Клайв Къслър
Сахара (19)

17.

— Колко време са били прикачени към нас на опашка? — каза Джордино, търкайки след тричасов сън очите си и гледайки изображението, което показваше радарният екран.

— Засякох ги на около 75 километра зад нас, точно след като влязохме в територията на Мали — отговори Пит. Той стоеше изправен, подпрян странично на румпела, който обикновено държеше с дясната си ръка.

— Забеляза ли тяхното въоръжение?

— Не. Аз засякох траен сигнал от радара, който ми изглеждаше неясен. След това, когато преминахме покрай тях, не забелязах нищо особено, тъй като те продължиха по канала.

— Може би само обикновен патрул.

— Обикновените патрули нямат камуфлажни прикрития.

Джордино анализираше дистанцията от скалата на радара.

— Те не правят опит да ни изтласкат към брега.

— Вероятно пестят време.

— Обикновен малък боен кораб — каза Джордино. — Не се знае как може да се разлети във въздуха.

— Тъжно е, но ще има усложнения. Канонерката не е единственото бясно куче, пуснато след нас.

— Искаш да кажеш, че има приятели?

— Забелязвам малийски боен самолет, кръжащ в небето източно от нас.

Джордино погледна нагоре.

— Най-новият модел френски „Мираж“. Те са цяло ято. Шест, не, седем на не по-малко от шест километра.

Пит изви отново яхтата и пое курс на запад.

— А забелязваш ли прашния облак зад хълмовете по протежение на бреговата ивица? Мисля, че е конвой военни коли.

— Колко са? — попита Джордино, като пресмяташе какви ракети има в наличност.

— Преброих четири.

— Няма ли танкове?

— Нашата скорост е 30 възела. Дори и да има танкове, те не биха ни достигнали.

— Този път няма да изненадаме никого — каза Джордино, потвърждавайки факта.

— Въпросът, който си поставям, е — кога са научили за нас и кой ги изпраща?

— Затеб Казим?

— Кой още? — попита Джордино. — Кога ни е скроил този номер?

— Ако той е по-умен от оня оперетен адмирал на бенинския флот и иска да конфискува „Калиопа“ за собствено удоволствие, всичко, което той трябва да направи, е да ни изчака да излезем от реката.

Пит замълча и се загледа в широката ленива вода на Нигер, замисляйки спасителен план. Златистожълтото слънце висеше на хоризонта. Покрай тях премина луксозна крайсерска яхта. Няколко човека от екипажа спяха върху чувалите с ориз, а други просто се забавляваха, изтегнати на палубата.

Джордино прекъсна мислите на Пит:

— Не спомена ли, че жената, която срещна в Египет, ще пътува за Мали?

Пит отвърна:

— Тя е биоложка с екип на Обединените нации, който представлява Световната здравна организация. Те щяха да летят до Мали, за да разследват странната епидемия, разпространила се в селищата на пустинята.

— Лошо е, че няма да можеш да се срещнеш с нея — подхвърли Джордино с усмивка, — защото да си седиш под луната на пустинята, прегърнал я нежно и шепнейки мили думи в ухото й.

— Ако това е начин да ме ядосаш, водиш с едно на нула.

— С какво още можеш да забавляваш геоложката?

— Биохимичка — поправи го Пит.

Изражението на Джордино изведнъж стана сериозно:

— Минавало ли ти е през ума, че тя и нейните колеги може би търсят същия токсичен замърсител, който и ние?

— Да. Веднъж.

В този момент Руди Гън изскочи от своята лаборатория. Лицето му беше почти сиво.

— Открих го — извика той триумфално.

Джордино го погледна с недоумение:

— Какво си открил?

Гън не отговори. Той се смееше неистово. Пит схвана почти незабавно.

— Ти си го открил?

— Причинителят за червените приливи и отливи? — възкликна Джордино.

Гън изрече:

— Щастлив съм.

Пит стисна ръката му.

— Поздравления, Руди.

— Аз към почти готов — каза Гън. — Прекарах стотиците проби вода през газ-хроматографа, но не бях проверил вътрешното им съдържание. Когато най-накрая взех и прегледах резултатите от кобалтово покритие върху инструменталната колона, се шокирах, че виждам метал, екстрахиран от синтетични органични замърсители. След няколкочасов експеримент, модификации с тестове, аз идентифицирах екзотично органометален компаунд, който е комбинация на изкуствена синтетична аминокиселина и кобалт.

— Звучи ми като китайски — прекъсна го Джордино. — Каква е аминокиселината?

— Хранителни протеини, които се възпроизвеждат.

— Откъде може да е попаднал в реката? — попита Пит.

— Не мога да кажа — отговори Гън. — Моето предположение е, че синтетичната аминокиселина се получава от генетично инженерство в биотехнологична лаборатория, където отпадъците на водата дълго време са били в съприкосновение с химични и ядрени отпадъци. По този начин се получава една смес, която предизвиква мутантна реакция и е причина за червените приливи и отливи.

— Възможно ли е това, което си открил, да се е получило при подобна ситуация?

Гън отвърна:

— Може би, защото установих високи показатели на радиация във водата. Вероятно те причиняват получаването на този мутантен замърсител. Въпросът е да установим как попада радиацията във водите на реката и това е някъде на територията на Мали. Сигурен съм, че има определена връзка.

Пит не отговори, но погледна отново в радарния екран изображението на малкия боен кораб, все още далеч от тях. Той го завъртя и сканира небето, за да види самолетите. Те все така летяха на определена дистанция, пестейки гориво и наблюдавайки „Калиопа“. Тук реката са разширяваше с няколко километра и той изгуби от погледа си военните коли.

— Работата ни е свършена само наполовина — каза той. — Следващото и най-важното е да установим откъде се влива токсичният замърсител в Нигер. Малийците, изглежда, не бързат много да ни нападнат, така че ние ще продължим нашето наблюдение и ще се опитаме да си свършим работата, преди да са хлопнали вратата под носа ни.

— Но как ще предадем резултатите си на Чапман и Сандекър, след като повредиха сателитната ни връзка? — попита Джордино.

— Ще измисля нещо.

Гън се отмести и тръгна, без да говори, към кабината на лабораторията си.

Пит с благодарност предаде румпела на Джордино и отиде до каютата си, за да поспи. Когато се събуди, слънцето беше на една трета зад хоризонта, а температурата с десет градуса по-висока. Един бърз поглед върху радара показа, че канонерката е все още на безопасно разстояние, а самолетите — на половин курс от тяхната база за презареждане. Малийците сигурно мислеха, че плячката е в мрежата. Със ставането Джордино му подаде чаша кафе.

— Кафето трябва да те досъбуди. Хубаво египетско кафе, гарнирано с мед.

— Колко време съм спал?

— Ти беше мъртъв за света за по-малко от два часа.

— Отминахме ли Гао?

— То е на 5 километра зад гърба ни. Ти пропусна да видиш плаващия сал с хубави африканки по бикини, които ми пращаха целувки.

— Ти ще ми ги предадеш.

Джордино щракна с пръсти.

— Това беше най-фантастичното, което съм виждал. Но нека бъдем сериозни.

— Дали Руди още отчита силните токсични нива?

Джордино отвърна:

— Той каза, че концентрацията става по-наситена с всеки изминат километър.

— Ще трябва да свършваме. Той мисли, че сме почти на ръба на откритието.

За момент нещо накара Пит дълбоко да се замисли. Нещо видимо, което рефлектираше от дълбочината на съзнанието му. Джордино винаги познаваше кога Пит напуска реалността и пътува към неизвестни светове. Джордино погледна към него с любопитство.

— Не обичам този поглед.

Пит слезе на земята.

— Само си мислех как да спасим „Калиопа“ от деспотичните преследвачи, които искат да я конфискуват за пиянски оргии.

— И как очакваш да заблудиш окото на Казим?

Пит се усмихна, като цитира Фагин: „Като изпълним дълга си по начин, който не очакват“.

Малко преди залез Гън се обади отдолу.

— Навлязохме в чисти води. Замърсяването току-що изчезна от моите инструменти.

Пит и Джордино извиха глави едновременно и огледаха двата бряга. На това място реката течеше под наклон — от запад на север и от изток към юг. Нямаше никакви селища и гранични пътища. Окото не забелязваше нищо от четирите посоки.

— Пусто — каза Джордино.

Гън също се оглеждаше, като подхвърли:

— Виждате ли нещо?

Джордино отговори:

— Нищо, освен пясък.

Пит направи няколко крачки напред и назад, огледа брега и ръкава, в който бяха навлезли. Радарът показваше, че следящата ги канонерка е спряла и капитанът и неговите офицери вероятно се чудят колко числен е екипажът на „Калиопа“.

Гън заклати глава и отново слезе в лабораторията си.

— Кълна се в бога, че най-високата концентрация на токсини идва от онова място, което току-що преминахме.

Пит и Джордино замълчаха. Те анализираха възможността замърсяването да идва от пустинята.

— Няма ли доказателство за токсичност зад тази точка? — запита Пит.

— Не — отвърна Гън. — Концентрацията по скалата показва, че е точно там, малко преди да навлезем в пясъчния ръкав.

— Синтетичен компаунд не може да се образува по естествен начин. Той трябва да е продукт на някакво радиационно замърсяване и аз ви обещавам да ви докажа, че това замърсяване идва някъде от пустинята.

Пит погледна към звездите и след това канонерката, която упорито ги следваше.

— Нашите кучета упорито ни душат. Ще е по-добре да продължим курса, като се правим, че нищо не забелязваме.

За по-малко от две минути малийската канонерка беше останала далеч зад яхтата. Но това не означаваше, че в скоро време тя няма да ги нападне.