Клайв Къслър
Сахара (41)

39.

В оставащите пет часа до разсъмване Пит караше „Рено“-то през необятната пустош от пясък, където времето почти нищо не значеше. Наистина това беше безкомпромисна земя, която те кара да трепериш от студ със своите мразовити утрини, посипва те с финия си пясък, опича те с пламтящото си слънце, което изглежда удвоено от кристалната атмосфера. Той имаше усещането на човек, влязъл в света на друга вселена.

Те се движеха през един участък на Сахара, наречен Танезруфт. Огромен прострян килим необработваема земя; почти 200 000 квадратни километра пуста, гротескна площ, накъсана тук-там от стръмни склонове и пясъчни дюни, създаващи илюзия за движение на армия от призрачни сенки.

Това бе пустинята — примитивна, без стръкче трева.

Но в нея имаше живот. Нощни пеперуди кръжаха на светлината на фаровете. Двойка гарвани прелитаха над камионетката, грачейки досадно. Те бяха познатите санитари на пустинята. Големи черни скарабеи излизаха върху пясъка, за да се спасят от гумите на „Рено“-то, както преди това сториха един скорпион и един ленен гущер.

Пит знаеше, че ги очакват още стотици километри, придружени от почти непрестанен глад и жажда, както и от трудности, които тепърва щяха да възникват.

Те нямаха никакво време да спират, да слизат и да се разтъпкват. Щяха да ходят достатъчно, когато изоставеха камионетката. Дори времето за естествени нужди беше спестено.

— Колко километра изминахме? — попита Джордино.

Пит погледна спидометъра.

— 102 километра.

— Ти си тръгнал по друга къса отсечка или пък се движим в кръг. Досега трябваше да изминем почти 200 километра. Загубихме ли се? — попита Джордино.

— Ние се движим по определения курс — каза уверено Пит. — Вината е в установените от Феъруедър посоки. Той дава разстоянията като права линия. Но ние сме в пустинята, а не в щата Айова. Невъзможно е да се кара по права линия, когато вече загубихме 40 километра, за да избегнем пясъчни дюни и да заобиколим две скални клисури.

Джордино възразяваше с неудобство.

— Защо имам гадното чувство, че сме изминали много повече от 100 километра през тази безлюдна земя?

— Не е приятно чувство! — съгласи се Пит.

— Скоро ще се разсъмне. Ще загубим и ориентацията по звездите.

— Не са ни нужни. Най-после си спомних как да направя саморъчно компас.

— Радвам се да го чуя! — прозя се Джордино. — Какво показва бензиномерът?

— Малко над половината резервоар е пълен.

Джордино се обърна и погледна туарега, когото бяха завързали за пода на камионетката.

— Нашият приятел изглежда щастлив като спасен моряк.

— Той не знае още това, но е нашият билет срещу евентуално преследване — отговори Пит.

— Раздвояване на съзнанието. То няма да спре да се бърка.

Пит погледна нащърбената луна. Той предпочиташе пълнолунието, но беше благодарен на оскъдната светлина, която пращаше, за да може да премине един терен, подобен на лунен пейзаж. Сменяше скоростите и се взираше на светлината на фаровете, шофирайки през тази негостоприемна земя. Изведнъж познатият терен свърши и земята започна да блещука като искри, които непрестанно се възпламеняват. „Рено“-то се беше озовало върху сухо солено езеро. От светлината на фаровете лъчите рефлектираха върху кристалните утайки в езерото и затова се получаваше този искрящ ефект. Ранните утринни звезди падаха под линията на хоризонта — сигурен знак, че нощта си отиваше. Пит увеличи скоростта и караше с почти 90 километра в час.

Джордино не обръщаше внимание на шофирането, загледан в слънцето, което внезапно се появи на хоризонта, сякаш изстреляно от оръдие. Сенките на нощта изчезнаха, сякаш не са съществували.

Един час след изгрева Пит спря камионетката и започна да търси нещо по пода на каросерията. Намери парче тръба с дължина около метър. След това се изправи на земята, заби тръбата в пясъка, докато застане вертикално и хвърли сянка. Взе два малки камъка и постави единия камък на върха на сянката.

— Това ли е саморъчният компас на бедното момче? — попита Джордино, изучавайки действията на Пит, опрян на камионетката.

— Гледай как работи майсторът — присъедини се той към Джордино и чака приблизително дванадесет минути, преди да маркира разстоянието, което бе изминала сянката с другия камък. После той очерта права линия от първия камък до втория и я продължи около половин метър. След това стъпи на петата на левия си крак върху първия камък, а с петата на десния — на мястото, където линията свършваше. Повдигайки лявата си ръка и сочейки право пред себе си, той каза:

— Това е север! — След това опъна дясната си ръка настрани: — Изток. Там е Транссахарската автомагистрала.

Джордино гледаше вдигнатата настрани дясна ръка на Пит.

— Виждам дюна в тази посока. Можем да я използваме като отправна точка.

Те продължиха, повтаряйки този процес на всеки час. Около 9 часа започна да духа вятър откъм югоизток, вдигайки пясъчни облаци, които намалиха видимостта на 200 метра. Към десет горещият вятър се усили и проникна в кабината въпреки затворените прозорци. Попаднали в малкото затворено пространство, песъчинките се извиваха над главите на двамата приятели като подивели дервиши.

Термометърът скачаше като пощурял. Температурата се беше качила в продължение на три часа с двадесет градуса. След обяд вече се закова на 46°С. Пит и Джордино се чувстваха, като че ли шофират в пламтяща пещ. Единственото им облекчение идваше от полъха, който се образуваше от скоростта, с която се движеха. Стрелката за температурата на водата в радиатора бе минала червената резка, под него все още не изтичаше пара. Те спираха на всеки половин час сега, тъй като Пит уточняваше посоката на слабата слънчева светлина, която проникваше през пясъчния облак, за да може да се ориентира с примитивния си компас накъде пътува.

Той отвори една от плоските бутилки с вода и я подаде на Джордино.

— Време е да се освежим.

— По колко да изпием? — попита Джордино.

— Ще я разделим наполовина. Всеки от нас ще изпие по половин бутилка, а другата ще запазим за утре.

Джордино падна на колене, напръска главата си с вода и започна да пие. След това подаде бутилката на Пит.

— О’Банион трябва да е насъскал кучетата си досега.

— Ако карат със същия модел камионетка, те не могат да ни настигнат, освен ако на волана нямат пилот от „Формула 1 Гран При“. Единственото им предимство е, ако имат допълнително гориво в колата, да продължат да ни преследват, когато ние свършим нашето.

— А защо ние не помислихме да се запасим?

— Нямаше никакви варели с гориво на паркинга. Аз търсих. Може би го складират някъде другаде, но нямахме време да проверим.

— О’Банион може да използва само хеликоптер — каза Джордино, седейки върху плоската дюна.

— Форт Фуро и малийските военни могат да му предоставят хеликоптер. А както се досещам, Казим и Масар са последните хора, към които ще се обърне за помощ. Той разбира много добре, че няма да погледнат на него с добро око, изтървавайки двама техни врагове само два или три часа, след като са му ги предоставили да се грижи нежно и любвеобилно за тях.

— Мислиш ли, че О’Банион няма да ни залови, докато преминем в Алжир?

— Те не могат да ни преследват през пясъците, където се движим ние.

Джордино погледна страничното огледало на камионетката и видя как вятърът носи пясъка на вълни, които засипваха следите им, сякаш камионетката беше малка лодка в пустинния океан. Той се отпусна и се намести на седалката.

— Не знаеш какво удоволствие е да се пътува с такава камионетка.

— Не бързай да пишеш на О’Банион. Ако те стигнат Транссахарската магистрала първи и я завардят, шоуто ще свърши.

Пит допи водата си и сложи бутилката в задната част на камионетката, където току-що дошъл на себе си, седеше пазачът туарег.

— Как сме с бензина?

— Почти пушим.

— Време е да изхвърлим червената херинга. Завий колата на пътя и я насочи на запад. След това се приготви да спреш.

Джордино съзнателно извърши каквото му беше наредено, изви кормилото и спря.

— Сега ще вървим ли?

— Сега ще вървим. Но първо изкарай пазача отпред и го остави до колата. След това провери дали не сме оставили нещо, което може да ни бъде полезно — кърпи или парчета плат, с които можем да увием главите си, за да се предпазим от слънцето.

Странно съчетание на страх и уплаха пламнаха в очите на пазача, когато те го оставиха пред колата до предната седалка. Скъсаха ивици плат от робата му и му завързаха здраво ръцете и краката, така че да не може да хване кормилото или да манипулира с педалите. Ровейки из колата, намериха няколко мазни парцала и две кърпи за лице, от които си направиха тюрбани. Пушките, лежащи на слънцето бяха заровени в пясъка. След това Пит заключи кормилото, така че да не може да се върти, вкара пазача вътре, включи камионетката на втора скорост и скочи от кабината. „Рено“-то тръгна по наклона в посока към Тебеца с вързания пътник, докато изчезна в облака пясък.

— Ти му даваш по-добър шанс да оживее, отколкото той би ни дал — протестира Джордино.

— Може би да, може би не — отвърна уклончиво Пит.

— Какво разстояние си представяш, че трябва да извървим?

— Около 180 километра — отговори Пит.

— Това са почти 112 мили. С един литър вода няма да израсте кактус — вайкаше се Джордино. Той гледаше с тревога пясъчната буря. — Сега вече знам, че моите стари, изморени кости ще се скрият под пясъка.

— Гледай откъм хубавата страна — каза Пит, държейки импровизирания си тюрбан. — Можеш да дишаш чист въздух, да се наслаждаваш на тишината, да се слееш с природата. Няма смог, няма трафик, няма тълпи. Какво по-възвишено за душата?

— Бутилка студена бира, хамбургер и баня — отвърна му Джордино.

Пит показа четири пръста.

— Четири дни и ще се изпълни твоето желание.

— Как си с оцеляването в пустинята? — попита с надежда Джордино.

— Ходих на едноседмичен излет с бойскаутите в пустинята Моджейв, когато бях дванадесетгодишен.

Джордино поклати тревожно глава.

— Това прави безпокойството ми по-леко.

Пит пое по установената посока. След това, използвайки своята тръба компас за подпора, зави главата си, така че да не може да прониква пясък, и продължи в посоката, която мислеше, че е изток. Джордино се беше хванал с ръка за колана му, за да не се изгубят в сляпата стена от пясъка, която ги обгръщаше отвсякъде.