Клайв Къслър
Сахара (24)

22.

Зад него беше черен непрогледен мрак, а пред него — редките пръснати улични светлини на Гао. На Гън му оставаха още 10 метра до брега, когато единият му крак докосна мекото дъно на реката. Той стъпи, огледа се и като държеше тялото си под водата, започна внимателно да се приближава към брега.

Бреговата ивица свършваше до малка каменна стена, откъдето започваше пътят. Когато стъпи на пясъка, той почувства живителната му топлина и тъй като тялото му я жадуваше, легна върху него, за да почине за няколко минути. Чувстваше леко схващане на десния си крак и умора в раменете.

Той се опипа по гърба и усети, че раницата е на мястото си. Откакто беше скочил във водата като изстрелян снаряд, мислеше, че може би я е загубил. Но презрамките й все още бяха на раменете му.

Той се изправи и тръгна към стената, прескочи я и се озова на пътя. Беше пусто. По лошо павираната улица, която водеше диагонално към града, се виждаха малък брой пешеходци. С крайчеца на окото си Гън забеляза слаба светлина и погледна към покрива на близката къща, където в същото време един човек палеше цигара. Той вървеше и оглеждаше улицата, пешеходците, опитваше се да проумее ритъма на тяхното движение. За да бъде по-незабелязан, реши да свали очилата си, макар че това не беше много удачно за него, тъй като беше късоглед и не можеше да вижда на повече от 20 метра.

Гън сложи раницата на гърдите си и я закри с якето си, така че да изглежда като разширен стомах. Внимателно крачеше по улицата между гражданите на Гао. След около две пресечки той забеляза, че се движат хора с велосипеди. Отминаха го няколко коли и мотоциклети. Щеше да бъде добре, ако просто можеше да се окаже на летището, но още преди напускането на яхтата той беше проучил картата и знаеше, че е на няколко километра от града. Намисли си да открадне велосипед, но бързо се отказа от тази идея. Вероятно щяха да търсят крадеца, а той не искаше да оставя следи. Гън стигна до главната улица и след това се озова на пазарния площад. Тук беше хотел „Атлантида“. Миришеше на екзотика. Хората бяха облечени със сини и зелени дрехи, имаше и в национални носии. Повечето мъже носеха шапки или главите им бяха покрити със сини башмаци. Гън държеше главата си наведена надолу, беше покрил наполовина лицето си с башмак, така че бялата му кожа почти не се забелязваше. Никой не го спря и не му зададе неудобни въпроси. Ако по неочаквана причина някой го спреше, щеше да каже, че е турист, тръгнал на пътуване по Нигер. Все пак опасността да бъде спрян от някого му изглеждаше реална за един нелегален американец, какъвто беше. Той продължи по пътя, като държеше посоката, където би трябвало да бъде летището. Така стигна до края на града. Той не можеше да предположи, че в този момент пътят му щеше да стане по-лесен, отколкото очакваше. Един камион се движеше зад него с бавна скорост. Гън се сниши в канавката и реши да почака. Дори извади от раницата си един пистолет „Смит енд Уесън“ — 38 калибър, подарен от баща му за всеки случай. Камионът го отмина, като леко намали и в този момент Гън се затича и скочи в него. Според предположенията му, посоката беше към летището. Озовал се временно в безопасност, той сложи отново очилата си, за да вижда по-добре. Пътят беше асфалтов и на километър или два пред себе си видя светлини на голяма площ, което му подсказа, че това може би е летището. Малко след това камионът намали и почти спря на един завой. Гън реши, че сега е моментът да скочи. Поседя малко на земята, стана и тръгна по алеята към светлините. Само след няколко метра забеляза дървена табела, на която пишеше на три езика: „Международно летище Гао“.

— Международно — прочете Гън на глас. — Как се надявам да е така.

Той продължи по алеята, вървейки плътно в левия й край, за да не го удари някое идващо превозно средство. Нямаше никаква нужда да се крие. Летищният терминал беше тъмен и паркингът пред него абсолютно празен. Надеждите му бяха да се скрие някъде наблизо. Той видя няколко добре поддържани дървени постройки с извит ламаринен покрив. Това бяха хангари. Гън премина покрай тях незабелязано и се озова в началото на пистата. Там, осветени от прожекторите, стояха 4 бойни самолета на малийските военновъздушни сили и един транспортен. Той застана неподвижно, когато забеляза двама въоръжени постови, които седяха в една секретна кабина. Единият се люлееше на стола, а другият се бе излегнал и пушеше цигара.

Гън извади своя водолазен часовник „Хроноспорт“ и погледна циферблата. Беше единадесет и двайсет. Изведнъж се почувства уморен. Бе изминал такова разстояние единствено за да се добере до това пустинно летище, на което сега не се виждаше никакво пристигане или заминаване на самолети. Това можеше да не бъде чак толкова лошо, но имаше вероятност малийските сили за сигурност да са го завардили отвсякъде и в такъв случай всяка възможност да се измъкне бе обречена на провал, още повече при липсата на вода и храна. Гън продължи нататък, избягвайки светлините, като много внимаваше да не се натъкне на други секретни постове. Постепенно излезе от зоната на летището и се озова направо в пустинята, в близост до една малка пясъчна дюна. Използвайки прикритието на тъмнината, той изкопа с ръцете си дупка в пясъка. Може би тя бе пълна с мравуняк, но сега не го беше грижа. Бе много уморен да мисли за това.

Само след тридесет секунди беше заспал.

 

 

Пит и Джордино бяха повалени от хората на Масар и заключени на една метална платформа в близост до машинното отделение. Ръцете им бяха вързани, а краката им — оковани в къси вериги, закрепени към тръбите на парната инсталация. Движението им беше съвсем ограничено, тъй като можеха да стоят само на коленете си и всяко мръдване при опит да се освободят ги залепяше до горещите тръби и им причиняваше страхотна болка. Състоянието им беше безпомощно. Над тях на палубата стоеше часови с автоматичен пистолет. Да се избяга при тази ситуация беше невъзможно.

Атмосферата в тази метална кутия, където се намираха, ставаше непоносима. Парата от една тръба проникваше в порите им, въздухът започваше да недостига, а като прибавим и горещината, мъчението нарастваше с всеки изминал момент. Джордино се чувстваше зле, бе отслабнал и започваше да губи съзнание. Силата му се бе почти стопила след два часа престой в този арест. А загубата на течности го правеше почти луд от жажда. Той погледна към Пит, опитваше се да разбере как приятелят му понася това нечовешко мъчение. Доколкото схващаше, Пит не показваше никаква реакция. Лицето му, обгърнато в пара, изглеждаше замислено и тъжно. Той с усърдно внимание изучаваше начина на закрепване на веригите към тръбите, всеки болт и всяка гайка, търсейки как да се освободи от тях. Погледът му беше засякъл едно табло с набор от гаечни ключове и той правеше план как да се добере до тях, без да бъде забелязан в това вързано положение.

— В още една хубава каша се забъркахме, Стенли — каза Джордино, цитирайки реплика от комедиите на Лаурел и Харди.

— Съжалявам, Оли, всичко е в името на човечеството — отвърна Пит в същия тон.

— Мислиш ли, че Руди е успял?

— Ако се е скрил някъде и е запазил хладнокръвие, няма причина да се е сдухал като нас.

— Какво мислиш, че очаква от нас този дърт френски мафиот, като ни държи тук вързани? — попита Джордино, изтривайки потта от челото си.

— Нямам представа — отговори Пит. — Но очаквам, че ще узнаем защо ни натика в тази гореща кутия, освен ако преди това няма намерение да ни предаде на полицията.

— Той трябва действително да е злопаметен, ако ни се сърди, че му ползвахме телефона.

— Грешката е моя — каза Пит поглеждайки весело, — но трябваше да проведа важен разговор.

— Разбира се, ти не би могъл да знаеш, че приятелят е скръндза.

Пит погледна Джордино с голямо възхищение. Той се учудваше, че този нисък и набит италианец все още имаше чувство за хумор, като имаше предвид окаяното състояние, в което се намираха. През дългите минути на агония в тяхната клетка — пещ, Пит упорито мислеше как могат да се спасят. В момента всякакъв оптимизъм беше безсмислен. Почти нямаше начин да скъсат веригите или да отключат белезниците.

Съзнанието му бе подготвило поне дванадесет комбинации, всяка от които изключваше следващата. Никоя не беше приложима, освен ако случайно не възникнеше подходяща ситуация. Главната пречка бяха веригите. По един или друг начин те трябваше да ги откачат от парната тръба. Ако това не станеше, добре обмисленият план на Пит се проваляше.

Той прекъсна умствената си гимнастика, тъй като постовият отвори капака на тяхната клетка и слезе долу да отключи веригите. Още четирима от екипажа стояха горе пред машинното отделение. Пит и Джордино се изправиха на крака и четиримата моряци от екипажа ги поведоха към кабинета на Масар.

Ив Масар седеше в средата на един голям кожен диван и пушеше тънка черна цигара, а пред него на малка масичка имаше чашка коняк. Един тъмнокож мъж в униформа на офицер седеше на отсрещния стол и пиеше шампанско. Никой не помръдна, когато Пит и Джордино застанаха пред тях боси, по риза и панталон, мръсни и прогизнали от пот и влага.

— Това ли са клетите екземпляри, които си хванал в реката? — попита офицерът, гледайки ги любопитно през черните си студени и празни очи.

— В действителност те се появиха на борда, без да съм ги канил — отговори Масар. — Хванах ги в момента, когато ползваха телефона ми.

— Мислиш ли, че са успели да се свържат?

— Дойдох твърде късно, за да мога да ги спра — забеляза Масар.

Офицерът остави чашата си в края на масата и се надигна от стола си, прекоси стаята и застана право пред Пит. Той беше по-висок от Джордино, но беше с около 6 инча по-нисък от Пит.

— Кой от вас държеше връзка с мен, докато бяхте в реката? — попита той.

Учудването на Пит бе свършило.

— Вие трябва да сте генерал Казим.

— Да, същият.

— Трябва да ви подчертая, че не може да се създаде представа за даден човек само по неговия глас. Аз си мислех, че вие изглеждате повече като Рудолф Валентино, отколкото като Фернандел.

Пит се наведе и се завъртя косо, лицето му внезапно се изпълни с омраза, челюстите болезнено се свиха, тъй като Казим неочаквано го срита в слабините с обутия си в ботуш крак. Овладял се бързо, Пит задържа с елегантно движение протегнатия крак на Казим, като накара генерала да балансира на другия. След това бавно оттласна разярения офицер назад, докато той се просна по задник на стола си.

Настъпи гробна тишина в стаята. Казим изпадна в шок. Като пожизнен диктатор в продължение на 10 години, съзнанието му отказваше да приеме подобен род отношение към неговата персона. Той така беше свикнал на сервилността и подчинението на заобикалящите го, че не можеше да си представи някой да реагира брутално и физически срещу него. Целият трепереше от яд, устата му се напълни с пяна, само очите му оставаха студени и празни.

Бавно, отмерено той извади пистолет от кобура изпод мишницата си. Беше, както забеляза Пит, по-стар модел автоматична „Берета“ 9-милиметров, от въоръжението на НАТО. След това се излегна на една страна, взе на мушка Пит, като се усмихваше студено под мустак.

Пит хвърли страничен поглед към Джордино и забеляза, че приятелят му се канеше да скочи върху Казим. После отново спря поглед на Казим, очаквайки го да натисне спусъка, готов при най-малкото мръдване на ръката му да залегне на дясната си страна. Това може би щеше да се окаже една възможност за спасение, но Пит съзнаваше, че бе изгубил предимство в предизвикателството си към него. Казим имаше отлична възможност за стрелба и не би пропуснал от толкова близко разстояние. Освен това Пит знаеше, че бързината би му помогнала да избегне първия изстрел, но после, когато Казим зареди на автоматична стрелба, щеше да стане невъзможно, първо щеше да го простреля в едното коляно, после в другото. В очите на генерала се четеше насладата от бавно предизвикана смърт.

Вероятно секунда преди да започне стрелбата и мятането на конвулсиращи тела по пода, Масар вдигна ръка във въздуха и каза със заповеден тон:

— Ще ви помоля, генерале, да проведете екзекуцията където и да е другаде, но не и в моя приемен кабинет.

— Този — високият, трябва да умре! — изсъска Казим, гледайки с черните си очи Пит.

— Всичко с времето, приятелю мой — каза Масар, докато си наливаше нова чаша коняк. — Направи ми удоволствието да не опръскваш с кръв моя скъп килим „Назлини Навахо“.

— Ще ти купя нов — успокои го той.

— Не отчиташ ли факта, че той може да желае лека и бърза смърт? Разбираемо е, че те провокира, защото е по-леко да избереш бързата смърт, отколкото мъчителната агония.

Много бавно Казим свали насочения пистолет и го прибра. След това се усмихна лукаво.

— Ти разгада мислите му. Ти усети много добре какво всъщност представлява той.

Масар отвърна с галска хитрост:

— Американците наричат това улична интелигентност. Тези хора имат нещо съхранено в себе си, нещо живо. И двамата можем да спечелим, ако ги накараме да говорят.

Казим се надигна от стола си, доближи се до Джордино, вдигна беретата и я насочи в дясното му ухо.

— Да видим дали ще си по-словоохотлив, отколкото беше на твоята яхта.

— Каква яхта? — попита Джордино. Гласът му беше невинен като на дете след причастие.

— Онази, която напуснахте минути преди да се взриви.

— А-а. Онази яхта.

— Каква беше вашата мисия? Защо плавахте по Нигер до Мали?

— Ние изследвахме миграционните навици на дребните малки рибки, като сравнявахме знанията си за тях и времето, по което те изхвърлят хайвера си в горното течение на реката — изръси Джордино.

— А боеприпасите на борда на вашата яхта?

— Боеприпаси? Какви боеприпаси? — вдигна отрицателно рамене той и направи учудваща гримаса. — Не сме имали никакви боеприпаси.

— Забравихте ли за вашето нападение срещу военните патрулни канонерки на Бенин?

— Съжалявам, не сме слушали радио! — тръсна глава Джордино.

— Няколко часа в уютните килии на моята главна квартира в Бамако ще опреснят паметта ти.

— Много нездравословен климат за несговорчиви чужденци, уверявам ви! — каза Масар.

— Спрете да тормозите човека! — каза Пит, поглеждайки Джордино. — Кажи им истината.

Джордино се обърна и изгледа Пит.

— Да не си откачил?

— Вероятно няма да издържиш мъченията. Аз не мога. Мисълта за евентуална болка ме прави безпомощен. Ако не искаш да кажеш на генерал Казим това, което иска, аз ще го направя.

За момент на Джордино му притъмня пред очите, след това се съвзе и изкрещя, изпълнен с гняв:

— Ти си мръсно влечуго! Ти си предател!

Гласните протести на Джордино изведнъж затихнаха, тъй като Казим насочи пистолета си право в лицето му, дори го потърка по бузата, като му причини малка рана. Джордино отстъпи две крачки назад, спря и настръхна като разярен бик. Казим зареди на автоматична стрелба пистолета и го опря между веждите му.

„Стана тя, каквато стана“ хладнокръвно помисли Пит, обезпокоен от горещия темперамент на Джордино. Той направи рязко движение и застана през Казим, като избута зад гърба му Джордино.

— Спрете, за бога!

Незабелязано Масар натисна един бутон, закрепен на малка конзола върху канапето. Преди някой да успее да се обади или направи някакво движение, нахълта малка армия от членове на екипажа. Те хванаха Пит и Джордино и ги повалиха на пода. Пит разбра, че е безполезно да оказва съпротива, но Джордино се мяташе като заклан и псуваше.

— Отведете този обратно в металния бокс до парното! — извика Масар, сочейки с крак Джордино.

Пит видя как те завързаха ръцете на Джордино отзад с един кабел и след това стегнаха кабела около врата му, точно под ухото. Хванаха го под мишниците и го завлякоха към предишния им арест.

Казим насочи оръжието към Пит, който все още лежеше на пода.

— Е, тъй като ти предпочиташ сърдечния разговор пред агонията, защо не започнеш с истинското си име.

Пит се завъртя на една страна и седна.

— Пит. Дърк Пит.

— Трябва ли да ти вярвам?

— Това е име като всяко друго.

Казим се обърна към Масар.

— Претърсихте ли ги?

Масар отвърна:

— Не, те не носеха никакви документи или удостоверения.

Казим погледна Пит. Лицето му беше непроницаемо.

— Вероятно ще можете да ме осветлите защо влязохте в Мали без паспорти?

— Няма проблем, генерале! — пророни думите си Пит. — Партньорът ми и аз сме археолози. Бяхме сключили договор с една френска фондация да изследваме река Нигер за останки от древни плавателни съдове. Паспортите ни изчезнаха, когато нашата яхта беше нападната от един от вашите кораби и потопена.

— Ще станете честни археолози като новородените деца, след като бъдете оковани в металната кутия до парното за два часа. Вие сте твърде устойчиви, безстрашни и арогантни, за да бъдете нещо друго, освен обучени вражески шпиони.

— Каква фондация? — подхвърли Масар.

— „Дружеството на френското историческо наследство“ — отговори Пит.

— Никога не съм чувал за него!

Пит махна безпомощно с ръце.

— Какво мога да кажа?

— Откога археолозите изследват древността със суперлуксозна яхта, оборудвана с ракети и автоматично оръжие? — попита Казим саркастично.

— Никога не вреди, ако е подготвена срещу пирати или терористи! — усмихна се Пит глупаво.

В същия момент се почука на вратата. Един от хората на Масар влезе и му връчи съобщение.

— Отговорът, господине.

Масар хвърли поглед върху съдържанието на текста и отвърна:

— Предайте моите поздрави и му кажете, че трябва да продължи разследването.

След като човекът напусна, Казим попита:

— Хубави ли са новините?

— Най-вече осветляващи — продължи Масар, — от моя агент в ООН. Изглежда, тези хора са от НЮМА — Вашингтон. Тяхната задача е да намерят източника на химическо замърсяване, което съществува в Нигер, и причинява бърз растеж на червените приливи и отливи след влизането му в океана.

— Фасада — възрази Казим, — нищо повече. Те душат наоколо за нещо, далеч по-значимо от замърсяването. Мисля, че е петрол.

— Главната задача на моя агент в Ню Йорк е да разбере точно това. Той предполага, че може би такава дейност е прикритие, още повече че неговият източник на информация не споделя това.

Казим изгледа Масар с подозрение.

— Надявам се, че няма връзка с форт Фуро?

— Не, разбира се — отговори Масар спокойно. — Моят завод е твърде отдалечен, за да засегне Нигер. Не, това трябва да бъде само твоят, който поради различни несигурни договори си оставил да работи без контрол.

Лицето на Казим стана мораво и безжизнено.

— Ако някой е отговорен за разпространението на химическото замърсяване в Мали, стари приятелю, това си ти.

— Не е възможно — каза спокойно Масар. Той погледна към Пит и попита: — Намирате ли разговора за интересен, г-н Пит?

— Не разбирам за какво говорите.

— Вие и вашият партньор трябва да сте много ценни хора.

— Не е вярно. В момента ние сме само обикновени ваши затворници.

— Какво искаш да кажеш, когато ги наричаш „ценни“? — заинтересова се Казим.

— Моят агент докладва също така, че ООН е изпратил своя отряд за бързо реагиране, за да ги освободи.

Само за секунда Казим изглеждаше объркан, но бързо дойде на себе си.

— Специално подразделение идва тук?

— Вероятно вече е на път. Така че г-н Пит може да се свърже със своя покровител. — Масар хвърли око още веднъж на съобщението. — Според моя агент, той се казва адмирал Джеймс Сандекър.

— Изглежда, нищо не може да ви изненада.

Елегантният салон на яхтата се охлаждаше приятно от въздушния кондиционер, така че Пит се съвземаше след времето, прекарано в металния бокс. Той беше съкрушен от факта, че Масар знае за същността на тяхната мисия. Опитваше се да си представи кой може да е възможният предател, но в съзнанието му беше хаос.

— Добре, добре, ние не сме толкова умни и хладнокръвни, когато ни дърпат чаршафа, нали, приятелю мой? — подхвърли Казим и си наля още една чаша от превъзходното шампанско на Масар. — Къде възнамерявате да се срещнете с отряда за бързо реагиране, г-н Пит?

Пит се опитваше да си придаде изражение на човек, получил амнезия.

Това беше задънена улица. Бе повече от очевидно, че мястото, където ще се осъществи кацането на отряда, е летището Гао. Той се надяваше да изпуснат Гън, но се излъга в надеждите си, че Казим е толкова тъп, както изглежда на пръв поглед и реши да блъфира.

— Летище Гао, там ще кацнат. Трябва да ги чакаме на западния край на пистата.

Казим изгледа Пит за момент, след това внезапно го халоса с барабана на своята „Берета“ по главата, като изкрещя:

— Лъжец.

Пит наведе главата си и закри лицето си с ръце:

— Това е истината. Кълна се!

— Лъжец! — повтаряше Казим. — Пистата на Гао е разположена в посока север-юг, няма западен край.

Пит въздъхна с облекчение и изправи глава много бавно.

— Знаех, че е безполезно да упорствам. Рано или късно щяхте да ме разкриете.

— За съжаление. Има начини да постигна това.

— Добре — каза Пит. — Инструкциите на адмирал Сандекър са, че след като унищожим яхтата, трябва да отидем на юг от Гао, на около 20 километра, в една широка изоставена падина. Хеликоптерът трябва да дойде от Нигерия.

— Какъв е сигналът за опознаване?

— Няма нужда от сигнал. Околността е пустинна. Хеликоптерът ще остане на светлини след кацането и ще бъде разпознат от нас.

— В колко часа ще кацне?

— В четири сутринта.

Казим го изгледа дълго и изпитателно, след което заключи:

— Ако ме лъжете отново, дълбоко ще съжалявате.

Генералът постави пистолета си обратно в кобура и се обърна към Масар.

— Няма време за губене. Трябва да се подготвя за церемонията по посрещането.

— Би трябвало да бъдеш находчив, Затеб, като държиш ООН отряда на мушка. Твърдо те съветвам да не подценяваш възможностите му. Когато те не намерят Пит и неговия приятел, ще се върнат обратно в Нигерия. Да свалиш хеликоптера през това време и да убиеш екипажа му е толкова лесно, както да събориш кукувиче гнездо.

— Те са нарушили границите на моята страна.

— Много тривиално — махна с ръка Масар. — Националната гордост не ти подхожда. Те ще провалят своята цел. Пусни ги да си вървят безнаказано.

Казим се усмихна лукаво, после избухна в силен гърлен смях.

— Ив, ти ми отнемаш цялото удоволствие от живота.

— Докато пълня с милиони франкове джоба ти.

— И това също! — отвърна Казим.

Масар посочи към Пит:

— Въпреки всичко ти ще имаш своето развлечение с тези двамата. Сигурен съм, че ще ти кажат онова, което искаш да научиш.

— Те ще проговорят до обяд.

— Уверен съм, че ще го направят.

— Благодаря ти, че ще ги поизпотиш малко в твоя чудесен метален бокс до машинното отделение.

— Удоволствието е мое! — Масар тръгна към страничната врата. — А сега ще ме извиниш, но трябва да видя гостите си. Твърде дълго ги оставих сами.

— Една услуга?

— Ще я имаш, но искам да я назовеш.

— Задръж Пит и Джордино в металния бокс, колкото е възможно по-дълго. Бих желал да се стопи тяхното упорство, преди да ги отведа в Бамако.

— Както желаеш! — съгласи се Масар. — Ще наредя на моите хора да ги сложат обратно там.

— Благодаря, Ив, приятелю мой. За залавянето и предаването им. Аз съм ти признателен!

— Няма защо — отвърна Масар.

Преди да се затвори вратата след Масар, Казим погледна отново Пит. Очите му изразяваха сатанинска злоба. Пит можеше да си спомни само веднъж преди това подобно изражение на лице.

— Приятно прекарване в бокса, г-н Пит, преди да си попаднал при още по-добри условия.

Ако Казим очакваше, че Пит ще трепне или уплаши, жестоко се лъжеше. Той изглеждаше невероятно спокоен. Правеше впечатление на човек, който току-що е спечелил джакпота на игрална машина. Пит се радваше, че адмиралът беше разбрал посланието му и правеше всичко възможно за тяхното спасение. Вратата беше полуотворена и той щеше да се възползва от това.