Клайв Къслър
Сахара (28)

26.

Слънцето припичаше жарко. В десет часа температурата беше вече 32 градуса по Целзий. Започна да духа вятър от юг, което от една страна бе добре, но от друга създаде малки неприятности за Руди Гън. Бризът освежаваше изпотеното му тяло, но ситният пясък проникваше през носа и ушите му. Той завърза по-добре кърпата около главата си и си сложи тъмните очила, за да се предпази от пясъка. После извади малка пластмасова бутилка вода и я изпи до половината. Не беше необходимо да бърза след прекараната безсънна нощ, криейки се на летището. То изглеждаше мъртво, както и предишната нощ. Движение на военните се наблюдаваше само при смяната на караулите, но из хангарите и по летателната писта нямаше жива душа. На гражданския терминал той забеляза човек, който караше мотоциклет и след това влезе в контролната кула. Гън реши, че това е добър знак. Никой не беше толкова шантав да изкачва този стъклен горещ цилиндър, за да се любува на слънцето, освен ако не трябваше да пристигне самолет.

Един сокол кръжеше над леговището на Гън в пясъка. Той го забеляза, докато си правеше сянка в окопа, където се беше настанил. След това отново погледна към летището. Някаква кола беше застанала пред терминала. Двама мъже разтоварваха дървени трупчета, които се поставяха пред гумите на самолета при кацане. Гън започна предварително да обмисля своя най-добър стратегически подход за придвижване до мястото, където би кацнал самолетът. Фиксира маршрута в съзнанието си. След това се излегна по гръб и се загледа в небето. Соколът беше отлетял някъде към реката. Няколко бели пухкави облачета плуваха в безкрайната небесна шир. Той гледаше към небето, за да може да забележи от разстояние сигналите на кацащия самолет. Очите му уловиха някаква точка, която бавно се задаваше на хоризонта. Това беше самолет, който подхождаше за кацане, но все още бе твърде далеч, за да го разпознае. Трябва да беше граждански, определен за гражданската авиация. След секунди Гън забеляза опознавателните знаци. Беше граждански „Еърбъс“ със светли и тъмнозелени ивици на компанията „Ер Африк“. Пилотът приземи, след като навлезе в пистата, форсира двигателите и натисна спирачките. След това го придвижи срещу терминала. Двигателите още не бяха изключени, когато двама мъже от наземния персонал подкараха бордната стълба към главния изход на самолета. Вратата се отвори и една стюардеса слезе по стълбите. Тя премина покрай двамата малийци, без да ги погледне, и се отправи към контролната кула. Малийците се загледаха след нея с обичайното любопитство. Когато тя влезе в кулата, извади малки клещи за рязане на жица от чантата, висяща на рамото й, и съвсем спокойно прекъсна захранващите и комуникационни кабели между контролната кула и терминала. След това подаде сигнал към кабината на самолета. Изведнъж изпод фюзелажа излезе на пистата едно малко бъги. Гън не беше виждал подобно нещо. Шофьорът подкара бъгито в посока към военните караули. Зад гърба на шофьора той забеляза добре въоръжен човек в цивилно облекло, който стреляше. Акцията беше толкова неочаквана, че двамата малийци бяха елиминирани на място, както и двата военни караула. След това шофьорът направи остър завой и огънят се концентрира върху седемте военни бомбардировача, един след друг те бяха извадени от строя и запалени. Гън наблюдаваше тази драма с истинско учудване. Цялата операция продължи не повече от шест минути. Тогава един човек в офицерска униформа слезе от самолета и се отправи към укритието на Гън. Беше го забелязал от кабината на самолета. Той приближи към него и му каза без всякакво фамилиарничене:

— Господин Гън, ако това сте вие, моля, последвайте ме. Нямаме време.

Гън трепереше. Той не знаеше дали това не беше някакъв вид капан. Но бързо прогони глупавите си опасения. Генерал Казим не би разрушил собствения си въздушен флот заради един човек.

— Господин Гън — повтори офицерът, — ако не сте ме чули, повтарям ви да побързате или ще бъда принуден да ви оставя.

Това беше всичко, от което Гън се нуждаеше. Той се надигна от пясъчното си укритие и махайки с ръце като луд, се затича след него.

— Чакайте ме, идвам.

Когато Гън го настигна и се спря, непознатият офицер изгледа учения от НЮМА, който в момента приличаше на просяк.

— Добро утро. Вие ли сте Руди Гън?

— Аз съм — отговори Гън, бършейки се от потта. — Кой сте вие?

— Полковник Марсел Левант.

Гън го погледна с възхищение и разбра, че те са хора от групата за бързо реагиране, но за всеки случай попита:

— Каква група сте вие?

— Спасителен отряд за бързо реагиране към Обединените нации — отвърна Левант.

— Как научихте името ми и мястото, където да ме намерите?

— Адмирал Джеймс Сандекър получи съобщение от някой си Дърк Пит, който казал, че се криете близо до летището и трябва да бъдете незабавно евакуиран.

— И адмиралът изпрати вас?

— С одобрението на генералния секретар — отвърна Левант, — иначе как щях да зная, че сте Руди Гън.

— Но, по дяволите, може и други Руди Гъновци да са попаднали в тази част на пустинята.

— Вие нямате документи или карта за самоличност.

— Моите документи вероятно са на дъното на Нигер. Трябва само да ми повярвате.

Левант се запъти към борда на самолета.

— Готови за отлитане — нареди той. След това се обърна към Гън и му каза сърдечно: — Качвайте се в самолета, Гън. Нямаме повече време за празни разговори.

— Къде ще ме откарате?

Левант го погледна и отвърна:

— В Париж. Оттам вие ще летите до Вашингтон с „Конкорд“, където няколко важни личности очакват да се срещнат с вас. Това е всичко, което знам. Да тръгваме, защото времето ни притиска.

— Но вие унищожихте целия въздушен флот — отбеляза Гън.

— Само една част, страхувам се. Има още три други, базирани около столицата Бамако. Веднъж излетели, те могат да ни окажат сериозна съпротива, преди да сме напуснали въздушното пространство на Мали.

Те натовариха обратно бъгито в самолета и той тръгна по пистата. Малко след това, набрал скорост, излетя и започна да набира височина.

— Ние нямаме първа класа и подходяща храна и шампанско, господин Гън — подхвърли му стюардесата усмихната. — Но имаме студена бира и италиански сандвичи.

— Вие не знаете колко е приятно това за ухото.

Всичките му страхове бяха изчезнали. Сега той се чувстваше спокоен и спасен. Благодареше на Пит и Джордино, които му помогнаха да се добере до свободата. Те се бяха жертвали за него. Как ли са могли да намерят начин за контакт със Сандекър, се чудеше той. Къде ли са сега? Какво ли е положението им? Това беше единственото нещо, което тревожеше мислите му сега.

Полковник Левант седна до него и го наблюдаваше с видимо любопитство.

— Вие не изглеждате щастлив, че ви измъкнахме от тази каша.

Гън погледна през прозореца.

— Мисля си за хората, които останаха тук.

— Пит и Джордино? Добри приятели ли сте?

— От много години.

— Защо не дойдоха с вас? — попита Левант.

— Те имат работа за довършване.

Левант поклати глава с неразбиране.

— Те или са много смели, или са много глупави.

— Не са глупави! — каза Гън. — Въобще не са такива.

— Но със сигурност ще свършат в ада.

— Вие не ги познавате. Ако някой може да влезе в ада и да излезе, носейки чаша текила с лед — каза Гън, — това е Дърк Пит.