Клайв Къслър
Сахара (47)

45.

Пит и Джордино дискретно напуснаха американското посолство през фоайето на паспортната служба, излязоха на улицата и наеха такси. Пит подаде адреса на шофьора, написан на френски на едно листче от чиновник в посолството, и се разположи на седалката. Таксито мина през главния площад на града с живописните джамии с високи минарета. Беше късмет, че попаднаха на обигран шофьор, който умело се промъкваше през тълпите пешеходци и натоварения автомобилен трафик. Умело спираше на кръстовищата и заобикаляше полицаите, които не показваха особен интерес за регулиране на движението.

На главната магистрала, успоредна на бреговата линия, шофьорът зави на юг и продължи към предградията. Спря в една извита алея, както му бе поръчано. Пит плати и изчака, докато таксито замине. След по-малко от минута се появи кола на френските военновъздушни сили — „Пежо 605 Дизел Седан“. Те се качиха на задната седалка без никакви въпроси от страна на униформения шофьор, който потегли преди Джордино да успее да затвори вратата.

След десет километра колата спря пред главната врата на военновъздушната база с развят трикольор върху покрива на централната сграда. Секретният пост хвърли поглед на пежото и му даде знак да влиза, като го поздрави типично по френски с палмово клонче. До самия вход шофьорът спря, извади карирано флагче и го постави на стойката, монтирана върху левия калник на колата.

— Не ми казвай — каза Джордино, — длъжен съм да се сетя. Ние сме гранд маршали на парада.

Пит се засмя.

— Забрави ли времето, прекарано във Военновъздушните сили? Всяка кола, която вози някого до самолета, трябва да има разпознавателен флаг.

Пежото премина дълга редица бомбардировачи „Мираж 2000 Делта“, обслужвани от техните наземни екипажи. Един край от полосата беше зает от ято хеликоптери „АС Супер пума“, които изглеждаха като проектирани от късогледия Бък Роджърс. Шофьорът продължи по-нататък, премина празния край на втората писта и спря. Двамата приятели седяха в колата и чакаха. Джордино както винаги дремеше, предразположен от комфорта и климатика, докато Пит четеше „Уолстрийт Джърнъл“, който бе взел от посолството.

След петнадесет минути голям пътнически самолет се зададе от запад и кацна. Нито Пит, нито Джордино забелязаха подхода му, докато не чуха свистенето на гумите по бетонната писта. Джордино се събуди, а Пит прибра вестника, когато самолетът спря и след това бавно, на един оборот на щурвала, изви на 180 градуса. Докато той спираше, шофьорът включи пежото на скорост и ги отведе на пет метра от задната част на пътническия самолет.

Пит забеляза, че целият самолет бе боядисан в светъл пясъчножълт цвят и различи незабележимите с просто око знаци на корпуса му, които боята скриваше. Една жена, носеща умората на рискованите акции с военен знак върху единия й ръкав, който олицетворяваше символа на ООН със сабя по средата, се спусна през люка откъм опашката и слезе на земята. Тя се забърза към колата и отвори задната врата.

— Моля да ме последвате — каза жената на английски със силен испански акцент.

След като колата замина, те я последваха под фюзелажа на самолета до входа на товарната секция. Качиха се в нея и по тясна стълба влязоха в самолета.

Джордино спря и се загледа в тримата пилоти с бронирани жилетки, които седяха в редица, клекнали ниско. Те достигаха не по-малко от два метра. После със задоволство видя бронираното подвижно бъги, отлично превозно средство за пресечени терени, което бе използвано за спасяването на Гън в Гао.

— Ще правим рейс с такова чудо — каза той възхитен. — Няма състезател, който ще посмее да ни изпревари.

— Изглежда твърде примамливо — съгласи се Пит.

Един офицер ги очакваше пред главната кабина.

— Капитан Пемброук-Смит — представи се той. — Похвално е, че дойдохте. Полковник Левант ви очаква в стаята за оперативно планиране.

— Вие явно сте англичанин — каза Джордино.

— Да. Скоро ще разберете, че сме пръснати на много места — каза Пемброук-Смит сърдечно, показвайки трийсет и шестте мъже и трите жени, които почистваха оръжието и доокомплектоваха оборудването. — Някоя умна глава мисли, че ООН трябва да изпраща собствения си отряд за бързо реагиране там, където чуждите държави се страхуват да се намесят. Понякога ни наричат секретни бойци. Всеки от нас е много добре обучен от специалните сили на собствената си страна. Всички са доброволци — някои постоянни, а останалите — с едногодишен договор.

Пит не беше виждал такава силна и добре екипирана група. Изглеждаха отлични професионалисти с всички качества, опит и интелигентност, които се изискват за подобни секретни и диверсионни акции, включително и жените.

Пемброук-Смит ги въведе в отделението, което беше команден център на самолета. То беше просторно и изпълнено с набор електронни системи. Един оператор проверяваше комуникационното оборудване, докато друг въвеждаше програмните данни за предстоящата мисия в Тебеца в компютъра.

Полковник Левант енергично се измъкна от бюрото си и поздрави Пит и Джордино. Той не беше сигурен какво да очаква. Беше прочел подробните досиета на двамата, предоставени му от Международната разузнавателна служба на Обединените нации, които не му свършиха особена работа, но беше впечатлен от техните качества. Беше прочел също и кратък доклад за премеждията им в пустинята след бягството им от Тебеца и се възхити от тяхната находчивост и издръжливост.

Левант първоначално изрази дълбока резервираност относно включването на Пит и Джордино, но бързо разбра, че без тяхното познаване на мините операцията може да бъде застрашена сериозно. На външен вид те изглеждаха слаби и измършавели от дългия престой на слънцето, но полковникът се убеди в доброто им физическо състояние, когато си стиснаха ръцете.

— След като научих за вашите изключителни премеждия и издръжливост, господа, с нетърпение очаквах да ви видя. Аз съм полковник Марсел Левант.

— Дърк Пит, а моят мръсен малък приятел тук е Ал Джордино.

— След като прочетох доклада за вашата одисея, очаквах, че ще ви донесат на борда на носилка. Но се радвам, че ви виждам така добре.

— Течности, витамини и много упражнения — каза Пит, смеейки се — дават своите резултати.

Левант погледна Пемброук-Смит.

— Капитане, настанете господата и наредете на главния пилот да се подготви за незабавно излитане. — След това се обърна към хората, седящи пред него. — Каквото и да кажете, е правилно. Времето се измерва в човешки живот. Ние можем да уточним подробностите на мисията, докато сме във въздуха.

Пит кимна в знак на пълно съгласие.

— Приветствам вашата експедитивност.

Левант погледна часовника си.

— Времето за полет е малко повече от четири часа, а времето за действие е много ограничено. Не може да закъсняваме, ако искаме да осъществим нашата акция през времето на почивка на затворниците. Ако това не стане, те ще се пръснат из шахтите по работни групи и никога няма да ги намерим и измъкнем според предварително начертания план.

— Ако летим четири часа, ще бъдем над Тебеца през нощта.

— С десет минути по-рано или по-късно.

— На светлини ли ще кацате? — попита Пит с недоверие. — Вие можете да запалите предварително огньове, за да ги предупредите, че идваме.

Левант засука единия край на мустака си — привичка, която Пит често щеше да вижда през следващите десет часа.

— Ще кацнем по тъмно. И преди да обясня, мисля, че трябва да седнете и да си затегнете коланите.

Джордино намираше, че Левант е малко надут и арогантен, но според навика си действаше вежливо. Пит от своя страна виждаше в него предпазлив и умен човек, умеещ да се справя с трудностите. Затова той изпитваше определено уважение към полковника, за разлика от Джордино.

По време на излитането Пит установи, че двигателите работят необичайно безшумно.

— Специално конструирани заглушители, монтирани на изхода на турбините — обясни Левант.

— Работят много добре — каза Пит с възхищение. — Когато кацахте, аз не чух нищо, докато гумите не докоснаха пистата.

— Може да го наречете предимство за нашите неочаквани кацания на места, където не сме добре дошли.

— Можете ли да кацате също така без светлини?

Левант кимна.

— Без светлини.

— Вашият пилот разполага ли с оборудване за нощно виждане?

— Не, господин Пит, нямаме такова. Четирима от моите хора ще скочат с парашути над Тебеца и след това на определени места ще запалят светлини, за да покажат на пилота къде да кацне.

— Веднъж кацнали — каза Пит, — да обхванем пътеката между мястото на кацане и входа на мината в тъмнината на нощта няма да бъде лесна работа.

— Това — каза Левант — е най-малкото от останалите проблеми.

Самолетът се издигна на необходимата височина и пое курс на юг, когато полковникът стана от седалката си и се приближи до масата, върху която имаше сателитна снимка на платото над мините. Той взе молив и очерта кръг върху фотографията.

— Кацането на хеликоптери на платото и спускането на въже по стените на каньона към входа на мината би опростило много нашата задача и би ни дало голяма възможност за изненада. За съжаление, има и други фактори.

— Разбирам вашата дилема — каза Пит. — Полетът до Тебеца е извън обсега на хеликоптерите. Зареждането с гориво в пустинята ще предизвика допълнително забавяне.

— Тридесет и два часа, съгласно нашите пресмятания. Ние предвидихме последователно придвижване на нашата малка хеликоптерна ескадрила: единият хеликоптер зарежда, докато другият пренася хора. Но и с този план срещнахме трудности.

— Твърде усложнено и твърде бавно — каза Джордино.

— Факторът скорост също ни накара да използваме вместо флотилия хеликоптери е, че може да осигурим своето собствено транспортиране. Разполагаме с място на борда за медицинско обслужване и можем да приемем много хора, за които пишете във вашия доклад, че се нуждаят от внимание и помощ.

— От колко души се състои вашият отряд? — попита Пит.

— От тридесет и осем и двама медици — отговори Левант. — След като кацнем, ще оставим четирима за охрана на самолета. Медиците ще се включат с останалите, за да окажат помощ на жертвите.

— Не сте оставили много място за хората, които ще бъдат спасени.

— Има достатъчно място и моите хора знаят как да се настанят, така че сме в състояние да евакуираме 40 затворника.

— Може би не са останали толкова живи — каза Пит.

— Ще направим най-доброто за всички, които са оцелели — увери го Левант.

— А малийците? — попита Пит. — Политическите противници и врагове на генерал Казим. Какво ще правим с тях?

— Те ще трябва да останат. Всички хранителни складове в мината ще бъдат отворени за тях. Освен това ще бъдат въоръжени с оръжията на охраната, повече от това не можем да направим.

— Казим е достатъчно голям садист, за да предприеме тяхната масова екзекуция, след като научи, че чужденците роби са отлетели.

— Изпълнявам заповед — уточни Левант — и тя не включва спасяването на местни осъдени.

Пит се загледа надолу в пустинния пейзаж.

— Вие настоявате самолетът да кацне в тъмнината на нощта на определено място в пустинята; да се придвижите по път, по който е трудно да се пътува дори през деня, да влезете в мината, да освободите затворниците и след това обратно да се върнете до самолета и да излетите до сутринта за Алжир. Може би възлагаме много повече, отколкото можем да извършим с ограничените ресурси на вашия отряд.

Левант не изрази неодобрение от забележките на Пит, нито се почувства засегнат от неговия сарказъм.

— Както казват във вашата страна, господин Пит, получавате онова, което е налице.

— Не се съмнявам в квалификацията на вашите хора, полковник, но очаквах по-голям, по-добре въоръжен и екипиран отряд.

— Съжалявам, че ООН не разполага с резервен фонд за нашия отряд за бързо реагиране, който да бъде още по-модерно въоръжен и оборудван, като повечето отряди с такава цел. Но нашият бюджет е ограничен и ние трябва да се съобразяваме с него.

— Но защо отрядът на ООН? — попита изненадано Пит. — Защо не отряд командоси на британския или френския чуждестранен легион или пък на американските специални части?

— Защото нито една нация, включително и вашата, не желае да рискува, цапайки ръцете си с тази мисия — обясни разгорещено Левант. — Ние сме изпратени от Генералния секретар на ООН Хала Камил.

Името изникна в паметта на Пит като спомен от една вечер, прекарана с Хала Камил на борда на кораб „Магелановият проток“. Това беше преди две години, по време на търсенето на Александрийската библиотека.

Левант улови приятелския поглед на Джордино, който се смееше. Пит го забеляза, но не му обърна внимание, сочейки сателитната карта.

— Тук има клопка.

— Има няколко — съгласи се Левант, — но всички могат да бъдат избегнати.

— Освен две.

— И те са…

— Ние не знаем къде са разположени комуникационният център на О’Банион и стаите, където се намират мониторите на скритите камери за наблюдение. Ако той успее да предупреди секретните служби на Казим, преди да сме го спрели, ще трябва да се молим на дявола, за да се доберем до нашия самолет и да излетим невредими за Алжир, преди някой от неговите ескадрили бомбардировачи да ни погребе в пустинята.

— В такъв случай ние трябва да влезем и да излезем от мината в интервал от 40 минути — каза Левант. — Не е възможно, ако повечето от пленниците могат да се движат без помощ. Но ако много от тях не са в състояние, ще изгубим ценно време и не ще успеем.

В този момент капитан Пемброук-Смит се появи с поднос кафе и сандвичи от барчето на самолета.

— Да се порадваме на добро настроение — каза той сърдечно. — Можете да избирате между салата от пиле и риба тон.

Пит погледна Левант и се усмихна.

— Вие не искахте да ме обидите, казвайки, че имате ограничен бюджет.

Докато самолетът се носеше над пустинята в черната нощ, Пит и Джордино направиха подробни скици на минните шахти и различните нива на мината, както си ги спомняха. Левант беше убеден в тяхната акуратност, защото те си спомниха почти всички подробности, сякаш за късо време отново се бяха превърнали в затворници.

Левант и още двама офицери взеха диаграмите и започнаха да им задават насочващи въпроси по отделните детайли, като внимаваха да не пропуснат някой. Подробно си изясниха цепнатината на каньона, разположението на мината, въоръжението на пазачите. Всичко беше повторено няколко пъти. Данните бяха записани в компютъра, а скиците на мината — програмирани триизмерно. Нищо не беше пропуснато, дори прогнозата за времето за следващите няколко часа — евентуалното време, за което биха прелетели бомбардировачите на Казим от Гао, алтернативните планове за спасяване и пътища за измъкване, в случай че самолетът бъде разрушен на земята. Всяка възможна вероятност беше планирана.

Един час преди кацането в Тебеца Левант събра своя малък отряд от мъже и жени в главната кабина. Пит водеше брифинга, описвайки пазачите, броят им и въоръжението, правеше бележки за техните навици като човек, живял и работил в пустинята. След него Джордино даде пояснения за нивата на мината, като приложи начертаните скици.

Пемброук-Смит раздели отряда, който щеше да осъществи влизането, на четири единици и раздаде индивидуални карти на подземните тунели, напечатани от компютъра. Левант завърши брифинга с инструктаж на хората за тяхната мисия.

— Извинявам се за липсата на предварително разузнаване — започна той. — Ние никога не сме предприемали такава опасна мисия с толкова малко данни. Картите на мината, които ви раздадохме, показват вероятно по-малко от 20 процента от съществуващите тунели и шахти. Трябва да действаме бързо и точно, като обезвреждаме офисите и пазачите. След като елиминираме съпротивата, ще освободим затворниците и ще започнем нашето изтегляне. Крайната ни среща ще бъде при входната пещера точно 40 минути от часа, в който сме влезли. Някакви въпроси?

Един човек, който седеше отпред, вдигна ръка и попита със славянски акцент:

— Защо 40 минути, полковник?

— Защото ако са повече, сержант Вадилински, бомбардировачите на малийските военновъздушни сили може да излетят от най-близката база и да ни ударят, преди да сме излетели за Алжир. Надявам се, че повечето от пленниците тук могат да се движат сами. Ако се наложи да носим много от тях, ще закъснеем.

Друг вдигна ръка:

— Какво ще стане, ако се загубим в мината и не успеем да се върнем за срещата навреме?

— Тогава ще изостанете — отговори Левант. — Някой друг?

— Да задържим ли златото, което намерим?

Голям смях избухна от крайната редица.

— На всички ще ви позволим да търсите, като завършите мисията — отговори Пемброук-Смит шеговито. — Всяко намерено парче злато ще изпратите на личната ми сметка в Швейцария.

— Дамите също ли? — обади се една от жените.

Той й отвърна с усмивка:

— Особено дамите.

Въпреки че запази сериозното си изражение, Левант беше благодарен на шегите, които отпуснаха тягостната атмосфера.

— Сега знаем къде зимуват раците — каза той. — Да се възползваме от това. Аз ще водя първата група заедно с господин Пит като наш гид. Ще прочистим офисите на горния етаж, преди да влезем в мината и да освободим затворниците. Втората група под командата на капитан Пемброук-Смит и водена от господин Джордино, ще слезе долу с асансьора и ще обезвреди вътрешната охрана. Лейтенант Стейнхолм ще командва третата група и ще заеме отбранителна позиция при страничните шахти на главния тунел, за да предотврати евентуално движение. Четвъртата група под ръководството на лейтенант Морисън ще слезе в шахтите със златна руда. Освен медиците, останалите четирима ще пазят самолета. Преки въпроси ще задавате на своите командири.

Левант спря и огледа още веднъж лицата на своите хора.

— Съжалявам, че имахме малко време да се подготвим за тази операция, но тя е по възможностите на отряда, който се справи успешно в последните шест мисии, без да загуби нито един мъж или жена. Ако се сблъскате с нещо неочаквано, импровизирайте. Ние трябва да влезем, да освободим пленниците и да се измъкнем бързо, преди да са ни нападнали малийците. Край. Късмет на всички.

След това Левант стана и тръгна към своето командно отделение.