Клайв Къслър
Сахара (55)

53.

Те се появиха малко след шест часа сутринта. Членовете на отряда на ООН бяха изморени до припадък след прокопаването на окопите до основата на стените, но всички се държаха и бяха готови да се отбраняват. Повечето се бяха скрили като мишки в очакване на въздушната атака. Дълбоко в подземния арсенал медицинския екип беше разположил полева болница, докато френските инженери и техните жени и деца се гушеха върху пода под дървените маси и мебели, за да се предпазят от евентуално срутване на парчета камъни от тавана при една атака. Само Левант и Пемброук-Смит останаха на стената на форта, защитени единствено от парапетите и наредените чували с пясък. До тях беше и екипажът на автоматичното оръдие „Вулкан“.

Идващите реактивни самолети се чуха, преди да бъде дадена тревога и да бъдат забелязани.

Пит се въртеше около своя пружинен лък, довършвайки нещо в последната минута. Пружините от джипа, монтирани вертикално в лабиринт дървени греди, бяха огънати почти на две от хидравличен повдигащ механизъм, поставен върху стар самоповдигач, намерен на железопътната линия. Закрепен на опънатите пружини, един полупразен варел дизелово гориво с перфориран горен капак лежеше върху вдлъбната дъска, сключваща остър ъгъл с хоризонта. След като помогнаха на Пит, хората на Левант се дръпнаха настрани, тъй като беше съмнително дали варелът с нафта ще прескочи стената или ще се пръсне вътре във форта и изгори всички, който се намира на парадния плац.

Левант коленичи зад парапета — гърбът му бе защитен от камарата чували с пясък. Загледа се в безоблачното небе. Той засече самолетите и ги наблюдаваше през бинокъла, когато започнаха да кръжат на не повече от 500 метра височина над пустинята и само на 3 километра южно от форта. Усети тяхното забележимо безпокойство от ракетите „земя-въздух“. Те изглеждаха уверени, че фортът не може да им окаже въздушна съпротива, но се бяха излъгали.

Както много военни лидери от Третия свят, които предпочитаха показността пред практичността, Казим бе закупил бързите бомбардировачи „Мираж“ от французите повече за шоу, отколкото за действителни бойни действия. Без да изпитва страх от по-слабите военни сили на съседните страни, Казим бе създал своите, за да внушават уважение към неговата личност и да вдъхват страх у бунтовниците.

Малийското нападение бе подкрепено от малка флотилия бойни хеликоптери, чието единствено предназначение бе да направлява разузнавателните патрули и да транспортира бойни отряди. Само бомбардировачите бяха способни да изпращат ракети, поразяващи бронята на танковете или укрепленията. Но за разлика от по-модерните бомби с лазерно насочване, малийските пилоти трябваше да поставят и насочват ръчно техните тактически ракети към целта, защото бяха остарели технически.

Левант се разпореди по микрофона, монтиран в неговия шлем.

— Капитан Пемброук-Смит, застанете до екипажа на „Вулкан“!

— Застанах до екипажа на „Маделин“ и съм готов за стрелба! — обади се Пемброук-Смит от оръдието, разположено на отсрещната платформа.

— „Маделин“?

— Екипажът е изобретил приспособление към оръдието, полковник и го нарекъл „Маделин“ — името на момичето, с което са били в компания в Алжир.

— Наблюдавай „Маделин“ да не ни погоди някой гаф!

— Разбрано, полковник.

— Оставете първия самолет да открие огън! — нареди Левант. — След това стреляйте в задната част и го свалете. Ако правилно разчетете времето, ще можете да се прицелите отново и да уцелите втория, преди да изстреля своите ракети.

— Чудесно, полковник.

В момента, когато Пемброук-Смит отговаряше, водещият „Мираж“ се откъсна от ятото, снижи на 75 метра височина, без да се опитва да се издигне обратно, за да избегне стрелба от земята.

Пилотът беше опитен водач. Той снижи още малко и изстреля своите ракети с известно закъснение.

Първата ракета премина над форта и експлодира нахалост в пясъка зад него. Втората се насочи срещу северния парапет и експлодира, откъсвайки 2-метрова ивица от горния край на стената.

Екипажът на „Вулкан“ взе на прицел нисколетящия самолет и точно когато прелиташе над форта, откри огън. Револверното шестбарабанно оръдие проби 20-милиметровата броня на летящия изтребител, преряза като с хирургически скалпел едното му крило и самолетът се завъртя безпомощно, докато се забие в земята.

Още преди първото попадение „Маделин“ се насочи на 180 градуса и откри огън. Нейното попадение прониза втория самолет челно и той се превърна в падащо огнено кълбо.

Следващият изтребител изстреля ракетите си твърде отдалеч и обхванат от паника, избяга. Левант гледаше с безразличие как двете ракети избухнаха на 200 метра пред форта. Останала без водач, ескадрилата прекъсна атаката си и започна да кръжи безцелно далече от форта.

— Хубави попадения! — поздрави Левант екипажа на „Вулкан“. — Сега те знаят, че можем да хапем, и ще изстрелват ракетите си от по-голямо разстояние и с по-малка точност.

— Останаха около 6000 снаряда — докладва Пемброук-Смит.

— Запази ги засега и нека хората се скрият. Ще ги оставим да пострелят за малко. Рано или късно някой ще стане по-непредпазлив и ще се приближи отново.

 

 

Казим слушаше своите пилоти, които говореха един след друг по радиото, и гледаше тяхната атака чрез система „видео телефото“ на мониторите в командния център. Тяхната увереност бе сериозно разклатена след първата среща с врага и неговата умела съпротива. Те се пръснаха като уплашени деца и молеха за точни инструкции.

С почервеняло от гняв лице Казим влезе в комуникационната кабина и започна да крещи по радиото:

— Говеда! Тук е генерал Казим. Вие, летци, сте моята дясна ръка, моите екзекутори. Атакувайте, атакувайте! Всеки, който не покаже смелост, ще бъде застрелян, когато се приземи, а семейството му — хвърлено в затвора.

Свикнали само на тренировъчни полети и самонадеяни досега, пилотите от малийските военновъздушни сили бяха по-приспособени към цивилния живот и развлеченията с хубави момичета, отколкото да се бият с противник и да бъдат убивани. Французите бяха направили сериозен опит да модернизират и обучат пустинните номади в тактиката на въздушния бой, но традицията и културната изостаналост определяха техния начин на мислене и те трудно можеха да се превърнат в ефективна нападателна сила.

Стреснати от думите на Казим и повече уплашени за съдбата си, отколкото от заплахите на своя лидер в небето, те много неохотно подновяваха атаката и прелитаха поединично над здравите стени на стария форт на Чуждестранния легион.

Сметнал себе си за „недосегаем“, Левант стоеше и наблюдаваше атаката от крепостния вал със спокойствието на зрител на крикет мач. Първите два изтребителя изстреляха ракетите си, направиха остър завой, преди да подходят близо до форта. Ракетите бяха изстреляни високо и избухнаха от другата страна на железопътната линия.

Те заприиждаха от всички страни с мощни непредвидими маневри. Техните нападения станаха премислени, организирани, концентрирани върху една стена, за разлика от предишните атаки на форта, протичащи случайно. Усетили, че не им се отговаря с насрещен огън, ставаха по-точни. Фортът започна да се тресе. Големи дупки зейнаха в зидарията, тъй като стените започнаха да се пропукват.

Както бе предвидил Левант, малийските пилоти ставаха по-самонадеяни и агресивни, приближаваха се все по-близко, преди да изстрелят своите ракети. Той се изправи иззад своя малък команден пост и изтупа праха от бойния си костюм.

— Капитан Смит, някакви произшествия?

— Никой не е докладвал, полковник.

— Време е „Маделин“ и нейните приятели да покажат какво могат отново.

— В момента насочват оръдието, полковник.

— Ако сте пресметнали добре, вие имате достатъчно снаряди да свалите още два от тези дяволи.

Задачата се улесни, когато два самолета прелетяха през откритата пустиня крило до крило. „Вулкан“ ги хвана във визьора и откри огън. Първоначално изглеждаше, че не ги е уцелил. Но изведнъж избухна пламък и черен дим от борда на „Мираж“-а. Самолетът не експлодира, нито пилотът му изглеждаше да е изгубил контрол над него. Носът му просто се наклони на една страна и изтребителят се заби право в земята.

„Маделин“ взе на прицел втория самолет. Секунди по-късно последният снаряд бе изстрелян и тя млъкна, не и преди да го уцели. Той се превърна в падаща огнена топка и се пръсна на хиляди парчета на пясъка.

Без да се вижда никакъв огън или дим, неочаквано един изтребител изскочи от пустинята и се разби в източната стена, експлодирайки с оглушителен шум и пръскайки настрани парчета камъни от стената, създавайки впечатление у хората във форта, че потъва като от разрушително земетресение.

Пит се разхождаше наоколо и бе повален на земята, сякаш небето се бе срутило върху него. Той почувства детонацията право върху себе си, макар че тя идваше от противоположна посока.

Пит се изправи на колене, отупвайки се от праха и първата му грижа беше да види съоръжението си. То все още стоеше невредимо.

След това забеляза едно тяло, което лежеше близо до него на земята.

— Боже мой! — изхлипа човекът.

Чак тогава Пит разпозна Пемброук-Смит, който беше отнесен от крепостния вал от силата на експлозията. Той се наведе над него и погледна затворените му очи. Само пулсът на шията на капитана даваше някакъв признак за живот.

— Лошо ли сте ранен? — попита Пит, без да очаква отговор.

— Мръсната вълна ме отнесе и събори по гръб! — изплю през зъби Пемброук-Смит.

Пит погледна към парапета, който беше отнесен.

— Вие само сте паднали. Не виждам кръв и счупени кости. Можете ли да движите краката си?

Пемброук-Смит застана на колене и стъпи на обутите си крака.

— Поне гръбнакът ми още държи! — После той вдигна ръка и посочи зад Пит към парадния плац. Прахолякът вече беше изчезнал и лицето му се сви безпомощно, когато забеляза голямата грамада камъни, която бе затрупала няколко от неговите хора. — Махнете бедните нещастници! — извика той. — За бога, махнете ги оттук!

Пит се обърна мигновено, гледайки към разрушената стена. Онова, което представляваше допреди малко сигурна защита, сега беше една купчина разтрошени камъни и мазилка. Нито един затиснат под нея не би могъл да оцелее. А онези, които по някакво чудо може би проявяваха признаци на живот, едва ли лесно щяха да бъдат измъкнати от този капан. Пит изпита чувство на ужас и разбра, че само някаква солидна повдигаща конструкция би помогнала да се извадят телата оттам.

Преди да успее да реагира, още един ракетен обстрел се изсипа върху форта. Стените изглеждаха полуразрушени, сякаш някой гигант ги беше удрял с мощен чук. Само главният портал оставаше все още незасегнат. Другите три бяха напълно разрушени и стърчаха като самотни кръстове.

Хората на Казим загубиха четири от самолетите си, горивото на оставащите беше на привършване и те отлетяха на юг към базите си. Оцелелите командоси от отряда на ООН излязоха от подземните си укрития като мъртъвци от гроба и започнаха да събират останките на своите другари. Въпреки усилията им, нямаше шанс онези, които бяха заровени под стената, да бъдат спасени само с човешки ръце.

Левант слезе от парапета и започна да дава своите разпореждания. Ранените бяха пренесени долу за по-голяма сигурност в арсенала, където медицинският персонал беше готов да ги приеме с помощта на Ева и другите жени, действащи като сестри. Лицата на мъжете и жените бяха изпълнени със страдание, когато Левант им нареди да спрат копането под стената и да започнат работа по запълването на най-големите дупки. Той виждаше тяхната скръб, но носеше отговорност за живите. За мъртвите нямаше какво повече да се направи.

Усмихвайки се въпреки болката си в гърба, натъртеният Пемброук-Смит обикаляше форта, правеше своите доклади и подхвърляше окуражителни думи на хората. Той се опитваше да им предаде чувството си за хумор, за да забравят смъртта и ужаса и по този начин ги ободряваше.

Равносметката беше чиста — шестима убити и трима сериозно ранени със счупвания, предизвикани от летящи камъни. Седем други се върнаха на постовете си, след като бяха превързани леките им рани. Можеше да бъде и по-лошо, си мислеше полковник Левант, като анализираше ситуацията. Но той знаеше, че въздушните атаки ще започнат отново. След кратко прекъсване второто действие започна, като един снаряд падна на южната стена. Той беше изстрелян от един от четирите танка, намиращи се на два километра на юг. След това бяха изстреляни още три снаряда, които попаднаха също във форта. Левант бързо се изкачи по грамадата камъни, която някога беше стена, и погледна танковете през бинокъла.

— Френски „АМХ 30“, действащи с ракети „СС 11“ — съобщи той тихо на Пит и Пемброук-Смит. — Те ще отслабят съпротивата за малко, преди да настъпят.

Пит погледна разбитите стени на форта.

— Не ни остана много за отбрана — каза той лаконично.

Левант свали бинокъла и се обърна към Смит, който стоеше до него, превит като стрелец.

— Нареди на всички да влязат в арсенала, освен пазачите. Ще посрещнем бурята долу.

— А когато танковете почукат на вратата? — попита Пит.

— Тогава ще използваме вашия катапулт, нали? — каза Пемброук-Смит недоверчиво. — Това е всичко, с което разполагаме срещу тези адски машини.

Пит се засмя.

— Изглежда все пак някой ми вярва, капитане.

Пит беше горд със своето изобретение. Той очакваше с нетърпение да види дали средновековното му съоръжение ще има шанса да проработи, или не.