Клайв Къслър
Сахара (23)

21.

Сандекър се върна в заседателната зала на главната квартира на НЮМА и седна, зареден с малко по-голям оптимизъм, отколкото имаше няколко минути преди това.

— Те са живи — произнесе той окуражено.

Двама мъже бяха седнали отделно на една маса с разгърната карта на западна Сахара и внимателно проучваха докладите на разузнаването относно дейността на армията и службите за сигурност на Мали. Те разбраха Сандекър и му кимнаха одобрително.

— Тогава ние ще продължим рискованата операция, както е планирана — каза по-старшият от двамата — мъж с посивяла, добре подстригана коса, със сини очи и вдъхващо доверие лице.

Генерал Хюго Бок беше далновиден човек, който преценяваше съобразно случая. Войник, притежаващ невероятен брой умения, той беше роден убиец. Бок бе старши командир на малко известния секретен отряд, наречен УНИКРАТТ, абревиатура на една служба за бързо реагиране към ООН. Отрядът се състоеше от хора от девет националности, високо подготвени и владеещи всички бойни похвати и средства. Те изпълняваха секретните и нелегални мисии на Световната организация, за които никъде не се съобщаваше. Генералът бе започнал своята продължителна кариера в германската армия и бе постоянно изпращан като съветник в страните от Третия свят, чийто правителства се нуждаеха от услугите му при революционни ситуации или гранични вражди.

Негов заместник бе полковник Марсел Левант, ветеран с високи бойни отличия от Френския чуждестранен легион. В държанието му имаше аристократична нотка. Завършил Сен Сир — френската военна академия, той бе служил във всички части на света и бе герой от кратката пустинна война срещу Ирак през 1991 г. Лицето му излъчваше интелигентност и притежаваше определена привлекателност. Въпреки че бе почти 36-годишен, стройната му осанка, дългата кестенява коса, широките, но добре поддържани мустаци и сивите очи го правеха да изглежда като току-що дипломиран курсант.

— Имате ли тяхното местоположение? — попита Левант Сандекър.

— Да — отвърна Сандекър, — единият се опитва да се качи на борда на някакъв самолет на летището в Гао, а другите двама са на една яхта в река Нигер, принадлежаща на Ив Масар.

Очите на Левант се отвориха широко, когато чу името:

— А, да. Скорпионът.

— Вие го познавате?

— Само по репутацията му. Ив Масар е международен мошеник, който притежава около два милиарда долара. Наричат го Скорпионът, защото известен брой от неговите съдружници и бизнес партньори мистериозно изчезват, като му оставят солиден капитал и няколко големи и много печеливши предприятия. Смятат го за твърде безскрупулен, без да споменаваме за затрудненията на френското правителство. Вашите приятели не биха могли да намерят по-лоша компания.

— Дали има криминални престъпления? — попита Сандекър.

— Съвсем определено, но той не оставя никакво доказателство, което би го уличило в нарушение на закона. Приятели от Интерпол ми довериха, че имат около метър досие за него.

— От толкова много хора в Сахара — забеляза Бок, — как ли вашите приятели са попаднали на него?

— Ако вие познавахте Дърк Пит и Ал Джордино — произнесе Сандекър, — щяхте да разберете.

— Все още не разбирам защо генералният секретар г-жа Камил одобри операцията по тайното изваждане на вашите хора от НЮМА извън Мали — каза Бок. — Мисиите на нашия отряд са обикновено нелегални и дълбоко засекретени, но само в случай на международни кризи. Не мога да разбера защо спасяването на живота на тримата изследователи от НЮМА е толкова критично.

Сандекър погледна Бок право в очите.

— Повярвайте ми, генерале, вие никога не ще имате мисия, по-важна от тази. Научните данни, които тези мъже са събрали в Западна Африка, трябва да изпратим в нашите лаборатории във Вашингтон при първа възможност. Нашето правителство поради глупави причини, известни само на бога, отказа да се намеси. Хала Камил присърце прие необходимостта от операцията и одобри вашата мисия.

— Мога ли да попитам какви са тези данни? — контрира Левант Сандекър.

Адмиралът поклати глава:

— Не мога да ви кажа.

— Това е работа, касаеща само Съединените Щати.

— Не, тя се отнася до всеки човек, жена, дете, които ходят по земята.

Бок и Левант размениха кръстосани погледи. След малко Бок се обърна към Сандекър:

— Вие твърдите, че вашите хора са в клопка. Този факт прави успеха на операцията крайно труден. Ние отиваме на голям риск, като разделяме нашия отряд, опитвайки се с един куршум да уцелим два заека.

— Да не искате да ми кажете, че не можете да спасите моите хора? — попита Сандекър с учудване.

— Съвсем не — каза Бок.

— Това, което генерал Бок иска да каже — обясни Левант, — е, че ние удвояваме риска, като опитваме да изпълним две мисии едновременно. Елементът на изненадата е само половината от нещата. Ние имаме по-големия шанс да успеем, концентрирайки нашата сила върху спасяването на двамата мъже от яхтата на Масар, тъй като там не очакваме сериозна съпротива. Също така можем да определим точното й местонахождение. Летището е различна история. Ние нямаме представа къде е вашият човек.

— Руди Гън — обяви Сандекър. — Името му е Руди Гън.

— Къде се крие Гън — продължи Левант. — Нашият отряд би изгубил ценно време да го търси. Също така мястото се използва от малийските военновъздушни сили, както и от гражданската авиация. Военното разузнаване сигурно знае за случая. Всякакъв опит за напускане на страната от летището Гао ще бъде изключен.

— Вие искате от мен да направя избор.

— Искаме планиране на непредвидените трудности — каза Левант. — Ние трябва да степенуваме коя от мисиите е на пръв и коя на втори план.

Бок погледна Сандекър.

— Ваш ред е, адмирале.

Сандекър погледна към картата на Мали, разгъната върху масата, втренчи очи в червената линия на река Нигер, която маркираше курса на „Калиопа“. Действително имаше известно колебание в него, за да реши. Химичните анализи бяха с най-голямо значение. Последните думи на Пит останаха на заден план в съзнанието му. Той взе една от пурите, които седяха пред него, и бавно я запали. Гледаше съсредоточено маркировката на Гао върху картата, преди да се обърне към Бок и Левант отново.

— Гън трябва да бъде вашият приоритетен риск — каза той равно.

Бок допълни:

— Съгласен съм.

— Но как можем да сме сигурни, че Гън вече не е уредил напускането на страната?

Левант даде знак.

— Моите сътрудници вече провериха разписанието на полетите. Следващият полет на малийската гражданска авиация или на всеки друг може да бъде след четири дни, считано от днес, в случай, че не бъде анулиран, което рядко се случва.

— Четири дни — повтори Сандекър. Надеждите му внезапно се стопиха. — Няма начин Гън да се крие в продължение на четири дни. Двадесет и четири часа, може би. След това малийските служби за сигурност ще го заловят.

— Освен ако не говори арабски или френски, или случайно да изглежда като местен — каза Левант.

— Няма шанс за това — отговори Сандекър.

Бок придърпа картата на Мали към себе си и посочи с пръст.

— Полковник Левант и отрядът от четиридесет човека могат да бъдат в Гао след двадесет часа.

— Бихме могли, но няма да стане — предпазливо каза Левант. — Двадесет часа, считани отсега, означава, че ние ще пристигнем точно по обяд малийско време.

— Грешката е моя — коригира се Бок, — по никакъв начин не мога да рискувам да пристигнем през деня.

— Да почакаме още малко — каза Сандекър кисело. — Тогава ще увеличим шансовете на Гън да бъде заловен или убит.

— Обещавам ви, че моите хора и аз ще направим най-доброто, за да спасим вашия човек — отвърна Левант. — Но не с голям риск за останалите.

— Не отказвайте — погледна към Левант Сандекър. — Той носи информация, която е критична за оцеляването на всички нас.

Лицето на Бок придоби скептично изражение след чутото от Сандекър.

— Честна игра, адмирале. Няма значение дали тази мисия е одобрена, или не от генералния секретар на ООН. Ако част от хората ми умрат при изпълнението й, убити като диви патици, за да спасят само един човек от вашите, по-добре е да ме екзекутират.

Сандекър напусна масата и погледна Бок с очи, искрящи от гняв.

— Сега слушай, гумена главо, пет пари не давам дали ще загубите хора или не при спасяването на Гън от Мали. Само го измъкнете оттам. Изпълнявайте и не си бършете задника с мен.

Бок въобще не успя да възрази. Той седеше, наблюдавайки Сандекър изпод големите си сиви вежди. След това избухна в смях.

— Чак сега се разбрахме. Защо да не пийнем нещо и да не направим план.

Сандекър се усмихна и бавно се отпусна в един стол. Той предложи на Бок една от своите пури.

— Удоволствие е да се прави бизнес с вас, генерале. Да се надяваме, че сътрудничеството ни ще бъде печелившо.

 

 

Хала Камил стоеше на стъпалата на хотел „Уолдорф Астория“, чакайки своята лимузина, след като беше напуснала една формална вечеря, давана в нейна чест от индийския посланик в ООН. Валеше слаб дъжд и улиците отразяваха светлините на града по мокрия паваж. Когато големият черен „Линкълн“ пристигна и шофьорът отвори вратата, тя пристъпи под един чадър, носен от пиколото на хотела, който придържаше дългия шлейф на роклята й. Внимателно я настани на задната седалка на лимузината.

Исмаил Йерли беше вече седнал от другата страна. Той взе ръката й и я целуна.

— Извинявам се, че се срещаме по този начин — оправда се той, — но е твърде рисковано за нас да ни виждат заедно.

— Продължава дълго време, Исмаил — каза Хала. Големите й очи бяха меки и сияйни. — Ти ми го подаряваш.

Той погледна напред към кабинката на шофьора, за да се убеди, че прозорчето е спуснато.

— Чувствам, че е по-добре за теб, ако се срещаме по този начин. Ти се издигна твърде много и работиш упорито, за да загубиш всичко заради някакъв скандал.

— Ние може да бъдем дискретни — каза Хала с тих глас.

Йерли поклати глава.

— Любовните приключения на политическите мъже остават незабелязани. Но не е така за жена с твоя пост. Медиите и журналистите ще ги разтръбят из целия свят.

— Аз все още изпитвам голямо влечение към теб, Исмаил.

Той хвана ръцете й.

— И аз също. Ти си най-доброто, което съм срещал, и няма да бъда причина за твоя провал.

— Сега трябва да повървиш — каза тя. — Ще бъде много достойно за теб.

— Да — отвърна той без ентусиазъм, — за да не предизвикваме заглавие в новините „Генералният секретар на ООН уличена като метреса на Световната здравна организация“. Моите началници от втори отдел на Националната служба за отбрана ще бъдат особено доволни от разкритието ми като такъв.

— Защо да не запазим нашата връзка в тайна, както досега — протестира тя. — Защо да не продължим?

— Невъзможно.

— Ти си познат като човек от турска националност. Кой би могъл да разкрие, че французите са те завербували, когато си бил студент в Истанбулския университет?

— Ако някой се зарови по-дълбоко, сигурно ще открие тайната. Първото задължение на добрия агент е да работи в сянка, без да бие на очи или да бъде забелязан. Аз направих компромис с моето прикритие в ООН, когато се влюбих в теб. Ако евентуално британските, съветските или американските служби се доберат до нашата връзка, техните разузнавачи няма да се спрат пред нищо, докато не изровят и най-малката подробност за нея и после да я използват срещу теб.

— Но те не знаят нищо — отвърна тя с надежда.

— Не, и те няма да могат. Заради това ние не трябва да се виждаме извън сградата на ООН.

Хала се обърна и погледна през мокрото от дъжда стъкло на колата.

— Тогава защо си тук?

Йерли пое дълбоко въздух.

— Нуждая се от услуга.

— Нещо, засягащо Обединените нации или твоите френски господари?

— И двете.

Тя почувства, че се задушава.

— Ти само ме използваш, Исмаил. Експлоатираш чувствата ми, за да играеш своите дребни шпионски игри. Ти си един безскрупулен плъх.

Той не каза нищо.

Тя се предаде, както много добре знаеше, че ще направи.

— Какви сведения искаш от мен?

— Има един епидемиологичен екип на Световната здравна организация — занарежда той с делови глас, — който разследва съобщенията за една странна болест в пустинята на Мали.

— Чух за този проект. Беше съобщено за него през времето на моя ежедневен брифинг преди няколко дни. Доктор Франк Хопър ръководи разследването.

— Точно така.

— Хопър е добре известен учен. Каква е твоята намеса в тази мисия?

— Моята задача е да координирам тяхното пътуване и да им осигуря храна, транспорт, лабораторна екипировка — по малко от тези неща.

— Все още не съм наясно какво искаш от мен.

— Бих искал да отзовете доктор Хопър и неговите хора незабавно.

Тя се обърна и го погледна с изненада.

— Защо искаш това?

— Защото са в голяма опасност. Имам сведения от добър източник, че ще бъдат убити от западноафрикански терористи.

— Не мога да повярвам!

— Истина е — каза той сериозно. — Ще бъде поставена бомба в самолета им и той ще експлодира над пустинята.

— За кого работиш? — промълви тя. Гласът й трепереше. — Защо идваш при мен? Защо не предупредиш доктор Хопър?

— Опитах се да се свържа с него, но той отказа всякаква връзка.

— Не можеш ли да помолиш малийските власти да предотвратят атентата и да осигурят защита?

Йерли отговори:

— Генерал Казим гледа на тях като на нежелани чужденци и отказва мерки за тяхната сигурност.

— Щях да съм глупачка, ако не мислех, че има нещо много по-интригуващо в тази история, отколкото просто поставянето на бомба.

Той я погледна право в лицето.

— Повярвай ми, Хала, единствената ми мисъл е да спася доктор Хопър и неговите хора.

Хала искаше безрезервно да му повярва, но дълбоко в сърцето си знаеше, че я лъже.

— Изглежда, през тези дни всеки разследва замърсяване в Мали и всичките спешно искат помощ и евакуация.

Йерли погледна загадъчно, но не каза нищо, очаквайки да продължи.

— Адмирал Сандекър от НЮМА дойде при мен с настоятелната молба да използва нашия отряд за бързо реагиране, за да евакуираме трима от неговите хора, попаднали в ръцете на малийските секретни служби.

— Американците разследват също източник на опасно замърсяване в Мали?

— Да, в частност това е една нелегална операция, но малийското военно разузнаване ги е разкрило.

— Заловени ли са?

— Не, допреди четири часа.

— Къде точно са разследвали?

Йерли изглеждаше разтревожен и Хала улови голямо напрежение в гласа му.

— В река Нигер.

Йерли хвана рамото й и очите му изглеждаха опечалени.

— Искам да зная повече за това.

За момент тя почувства някаква тръпка.

— Те изследваха източника на един химичен компаунд, който е причина за червените приливи и отливи по целия африкански бряг.

— Четох за това във вестниците. Продължавай.

— Казаха ми, че те ползват една яхта с оборудване за химични анализи и извършват това, като вземат непрекъснато проби от реката.

— Дали са го открили? — забеляза той.

— Според адмирал Сандекър, те са определили района, откъдето идва — недалеч от град Гао в Мали.

Йерли не изглеждаше доволен.

— Дезинформация. Това трябва да бъде отговорът. Тази история трябва да е прикритие за нещо друго.

Хала поклати глава.

— За разлика от теб адмиралът никога не лъже, когато се касае за живот.

— Ти каза, че НЮМА седи зад тази операция.

Хала потвърди.

— Не е ли ЦРУ или друга американска разузнавателна служба?

Тя тръсна с ръка и се засмя кисело.

— Ти искаш да кажеш, че твоите скрити разузнавателни източници в Западна Африка нямат никаква представа, че американците работят под носовете им.

— Не говори абсурди. Какви важни тайни може да притежава една такава бедна нация като Мали, които да са привлекателни за американските интереси.

— Трябва да има нещо. Защо не искаш да ми го кажеш?

Йерли гледаше разсеяно и не отговори веднага.

— Нищо… нищо съществено.

Той почука на стъклото, за да привлече вниманието на шофьора.

Шофьорът удари спирачките и спря пред голяма административна сграда.

— Ще си поплачеш ли за мен?

Гласът й беше плътен и изпълнен с желание. Той се обърна и я погледна.

— Истински съжалявам. Ще ми простиш ли?

Нещо се надигна отвътре в нея. Тя тръсна глава.

— Не, Исмаил. Не мога да ти простя. Повече няма да се срещаме. Очаквам писмото с твоята оставка върху бюрото си утре до обяд. Ако не го направиш, ще те изхвърля от ООН.

— Не можеш да бъдеш толкова лоша!

Хала продължи:

— Твоите тревоги не са свързани със Световната здравна организация. Нито пък те е грижа за нея. Ти дори не си лоялен 50% към французите. И понеже това е така, ти работиш единствено за своите финансови интереси.

Тя се пресегна през него и отвори вратата.

— А сега изчезвай!

Йерли слезе безшумно от колата и застана на тротоара. Хала със сълзи на очи дръпна вратата обратно и не се обърна назад, докато шофьорът не потегли. На Йерли му се искаше да усети малко болка или тъга, но беше твърде голям професионалист. Тя беше права, че той я използваше. Неговото единствено привличане към нея беше сексът. Но от многото жени, които бяха минали през ръцете му, тази беше единствената, която се влюби в него.

Той влезе в коктейлната зала на хотел „Алгонкуин“, поръча си едно питие и след това помоли да ползва телефона. Набра номера и зачака отговор от другата страна.

— Да?

Той заговори с преправен и тайнствен глас:

— Имам свежа информация за господин Масар.

— Откъде сте вие?

— От руините на Пергамон.

— Турция?

— Да — отсече Йерли кратко. Той никога не вярваше на телефоните и мразеше, когато трябваше да си служи с детски кодове.

— Аз съм на бара в хотела „Алгонкуин“. Кога мога да ви очаквам?

— В един след полунощ. Твърде късно ли е?

— Не. Ще направя късна вечеря.

Йерли постави слушалката замислено. Какво ли знаят американците относно операцията на Масар в пустинята и форт Фуро? Дали техните разузнавателни служби са разкрили истинската дейност на завода за преработка на опасни промишлени отпадъци? И какво са надушили наоколо? Ако е така, последствията ще бъдат ужасни. Както и фалитът на няколко големи френски банки.