Клайв Къслър
Сахара (12)

10.

Пит дремеше на пресекулки по време на полета от Египет до Нигерия. Той се събуди само за момент, когато Руди Гън свали масичката пред седалките в служебния самолет на НЮМА, носейки внимателно три кафета в двете си ръце. Вземайки чашата, Пит погледна към Гън с поносимо безразличие. Поведението му беше лишено от ентусиазъм и очакване на някакви приключения.

— Къде ще се срещнем с адмирала в Порт Харкорт? — попита той без явен интерес.

— Не точно в Порт Харкорт — поясни Гън, отпивайки от кафето.

— Ако не там, тогава къде?

— Той ще ни чака на борда на един от нашите изследователски кораби на 200 километра от брега.

Пит фиксира Гън с погледа на хрътка, преследваща лисица:

— Ти водиш, Руди.

— Дали Ал ще иска кафе?

Пит погледна към Джордино, който похъркваше в сладка дрямка.

— Остави го. Не би могъл да го събудиш и със запален фишек в ухото.

Гън се излегна на седалката срещу масичката от страната на Пит.

— Не мога да ти кажа какво има предвид адмирал Сандекър, защото честно казано, не зная. Това, което със сигурност предполагаме, е, че морските биолози на НЮМА трябва да ръководят проучването на кораловите рифове по света.

— Посветен съм в проблемите на проучването — каза Пит, — но резултатите пристигнаха, след като Джордино и аз отлетяхме за Египет.

Пит беше доволен от факта, че Гън евентуално е на едно равнище с него. Той и Гън имаха едно непринудено приятелство, освен обичайните разлики в техния личен начин на живот. Гън беше интелектуалец с научни степени в областта на химията, финансите и океанографията. На него напълно би му подхождала кабинетна обстановка, библиотека, изпълнена с книги, и той седнал зад писалище, планиращ изследователски проекти. Пит, от друга страна, изпитваше наслада от работата с ръцете си, обичаше машините, специално старите класически автомобили от своята колекция във Вашингтон. Приключението беше неговият наркотик. Той се чувстваше на седмото небе, когато летеше със стар витлов самолет или управляваше някой античен плавателен съд. Пит имаше инженерна научна степен и изпитваше особено удоволствие да се намесва в работа, която другите считаха за невъзможна. Противоположно на Гън, той рядко можеше да бъде открит зад бюрото си в главната квартира на НЮМА. Предпочиташе проучването на пробите от непознати дълбочини на океана.

— Линията на дъното на океана е с рифове, които са в опасност и измират в невероятни количества — констатира Гън. — Точно сега това е горещият проблем, по който спорят учените — изследователи на океана.

— В какви части на океана се забелязва тази тенденция?

Гън погледна към кафето си.

— Ти назова проблема. Карибите от Флорида Кийс до Тринидад, Пасифика от Хаваи до Индонезия, Червено море, бреговете на Африка.

— Във всички тях в еднаква степен ли се случва това?

Гън поклати глава.

— Не, това варира на места. Най-тревожният случай се явява протежението на западноафриканския бряг.

— Аз питах за друго. Особеното при кораловите рифове е, че те преминават през цикли и ако нямат възможност да се репродуцират умират, но при нормализиране на обстановката се възстановяват.

— Правилно — добави Гън, — когато условията се нормализират, рифът ще се възстанови. Но ние досега не сме виждали толкова широко поражение в един голям периметър.

— Някаква идея за случилото се?

— Два фактора. Първият — топлата вода. Знаем, че коралите се хранят с някои видове водорасли. Периодичните покачвания на температурата на водата, предизвикани най-общо от смяната на морските течения, принуждават тънките коралови полипи да всмукват или поглъщат в по-големи количества водораслите. Те ги изяждат.

— Полипите са малки тубуларни дяволчета, които изграждат рифовете със своите скелетни останки.

— Много добре.

— Това е всичко, което сумира моите познания за коралите — забеляза Пит. — Борбата на живот и смърт на кораловите рифове рядко попада във вечерните новини.

— Жалко — отвърна Гън кратко, — особено, когато смяташ, че промените в корала могат да бъдат точен барометър на бъдещите тенденции в развитието на морския свят и на метеорологичните условия.

— Добре. Полипите изяждат водораслите — продължи Пит, — тогава какво?

— Поради това че водораслите са хранителни, те хранят полипите и им дават жизнен цвят — продължи Гън. — Липсата им умъртвява корала, той остава бял и безжизнен — явление, познато като обезцветяване.

— Което рядко се случва, когато водата е хладна.

Гън погледна Пит.

— Защо ти разказвам всичко това, когато ти вече го знаеш?

— Аз те слушам, за да разбера всичко по най-добрия начин.

— Остави ме да си допия кафето, преди да е изстинало.

Настъпи тишина. Гън в действителност нямаше вече желание за кафето, но отпи няколко глътки, докато Пит беше спрял да говори.

— Окей — каза Пит. — Кораловите рифове измират масово в Световния океан, но какъв е вторият фактор за тяхната смъртност?

Гън бавно разбърка кафето си с пластмасовата лъжичка.

— Една нова заплаха, и то много опасна, е внезапно появилото се изобилие на плътни зелени водорасли и морски треви, които обвиват рифовете като епидемия.

— Задръж малко. Ти казваш, че коралът гладува, защото разкъсва водораслите. Дори ги умъртвява в зародиш, нали?

— По-топлата вода дава и взема. Тя действа разрушително на рифовете, докато спомага за растежа на някои видове водорасли като предпазва хранителната среда и слънчевата светлина от въздействието на корала. Нещо като задушаване, което води до смърт.

Пит прекара ръка през косата си.

— Да се надяваме, че положението може да се поправи, когато водата стане по-хладна.

— Не е възможно да стане — каза Гън. — Не и в южната хемисфера. Дори температурата да спадне и водата да показва 10 градуса по-малко.

— Ти мислиш, че това е естествено явление или радиация, предизвикани от парниковия ефект?

— Възможно е. Според обикновените индикации на замърсяването.

— Нито аз, нито нашите океанолози от НЮМА имат всички отговори.

— Не съм чувал някой да прави нещо, без да може да го обясни — възрази Пит.

Гън се усмихна:

— Никога не съм се виждал в такава светлина.

Пит продължи:

— Или поне в определени срокове.

— Ти обичаш да дразниш хората, нали?

— Само академици с мнение.

— Добре — започна Гън, — аз не съм цар Соломон. Но тъй като ти ме попита за това, ще споделя какво мисля. Моята теория върху размножаването на водораслите — това всяко дете, което ходи на училище, може да ти каже, е, че след безконтролното изхвърляне на мръсни канални води, отпадъци и токсични химикали в океаните се достига определена точка на насищане. След това те се разлагат, повишават температурата на водата и ние всички, особено нашите внуци, ще трябва да заплатим висока цена за това.

Пит никога не беше гледал Гън с такова внимание.

— Това е лошо.

— Аз вярвам, че ние вече сме достигнали критичната точка, от която няма връщане назад.

— Не си ли оптимист за някакъв обрат?

— Не — отвърна Гън с горчивина. — Поражението върху морския свят от качеството на замърсената вода в океаните твърде дълго са били пренебрегвани.

Пит погледна Гън леко изненадан, че вторият човек от ръководството на НЮМА беше станал жертва на собствените си мисли за безнадеждност. Гън беше нарисувал една твърде мрачна картина. Пит не споделяше неговия тотален песимизъм.

— Отпусни се, Руди — каза приятелски Пит. — Каквото и да крие адмиралът в ръкава си, той не трябва да се надява на нас тримата, да излезем да спасяваме моретата и света.

Гън погледна към него и се усмихна.

— Аз никога не мога да предугадя действията му.

Ако някой от тях беше узнал или се беше досетил колко грешаха, те щяха да заплашат пилота с цялата си физическа сила да ги върне обратно в Кайро.

Времето на кацане върху една временна писта на петролна компания извън Порт Харкорт беше кратко и приятно. За няколко минути те бяха прехвърлени на един хеликоптер от база на Гвинейския залив.

Четиридесет минути след това летателният апарат кацна върху палубата на „Саундър“ — изследователски кораб, собственост на НЮМА, който Пит и Джордино познаваха много добре. Те бяха работили с проучвателни мисии на неговия борд три пъти. Построен за 80 милиона долара, 120 метровият кораб беше оборудван с най-модерната сеизмична, сонарна и батиметрична система за плаване.

Пилотът на „Саундър“ беше зает със стабилизирането на кораба при кацането на хеликоптера. Пръв стъпи на палубата Пит, следван от Гън. Джордино се движеше като зомби на опашката и се прозяваше на всяка крачка. Няколко членове на екипажа и учени, с които бяха стари приятели, ги посрещнаха и размениха поздрави с тях.

Пит знаеше пътя и изкачи стълбата през люка, който водеше към една от морските лаборатории на „Саундър“. Той прекоси стендовете, отрупани с химическа апаратура, и влезе в залата за лекции и конференции. За един работен изследователски кораб залата беше прилично обзаведена — с дълга махагонова маса и удобни меки, кожени кресла. Един чернокож мъж стоеше пред широк празен прожекционен екран, с гръб към Пит. Той изглеждаше като увеличена графика, проектирана върху екрана. Беше почти двадесет години по-възрастен от Пит и значително по-висок. Пит определи, че надвишава с малко двата метра, а в разчетените плавни движения на ръцете му съзря бивш баскетболен играч. Но каквото и да улавяха и запечатваха очите на Пит и неговите двама приятели, не беше нито цветната графика на екрана, нито невероятно високия ръст на чужденеца. Това беше една друга фигура — ниска, спретната и все още властна, която беше облегнала с безразличие едната си ръка върху масата, докато с другата държеше голяма незапалена пура. Тясното лице, студените авторитетни сини очи, пламтящата, но сега посивяла червена коса, гладко обръснатата брада й придаваше вид на пенсиониран морски адмирал. Всичко това щеше да бъде вярно, ако не беше синият блейзър с извезаните златни котви върху предния горен джоб. Пред тях стоеше действащ адмирал. Това беше Джеймс Сандекър, движещата сила, която седеше зад НЮМА. Той се изправи, пусна своята усмивка „Баракуда“, закрачи напред и протегна ръка.

— Дърк! Ал! — Поздравът прозвуча, сякаш той беше изненадан от тяхното неочаквано посещение. — Поздравявам ви за откриването на фараонската погребална баржа. Прекрасна работа! Браво!

Той забеляза Гън и весело добави:

— Руди, виждам, че ги докара тук без инциденти.

— Като агнета за касапина — пошегува се Гън.

Пит изгледа остро Гън, след това се обърна към Сандекър.

— Вие ни грабнахте от Нил, довлякохте ни тук. Дяволски бързате. Защо?

Сандекър реагира остро.

— Няма „здравейте“, няма „как сте“. Никакви поздравления към своя стар бос, който трябваше да откаже приятен обяд сред отбрано общество във Вашингтон и да прелети 6000 мили, само за да ви изкаже благодарност за добре свършената работа.

— Защо тогава вашата несигурна благословия ме изпълва с тревога? — попита загрижен от креслото си Джордино. — Тъй като сме работили много добре, какво ще кажете за едно разкошно пътуване до екзотични острови, за една премия, един бърз полет до вкъщи, или две седмици ваканция със заплащане.

Сандекър отвърна въздържано:

— Празничният парад от Бродуей се отлага за по-късно. След като направите един спокоен круиз по река Нигер.

— По Нигер? — възкликна Джордино. — Няма да разследваме останки от друг кораб, нали?

— Не.

— Кога тръгваме? — попита Пит.

— Започвате веднага — отговори Сандекър.

— Какво точно ще искате от нас да направим?

Сандекър се обърна към изправения човек до прожекционния екран.

— Първите неща са първи. Разрешете ми да ви представя доктор Дарси Чапман, главен океански токсиколог в Гудуин Марин Сайънс Лаб в Лагуна Бийч.

— Господа — произнесе Чапман с дълбок приятен глас, който сякаш идваше от дълбините на морето, — искрено удоволствие е да се запозная с вас. Адмирал Сандекър ме посвети във вашите открития и възможности да работите заедно. Искрено съм впечатлен.

— Вие някога играехте за „Денвър Нагетс“ — подхвърли Гън, сложил ръце на кръста и гледайки право в очите Чапман.

— Докато ми омекнат коленете — отвърна Чапман. — След това се върнах в университета за моя докторат по биология.

Пит и Гън се здрависаха с Чапман. Джордино дружелюбно се надигна от креслото и му се поклони. Сандекър вдигна телефона и поръча закуска от салета.

— Хубаво е да се чувстваме удобно — каза той отсечено. — Имаме достатъчно много работа на земята, преди тя да ни приеме в недрата си.

— Вие сте ни подготвили някаква мръсна и опасна работа — забеляза спокойно Пит.

— Разбира се, че работата, която предстои, е мръсна — отговори директно Сандекър. Той кимна към доктор Чапман, като го помоли да включи екрана в залата. Една цветна карта излезе на екрана и показваше криволичещото протежение на цялата река. — Река Нигер, третата най-дълга река в Африка след Нил и Конго. Странно. Тя започва от Гвинея, само на 300 километра от морето, но тече североизточно и след това южно 4200 километра, преди да се влее в Атлантика, при делтата си на нигерийския бряг. И някъде по дължината на нейното корито… някъде една високотоксична отрова преминава в нейните води и оттам попада в океана. По този начин се слага началото на катастрофална промяна, която… е неизчислима в срокове и време и ще доведе човечеството до деня на Страшния съд.