Клайв Къслър
Сахара (6)

4.

Ръководството на компанията Бакуърлд Експедишънс и нейният офис в Кайро установиха, че нещо нередно трябва да се е случило, когато групата пустинно сафари не успя да пристигне в легендарния град Тимбукту по разписание. Двадесет и четири часа по-късно пилотите на самолета, който беше чартирал, за да върне туристите до Маракеш в Мароко, летяха на север, за да ги издирят, но не забелязаха никаква следа от превозни средства.

Страховете се засилиха, след като изминаха три дни и майор Феъруедър все още не беше се появил на доклад. Правителствените власти в Мали бяха разтревожени и изцяло сътрудничеха в изпращането на военновъздушни и моторизирани патрули по обратния маршрут на сафарито през пустинята.

Паниката започна да нараства, след като малийците не успяха да намерят каквато и да било следа от хората или ланд ровърите по време на тяхното внимателно издирване в продължение на четири дни. Един военен хеликоптер прелетя над Аселар и докладва, че не е видял нищо, освен едно мъртво и изоставено селище.

Едва на осмия ден един френски петролен проучвателен екип, отправяйки се на юг по Транссахарската автомагистрала, съобщи, че е открил майор Айън Феъруедър. Небето над плоското каменно плато беше открито и празно. Слънцето прежуряше и нагорещяваше пясъка. Френските геолози бяха учудени, когато едно разкривено видение внезапно изникна в омарата на горещия мираж. Един момент образът изглежда плаваше свободно, след това се уголеми, после се сви в гротескни пропорции в горещия необикновен въздух. Когато разстоянието се скъси, те различиха една фигура, която клатеше рамене като луд човек и се движеше право към тях. След това той се опита да спре, завъртя се като малка вихрушка и бавно се свлече върху повърхността на пясъка. Шокираният шофьор на камиона „Рено“ едва спря, като успя да заобиколи падналия човек, вдигайки облак прах.

Феъруедър беше повече мъртъв, отколкото жив. Той беше сериозно обезводнен и потта на тялото му бе засъхнала във формата на фин пласт от бели солени кристалчета. Скоро започна да се съвзема, тъй като френските сондьори бавно овлажняваха с вода соления му език. Четири часа по-късно водният му баланс започна да се нормализира, след като изпи почти два галона вода. Тогава Феъруедър започна своя разказ за спасяването си от касапницата в Аселар.

За един от французите от проучвателския екип, който разбираше английски, разказът на Феъруедър звучеше като пиянски брътвеж, но също така звучеше и убедително. След кратък разговор изследователите внимателно поставиха Феъруедър в задната част на камиона и продължиха за град Гао на река Нигер. Те пристигнаха точно преди мръкване и продължиха право към болницата на града.

След любезния преглед Феъруедър беше настанен в легло и наблюдаван от лекар и сестра. Тогава французите решиха, че е добре да съобщят за случая на шефа на местните сили за сигурност на Мали. Те бяха помолени да напишат малък доклад, докато полковникът, който командваше отдела на тези сили в Гао, препрати техните свидетелства до своите началници в Бамако, столицата на Мали.

За французите беше изненада и учудване тяхното задържане и поставяне в затвора. На сутринта един следователски екип пристигна от Бамако и започна да ги разпитва поотделно за намирането на Феъруедър.

Протестите им да се свържат с френското консулство бяха отклонени. Когато геолозите отказаха да сътрудничат на разследването, положението им се утежни.

Французите не бяха първите мъже, които влизаха в сградата на службата за сигурност, нямаше да бъдат и първите, които не ще бъдат забелязани да излизат оттам.

Когато инспекторите от главната квартира на нефтената компания в Марсилия не получиха нито дума от своя нефтопроучвателен екип, те започнаха да се тревожат и помолиха за издирване. Малийските сили за сигурност извършиха едно шоу, като претърсиха пустинята отново, но заявиха, че не са открили нищо, освен изоставения камион „Рено“ на нефтената компания.

Имената на френските геолози и на изчезналите туристи от Бакуърлд Експедишънс бяха просто добавени към списъка на аутсайдерите, изчезнали и загинали в необятната пустиня.

Доктор Харун Мадани стоеше на стълбите на болницата в Гао, близо до тухления портал с неговите неразгадаеми украшения, стигащи до най-високата част на стените. Той се взираше нервно в прашната улица, разположена между олющените стари колониални здания и едноетажните тухлени къщи. Северният бриз развяваше прозрачна пелена пясък над града, единствена столица на три велики империи, но сега просто една повехнала реликва от дните на френското колониално господство.

Молитвата към вечерните богомолци се носеше над града от високите кули на минаретата, извисени над джамията. Вярващите бяха приканвани да се молят от ходжата или моллата, които изкачваха няколко тесни вътрешни стъпала на минаретата и четяха от балкона. Сега моллата седеше на земята и отправяше молитвите си към Аллах и пророка Мохамед през микрофон.

На малко разстояние от джамията нащърбената луна осветяваше водите на река Нигер. Сега Нигер беше бледа сянка на някогашната река. Тогава буйна и дълбока, десетилетия суша я бяха направили плитководна, удобна за малки плавателни съдове, наречени катери. Нейните води миеха някога основите на джамията. Сега те течаха на разстояние почти петдесет метра встрани.

Народът на Мали беше смесица от светлокожи потомци на французите и бербери — тъмнокафявите араби от пустинята, както и мурите, и черните африканци. Доктор Мадани беше антрацитночерен. Чертите му бяха негроидни, с дълбоко очертани черни очи и сплеснат нос. Беше здрав като бик човек в края на четиридесетте си години, едър, с голяма глава и квадратни челюсти.

Неговите прадеди бяха роби от Мандинго, докарани на север от мароканците, завладели страната през 1951 г. Родителите му работеха във ферма южно от Нигер, когато беше момче. Той се издигна до майор във Френския чуждестранен легион, завърши образованието си и беше изпратен в медицинско училище в Париж. Защо или как се е осъществило това, той никога не говореше.

Докторът настръхна, когато жълтите фарове на една стара кола — уникат се изпречиха пред погледа му. Колата се движеше по неравната улица, нейната елегантна розово-пурпурна външност изглеждаше странно между мрачните и строги глинени постройки. Имаше блясъка на благородната елегантност на 1936 година, един Авион Вуазин Седан.

Дизайнът на колата беше странна комбинация от аеродинамичните форми преди Втората световна война, кубизма и Франк Лойд Райт. Тя беше с шестцилиндров двигател с висящи клапани, което я правеше безшумна и лесна за обслужване. Изработена с безупречни технически качества, тя някога принадлежеше на генерал-губернатора, когато Мали беше територия на Френска Западна Африка.

Мадани познаваше колата. Почти всеки градски жител на Мали познаваше колата и нейния собственик и изпадаше в нервна възбуда, когато тя минаваше. Докторът установи, че колата бе следвана от военна линейка, а той се опасяваше именно от това. Излезе напред и отвори задната врата на спрялата безшумно кола.

Един военен офицер от висок ранг се измъкна от задната седалка и изправи неподвижно мършаво тяло в ушита по поръчка униформа, чийто ръбове така бяха изгладени, че биха могли да срежат парче масло. Противно на другите африкански лидери, които се кичеха с маса отличия по униформата си, генерал Затеб Казим носеше само една зелена лента върху предната страна на армейската си куртка. Около главата си носеше умален модел на „литам“ — тъмносиния яшмак на туарегите. Лицето му имаше тъмношоколадов вид и характерните черти на мурите, а очите бяха малки топазени точки, заобиколени от огромно бяло поле. Той можеше да се нарече привлекателен, но същото не можеше да се каже за неговия нос. Носеше големи мустаци, които пресичаха бузите му.

Генерал Затеб Казим изглеждаше като добър негодник от стар анимационен филм на Уорнър Брадърс. Не съществуваше друг начин да бъде описан.

Той излъчваше самоувереност, когато помпозно изтупа малко петно прах от униформата си. Удостои присъствието на доктор Мадани с небрежно кимване.

— Готов ли е да бъде преместен? — попита Казим с премерен тон.

— Господин Феъруедър напълно се е възстановил от своето изпитание — отговори Мадани — и е изцяло спокоен.

— Никой ли не го е виждал, нито разговарял с него, откакто го доведе французинът?

— Феъруедър беше лекуван единствено от мен и от една медицинска сестра от племето тукулор, която говори само диалекта на фелахите. Той не е имал никакъв друг контакт. Аз също така спазвах вашите указания и му осигурих самостоятелна стая извън болничното отделение. Мога да добавя, че всички документи за неговия престой са унищожени.

Казим изглеждаше доволен.

— Благодаря, докторе. Благодарен съм ви за сътрудничеството.

— Мога ли да попитам къде ще го отведете?

Генералът се усмихна мъртвешки.

— В Тебеца.

— Не там! — смотолеви мигновено Мадани. — Не в златните мини в наказателното селище Тебеца. Само политически изменници и убийци са осъдени да умрат там. Този човек е чужденец, с чуждо гражданство. Какво е извършил, за да му се отрежда бавна смърт в мините?

— Това има малко значение.

— Какво престъпление е извършил?

Казим изгледа Мадани от горе до долу, сякаш докторът бе някакво досадно насекомо.

— Не питайте! — каза студено генералът.

Ужасна мисъл споходи Мадани.

— А французите, които намериха Феъруедър и го доведоха тук!

— Ще имат същата съдба!

— Никой няма да издържи повече от няколко седмици в мините.

— По-добре, отколкото просто да ги екзекутираме — отвърна Казим. — Нека поработят малко време, изоставяйки жалкия си живот, като вършат нещо полезно. Добивът на злато е добър за икономиката ни.

— Вие сте твърде чувствителен човек, генерале — каза Мадани, раздразнен от своята сервилност. Садистичната власт на Казим, като закон — правосъдие и палач, беше факт в живота на Мали.

— Щастлив съм, че сте съгласен, докторе. — Той изгледа Мадани, сякаш беше подсъдим. — В интерес на сигурността на страната ни е да забравите господин Феъруедър и да заличите от паметта си неговото посещение.

Мадани промълви:

— Както желаете.

— Дано нищо лошо не сполети вашите хора и вашата стока.

Мисълта на Казим беше ясна за доктора. Думите от номадския ритуален поздрав попаднаха точно в целта. Мадани имаше голямо семейство. Колкото по-дълго пазеше мълчание, толкова по-дълго щяха да живеят в мир. Обратното не беше възможност, която той желаеше да се осъществи.

Няколко минути по-късно един несъзнаващ ситуацията Феъруедър беше изнесен от болницата и поставен в линейка, охранявана от две горили на Казим. Генералът отправи прощален поздрав към Мадани и се качи в автомобила. Тъй като колите потънаха в нощта, тръпнещ страх премина по вените на д-р Мадани и той се хвана, че мисли за ужасната трагедия, в която беше принуден да участва въпреки желанието си. След това се помоли никога да не я узнае.