Клайв Къслър
Сахара (43)

41.

След като напуснаха камионетката, Пит и Джордино трябваше да понесат капризите на горещия ден и на студената нощ в желанието си да изминат колкото се може по-голямо разстояние, докато силите им все още бяха свежи. Когато най-накрая решиха да спрат и починат, бе настъпила следващата нощ. Като се заравяха в пясъка и покриваха телата си през горещия ден, те се предпазваха от изгарящото слънце и по-леко понасяха загубата на вода. Нежният натиск на пясъка също спомагаше за отпускане на изморените им мускули. Бяха изминали 48 километра в избраната посока от първия етап към набелязаната цел. Те действително ги бяха извървели, минавайки през утъпкания път на долините, между пясъчните дюни. Втората нощ седнаха преди залез, така че Пит да може да определи курса им и го уточни след изгрева на звездите. При изгрева на следващата сутрин Транссахарската магистрала беше с 42 километра по-близо. Преди да се измъкнат от пясъка, те допиха последните капки вода от бутилката. От сега нататък, докато намерят кладенец с вода, те щяха да бъдат подложени на жажда и евентуална смърт.

На третата нощ от техния преход Пит и Джордино трябваше да пресекат бариерата от дюни, които се разпростираха от дясно и от ляво. Вятърът ги бе направил произведение на красотата. Деликатната им нежна повърхност беше толкова крехка, че можеше да се промени от най-лекия полъх на вятъра. Пит спокойно се наслаждаваше на тяхната красота. След краткия отдих те преминаха от другата страна, като стъпваха покрай самите дюни, за да не затънат в дълбокия пясък.

На четвъртия ден дюните станаха по-ниски и накрая преминаха в широка пясъчна равнина, суха и безводна. През горещата част на деня слънцето печеше така, че топлинният удар върху главите им се стоварваше като чук върху нагорещено желязо. Въпреки че вървяха по равна площ, ходенето оставаше трудно. Два вида вълнообразни ивици пясък покриваха земята. Първата беше малка и не представляваше проблем, но другата беше много по-голяма и затрудняваше крачките им, сякаш ходеха по траверсите на железопътна линия.

Времето, което бяха спестили, ставаше все по-кратко, а почивките по-дълги и по-чести. Те се движеха мудно, главите им клюмаха, мълчаха. От говоренето устата им пресъхваше. Бяха пленници на пясъка, здраво уловени в капана, който се определяше от разстоянието. Това беше земя, където всеки километър изглеждаше последен и времето губеше смисъл. След 20 километра бегълците стигнаха едно плато. Слънцето току-що се канеше да изгрее, когато те спряха и решиха да изкачат един стръмен склон до върха, преди да направят почивката си. Четири часа по-късно, когато го бяха изкачили, слънцето вече бе увиснало от хоризонта. Направените усилия изчерпаха и малките им резерви сила. Сърцата им биеха лудо, мускулите на краката ги боляха, а в дробовете им почти нямаше въздух.

Пит не се решаваше да седне от страх да не би да му се схванат краката и да не може да се изправи на тях. Той стоеше слаб и гледаше наоколо, сякаш беше капитан върху мостика на кораб.

— В коя част на ада сме сега? — подхвърли Джордино.

Пит извади картата на Феъруедър и я постави на коляното си.

— Той го е отразил на картата, но е забравил да му пише името.

— Тогава, от този момент нататък, това място ще се нарича „Хълмът на Джордино“.

Пит направи опит да се усмихне.

— Ако искаш да регистрираме името, трябва да подадеш молба до Международния институт по геология.

Джордино колабираше върху скалата и гледаше с празен поглед платото.

— Колко още трябва да вървим?

— Около 120 километра.

— Още 60, за да стигнем Транссахарската автомагистрала?

— Освен това ще се движим по закона на Пит.

— Какъв е този закон?

— Този, който следва указанията на чужда карта, изминава с 20 километра по-малко.

— Сигурен ли си, че не вървим в грешна посока?

Пит поклати глава.

— Не може да вървим по права линия.

— И така, колко още?

— Предполагам, 80 километра.

Джордино изгледа Пит разочаровано и измърмори, едва мърдайки устни:

— Това са още 50 мили. Ние вече извървяхме последните 70 без капка вода.

— Сториха ми се като 1000 — каза Пит.

— Добре — мърмореше Джордино, — трябва да ти кажа, че оцеляването ни е съмнително. Не съм сигурен дали ще ги извървим.

Пит вдигна очи от картата.

— Никога не съм мислил за това. Чувам го от тебе.

— Аз никога не съм се подлагал на такава агонизираща жажда. Това се превърна в ежедневие и сега е повече фиксидея, отколкото действителна нужда.

— Още две нощи и ние ще танцуваме на магистралата.

Джордино бавно поклати глава.

— Хубаво желание, но няма да имаме сили да извървим още 50 мили без вода в тази жега. Това не е за хора като нас, които не са пили вода от дълго време.

Пред очите на Пит изплува образът на Ева, работеща в мината и пребита от Мелика.

— Те всички ще умрат, ако ние не издържим.

— Ние сме като изстискани лимони — каза Джордино, — чудо е, че изминахме такова разстояние. — Той седна и закри очи. След това посочи скалите пред себе си. — Там, между онези скали, не ти ли се струва, че се вижда нещо като малък вход към пещера?

Пит проследи ръката му. Действително се виждаше тъмен отвор в скалите. Той взе ръката на Джордино и го изправи на крака.

— Виждаш ли, късметът ни върви към по-добро. Нищо по-хубаво от хладна пещера за най-горещата част на деня.

Горещината вече се усещаше с пълна сила. Без слънчеви очила, притваряйки очи, те тръгнаха към пещерата. Изкачиха се по нагорещените скали и застанаха пред входа. Внимателно разбутаха нагорещените камъни пред него, като се стараеха да не ги докосват с ръце, за да не се изгорят. Малка пясъчна стена преграждаше входа и Пит издълба пътека в пясъка, докато Джордино наблюдаваше отстрани.

Те не чакаха очите им да се приспособят към тъмнината, тъй като в пещерата нямаше тъмна зона. Тя е била образувана от голяма маса скали, които са се наслагвали една върху друга по времето на палеозоя и поради това между тях имаше малки пукнатини, откъдето проникваше оскъдна слънчева светлина.

Пит тръгна навътре в пещерата, когато две големи човешки фигури изплуваха от сенките пред него. Инстинктивно той отстъпи назад, сблъсквайки се с Джордино.

— Току-що ме настъпи по крака! — измърмори Джордино.

— Извинявай! — Пит продължаваше да гледа изписаната стена, на която фигурата се канеше да забие копие в бик. — Не очаквах компания.

Джордино погледна през рамото на Пит копиехвъргача, застинал в скалната рисунка в най-забутаната част на света. Той продължително оглеждаше масивната галерия праисторическо и древно изкуство, което отразяваше столетията художествени стилове от развитието на културата.

— Истина ли е това? — питаше се Джордино.

Пит се доближи до мистериозните скални рисунки и започна да изучава високата 3-метрова фигура с маска, през която прорастваха цветя от главата и раменете. Жаждата и умората бяха отстъпили пред въодушевлението. Той каза:

— Изкуството е автентично. Бих искал да съм археолог, за да мога да интерпретирам различните стилове и култури. Най-ранните рисунки започват от задната част на пещерата и след това в хронологичен ред стигат до по-нови времена.

— Как можеш да го твърдиш?

— Преди десет, дванадесет хиляди години Сахара е имала влажен и тропически климат. Растителният живот е цъфтял. Той е бил много по-жив от сега.

Той кимна към групата фигури обградили и забили копия в един ранен бик с много големи рога.

— Това трябва да е най-ранната рисунка, тъй като тя изобразява ловци, убиващи бик с размерите почти на слон, което е било дълга традиция.

Пит се доближи до друга рисунка, обхващаща няколко квадратни метра.

— Тук можеш да видиш пастир със стадо крави — каза той, пипайки изображението с ръцете си. — Пасторалната ера започва около 5000 г. пр.н.е. Този по-късен стил показва по-творческа позиция и вярно око за детайла.

— Хипопотам — каза Джордино, гледайки колосалната рисунка, която покриваше една цяла страна върху гладката скала. — Тази част на Сахара не може да е изглеждала такава.

— Сега да. Но не преди три хиляди години. Трудно е да си представиш тази площ някога като обширна затревена земя, даваща живот от насекомото до антилопата и жирафа.

Разглеждайки стенописите и различните откъси от историческо време, изобразяващи Сахара, Джордино забеляза:

— Ето тук местните художници спират да рисуват животни и растителност.

— Вероятно дъждовете са престанали, и земята е започнала да съхне и се превръща в пустиня — разказваше Пит, припомняйки си отдавна забравен курс по история. — След четири хиляди години безогледно унищожаване на растителността, тя е изчезнала и на нейно място е дошла пустинята.

Джордино се придвижи от вътрешната част на пещерата, където бяха, към нейния изход, спирайки пред друга рисунка.

— Тази изобразява движеща се колесница.

— Хората от Средиземноморието въвеждат конете и колесниците някъде около 1000 г. пр.н.е. — обясни Пит, — но аз нямам представа как те са проникнали толкова навътре в пустинята.

— Кое е следващото, учителю?

— Камилският период — отговори Пит, заставайки пред една дълга рисунка, изобразяваща керван, състоящ се от почти шейсет камили, извит в змиевидна редица. — Те са докарани в Египет след завладяването му от персите през 525 г. пр.н.е. Използвайки камилите, римските кервани преминават безпрепятствено през пустинята от брега на океана до Тимбукту. Камилите винаги са присъствали тук поради тяхната невероятна издръжливост. С течение на времето рисунките на камили са ставали по-сурови и реалистични, отколкото тези от по-ранния период.

Пит се приближи към друга серия рисунки в богатата галерия за древно изкуство, която днес случайно бяха открили. Те изобразяваха батална сцена, бойци с квадратни бради се возеха в колесници на две колела, теглени от четири коня с вдигнати копия и щитове във въздуха, и атакуваха армия от черни стрелци, чийто стрели падаха от небето.

— Окей, господин умен приятелю — каза Джордино, — обясни ми тази рисунка.

Пит пристъпи напред. Очите му следяха погледа на Джордино. За няколко секунди той остана озадачен пред рисунката върху скалата. Изображението бе в линеарен, почти детски стил. Кораб плаваше в река, обграден от риби и крокодили. На Пит му беше трудно да си представи ада извън пещерата като голяма плавателна река с крокодили, която сега представлява сухо речно корито.

Той се доближи още по-близо, невярващ на очите си. Това не бяха крокодилите или рибите, погълнали вниманието му. Това беше голям кораб, плаващ в средата на пълноводна река. Отначало помисли, че може да е египетски, но моделът беше абсолютно различен, много по-модерен. Видът му над водата имаше форма на пресечена пирамида. Виждаха се кръгли комини, няколко дребни фигури стояха в различни пози на палубата под голям, развят от бриза флаг.

— Броненосец — изкрещя Пит невярващ, — броненосецът на Конфедерацията!

— Не може да бъде! — каза Джордино.

— Може и е — каза равно Пит. — И това трябва да е броненосецът, за който ни разказа старият скитник.

— Значи това не е мит.

— Местните художници не биха могли да нарисуват нещо, което никога не са виждали.

— Може би някой бивш морски офицер от Конфедерацията се е скитал из пустинята след войната и го е нарисувал?

— Той не би могъл да копира стила на местните художници — каза замислено Пит. — В тази рисунка няма нищо, което да напомня западно влияние.

— А какво ще кажеш за двете фигури, които стоят на каземата? — попита Джордино.

— Единият явно е корабен офицер. Вероятно капитанът.

— А другият? — прошепна Джордино учудено.

Пит изучаваше фигурата до капитана от главата до петите.

— Кой мислиш, е това?

— Не вярвам на заслепените си от слънцето очи. Надявам се ти да ми кажеш.

Съзнанието на Пит се мъчеше да си изясни обстоятелства, които бяха абсолютно чужди за него.

— Сигурно художникът знае — мърмореше си Пит, — но ми се струва, че е нарисувал забележителната фигура на Ейбрахам Линкълн.