Клайв Къслър
Сахара (54)

52.

Когато докладът на двамата железопътни инспектори се получи в разузнавателната квартира на Казим, предаден от форт Фуро, той бе веднага поднесен на майор Сид Ахмед Гоуан. Майорът беше офицер от разузнаването на Казим. Той не видя нищо ценно в него, за да съобщи на турския съветник Исмаил Йерли.

Гоуан не можа да направи връзка между изоставения форт и една изплъзнала се плячка 400 километра на север. Железопътните работници, които настояваха, че фортът е заключен отвътре, бяха сметнати за лъжливи информатори, които се опитват да се докарат на своите началници.

Тъй като времето минаваше и не бяха открити никакви следи от специалния отряд на ООН, майор Гоуан започна да гледа другояче на това съобщение. Той беше умен човек, млад и високоинтелигентен, единственият офицер от тайните служби на Казим, учил във Франция и завършил военната академия в Сен Сир. Започна да вижда някаква връзка в този доклад и реши да уведоми генерала и да накара Йерли да се почувства като аматьор в разузнаването. Но първоначално поиска да се убеди сам в предположенията си.

Майорът вдигна телефона и се обади на командващия малийските военновъздушни сили, като му нареди да разузнае дали територията южно от Тебеца има оставени следи от моторни превозни средства по пясъка. Като предпазна мярка посъветва заводът във форт Фуро да спре всички влизащи и излизащи влакове. Ако отрядът на ООН в действителност беше прекосил пустинята на юг, без да бъде забелязан, той можеше да се скрие само в стария форт на Чуждестранния легион, за да не бъде открит през деня. Гоуан правилно предполагаше, че отрядът е привършил горивото и вероятно ще чака тъмнината на нощта, преди да се опита да отвлече някой излизащ влак, който отива за Мавритания.

Всичко, от което се нуждаеше Гоуан, за да се потвърди предположението му, бяха видимите следи от превозни средства, водещи от Тебеца към железопътната линия. Уверен, че сега беше попаднал на точна следа, той се свърза с Казим и му обясни своя нов анализ на операцията по издирването.

 

 

Вътре във форта най-голямо напрежение създаваше времето до идване на нощта. Всеки броеше минутите до свечеряване. Всеки изминал час без признаци, че ще бъде атакуван, им изглеждаше като подарък. Но към четири часа следобед Левант узна нещо ужасно неприятно.

Той стоеше на рампата, наблюдавайки завода с бинокъла, когато Пемброук-Смит и Пит застанаха до него.

— Търсили сте ме, полковник? — каза Пит.

Левант отвърна, без да сваля бинокъла:

— Когато вие и г-н Джордино проникнахте в завода, успяхте ли да установите разписанието на минаващите влакове?

— Да. Влизащите и излизащите влакове се редуват. Три часа след влизането на единия, другият излиза.

Левант свали бинокъла и погледна към Пит.

— Тогава какво ще кажете за факта, че нито един влак не се е появил от четири часа и половина насам?

— Причините са различни. Може да има дерайлиране, повреда на оборудването и различни други, които да променят разписанието.

— Вярвате ли в това?

— Не напълно.

— Какво е най-вероятното ви предположение? — продължи Левант.

Пит погледна към празните релси, проснати пред стария форт.

— Ако се доверя на опита си през годините, трябва да кажа, че са по следите ни.

— Мислите, че влаковете са спрени, за да ни попречат да избягаме?

Пит кимна.

— Изглежда това е причината, тъй като Казим е установил по следите на нашите превозни средства, че сме тръгнали на юг към жп линия, и е решил, че нашата цел е да отвлечем влак.

— Малийците са по-умни, отколкото ги мислех — отбеляза Левант. — Сега сме в капан, без да имаме възможност да съобщим за създалото се положение на генерал Бок.

Пемброук-Смит се закашля.

— Мога ли да направя предложение, полковник? Бих искал сам да тръгна към границата, да пресрещна отряда на американците и да го доведа тук.

Левант погледна изпитателно към него.

— Мисия на самоубиец в най-добрия случай!

— Това може да се окаже единственият шанс за измъкване оттук. Като взема най-бързата машина, ще стигна до границата за шест часа.

— Вие сте оптимист, капитане! — коригира го Пит. — Аз съм пропътувал тази част на пустинята. Ако вие тръгнете с висока скорост, както възнамерявате, ще пропаднете на първия завой в клисурата и оттам в пясъчните дюни, откъдето няма излизане. Ще пътувате в най-добрия случай, ако имате късмет да се измъкнете от пясъците, до утре сутринта.

— Възнамерявам да пътувам по права линия, като шофирам по железопътната линия.

— Явно излагане на смърт. Патрулите на Казим ще бъдат навсякъде, преди да сте изминали 50 километра, ще ви открият, тъй като са блокирали по всяка вероятност линията.

— Забравихте ли, че горивото ни е почти свършило? — добави Левант. — Няма да стигне и за една трета от пътя.

— Ние ще прелеем от другите резервоари каквото е останало от горивото — каза Пемброук-Смит без следа от смущение.

— Ще се наложи да го пестите и пак може да не стигне — каза Пит.

Пемброук отсече:

— Ще пътувам без никакъв риск.

— Вие не можете да тръгнете сам! — каза Левант.

— Пътуването през пустинята нощем е рискована работа — предупреди Пит. — Вие имате нужда от още един шофьор за навигатор.

— Не настоявам да пътувам сам! — отговори Пемброук-Смит.

— Кого ще изберете? — попита Левант.

Смит погледна и се усмихна на високия мъж от НЮМА.

— Вероятно г-н Пит или неговия приятел Джордино, тъй като те вече имат солиден опит при оцеляване в пустинята.

— Един цивилен няма да ви е от особена полза, ако се наложи да се биете с патрулите на Казим! — възрази Левант.

— Аз планирам да олекотя джипа, като махна бронята и въоръжението. Ще натоварим резервни гуми, инструменти, вода за двадесет и четири часа, леко въоръжение.

Левант отхвърли налудничавия план на Пемброук-Смит внимателно и много тактично. Той кимна.

— Добре, капитане. Захващайте се с колата.

— Съгласен, полковник.

— Но между другото, има още нещо.

— Слушам ви.

— Съжалявам, че трябва да попреча на вашето начинание, но вие сте мой заместник и аз се нуждая от вашите услуги тук. Ще трябва да изпратите някой друг на вашето място. Аз предлагам лейтенант Стейнхолм. Доколкото си спомням, той е участвал в рали „Монте Карло“.

Пемброук не се опита да скрие разочарованието си. Искаше да каже нещо, но поздрави решението и побърза да отиде при другите, без да възрази.

Левант погледна към Пит.

— Вие трябва да изберете, г-н Пит. Аз нямам власт да ви наредя да заминете.

— Полковник — каза Пит с лека усмивка. — Аз преминах през цяла Сахара миналата седмица, бях на косъм от смъртта от жажда, от опасността да бъде застрелян, от глада и от хиляди други премеждия, които понесох. Това е последната спирка за сина на г-жа Пит. Аз ще хвана влака с вас и оставам тук. Ал Джордино ще тръгне с лейтенант Стейнхолм.

Левант се засмя.

— Вие сте измамник, г-н Пит, първокласен измамник. Вие разбирате, както и аз, че смъртта ще ни сполети тук със сигурност, но вие оставате. Така давате шанс на вашия приятел да се спаси вместо вас. Това е достойна постъпка, аз дълбоко ви уважавам за това.

— Достойните постъпки не са моят начин на действие. Но имам нещо, което съм започнал и трябва да го довърша.

Левант погледна към странната машина, която се довършваше под прикритието на една от стените.

— Имате предвид вашия катапулт?

— Точно така. Това е един вид лък с пружина.

— Вярвате ли, че ще свърши работа срещу бронираните коли?

— О, ще свърши работа! — каза Пит с уверен тон. — Само не зная колко добре.

 

 

Малко след залез-слънце набързо напълнените торби с пясък и другите укрепления бяха махнати от главния портал и масивните му врати се отвориха. Лейтенант Стейнхолм, красив, висок, рус австриец, седнал зад волана, получаваше последни инструкции от Пемброук-Смит.

Джордино стоеше до спряното бъги и спокойно се сбогуваше с Пит и Ева.

— Довиждане, голямо момче! — каза той на Пит, като се засмя. — Не е честно, че тръгвам без теб.

Пит потупа приятеля си по рамото.

— Внимавай със скритите дупки.

— Стейнхолм и аз ще ви донесем бира и пица до обяд.

Думите звучаха кухо. Никой от мъжете не се съмняваше и за секунда, че утре до обяд фортът и всеки от тях щеше да представлява само спомен.

— Ще държа лампата запалена на прозореца — каза Пит.

Ева целуна Джордино по бузата и му подаде малък найлонов пакет.

— Малко храна за из път.

— Благодаря! — обърна се настрани Джордино, така че да не забележат насълзените му очи, и се качи в бъгито. Усмивката му изчезна, лицето му стана тъжно.

— Дай газ! — каза той на Стейнхолм.

Лейтенантът кимна, включи на скорост и освободи педала на съединителя. Бъгито потегли напред, премина през отворения портал и потъна в оранжевото петно на западното небе, като задните му колела хвърляха облак прах.

Джордино се обърна и погледна назад. Пит стоеше от външната страна на вратата, прегърнал Ева през кръста. Вдигна ръка за сбогом. Джордино успя да види и ослепителната усмивка на Пит, преди облакът прах да скрие цялата гледка.

Целият отряд гледаше изчезващия джип в пустинята. Реакциите им варираха от пълната безнадеждност на положението до изблици на еуфория. Всяка надежда за оцеляване се свързваше с евентуалното завръщане на Стейнхолм и Джордино, но тя не беше много голяма. След това по нареждане на Левант вратите отново бяха затворени и барикадирани за кратко време.

 

 

Майор Гоуан получи доклада, който очакваше от хеликоптерния патрул, за оставените от хората на Левант следи до железопътната линия и мястото, където изчезваха. По-нататъшното проследяване бе прекратено поради настъпването на нощта. Няколкото самолета, снабдени с оборудване за нощно виждане, бяха на земята за ремонт, но Гоуан не се нуждаеше от допълнително разследване и рисковани мисии. Той знаеше къде се крие плячката. Свърза се с Казим и потвърди анализа на ситуацията.

Неговият всемогъщ началник го произведе в чин полковник в движение и му обеща, че ще го награди за неговата предана служба.

Участието на Гоуан в тази операция завърши. Той запали пура, опъна крак на бюрото и си сипа чашка скъп коняк „Реми Мартен“, който пазеше за специални случаи, а настоящият бе действително такъв.

За разочарование на своя главнокомандуващ генерал Казим, новопроизведеният полковник го лиши от своята подкрепа точно в най-решителната част от операцията. В момента, когато Казим се нуждаеше от неговата интелигентност и способност за анализ, Гоуан замина на вилата си до река Нигер, за да прекара почивката си със своята френска метреса, забравил за бурята, която щеше да се разрази на запад в пустинята.

 

 

Масар беше на телефона, слушайки последния доклад на Йерли за развитието на разследването.

— Какви са последните новини? — питаше той припряно.

— Те са ни в кърпа вързани! — заяви триумфално Йерли, позовавайки се предварително на догадките на майор Гоуан. — Те мислеха, че ще ни надхитрят, като променят маршрута си за евакуация във вътрешността на Мали, но аз не съм толкова глупав. Те са в капан, затворени в изоставения форт на Чуждестранния легион, недалеч от вас.

— Радвам се да чуя това! — каза Масар, въздъхвайки облекчено. — Какви са плановете на Казим?

— Ще настоява да се предадат доброволно.

— А ако откажат?

— Ще обвиним командосите и техните офицери за нахлуване в чужда страна. След залавянето им ще бъдат обявени за заложници и ще бъдат разменени срещу отмяна на икономическите санкции от страна на ООН. На затворниците ще бъде проведен разпит в килиите на Казим, където те ще бъдат съответно обработени.

— Не! — заяви Масар. — Не искам такова решение. Единственото решение е тяхното унищожение, и то бързо. Никой не трябва да остане жив, за да говори. Не можем да си позволим повече усложнения. Настоявам да предадеш на Казим да приключи възможно най-бързо този въпрос.

Настояването му беше толкова безцеремонно и грубо, че Йерли млъкна за момент.

— Добре! — изрече накрая бавно Йерли. — Ще направя всичко възможно да убедя Казим да започне атаката рано сутринта със своите бомбардировачи, следвани от хеликоптерните подразделения. За щастие той разполага с четири тежки танка и три бронетранспортьора, които ще подпомогнат атаката по суша.

— Може ли да атакува форта довечера?

— Той има нужда от време, за да окомплектова своите сили и да координира атаката. Това не може да стане по-рано от сутринта.

— Гледай Казим да направи всичко възможно, за да не допусне Пит и Джордино да избягат отново.

— По тази причина аз взех всички предпазни мерки и спрях всички влакове, които влизат и излизат от Мавритания — излъга Йерли.

— Къде си сега?

— В Гао. Ще се кача на командирския самолет, който вие така предвидливо сте подарили на Казим. Той планира лично да се запознае с обстановката.

— Запомни, Йерли — каза настоятелно Масар, — никакви затворници!