земята близо до слънчевите комулатори.

Самата рампа водеше в една огромна пещера, от която изглежда нямаше излизане. Таванът беше на височина четири етажа, имаше прокопани в скалата тунели във всички направления като спици на колело.

Усетът на Пит стана чувствителен като антена. Той продължаваше да се учудва, че все още не вижда хора, работници или машинни оператори. С всеки изминал момент се убеждаваше, че складовата пещера се управлява автоматично. Безупречният електрически транспорт с подредени една след друга вагонетки завиваше към всеки един от тунелите, маркирани с червен знак с черен диагонал, който означаваше, че товарът идва отгоре. Напред следваха други знаци и обозначения.

— Завод с пълно автоматизирано управление — каза Джордино посочвайки една редица вагонетки, движещи се в противоположна посока. Вратите на контейнерите бяха отворени и те видяха, че са празни. След като се качиха в една вагонетка, Пит и Джордино изминаха почти километър, когато тя започна да забавя своето движение и шумът започна да се увеличава. След като зави, тя влезе в една огромна стая, пълна от пода до тавана с хиляди контейнери във форма на кутии от бетон, всички боядисани в жълто с черна маркировка. Робот подготвяше разтоварването им от товарните контейнери и ги смесваше върху морето от други контейнери, които стигаха до покрива на пещерата.

Зъбите на Пит затракаха. Той изпадна в шок в това подземно помещение на ужаса. Всички варели бяха маркирани със знак за радиоактивност. Той и Джордино бяха узнали тайната на форт Фуро. Съхраняване на ядрени отпадъци под земята в нечувано количество!

Масар хвърли обстоен поглед на телевизионния монитор и поклати глава с учудване. След това се обърна към седящия до него Феликс Верен.

— Тези мъже са невероятни! — промърмори той.

— Как са се промъкнали през охраната? — вайкаше се Верен.

— По същия начин, както избягаха от моята яхта, откраднаха колата на генерал Казим и пропътуваха половината Сахара. Съчетание на сръчност и хитрина.

— Защо да не предотвратим бягството им от този склад? — предложи Верен. — Ще ги държим там, докато умрат от лъчева болест.

Масар помисли за момент и след това поклати отрицателно глава:

— Не, прати охраната да ги арестува. Дай им възможност да се почистят добре и ги изпрати тук. Искам да разговарям с г-н Пит отново, преди да съм се отървал от него.