Клайв Къслър
Сахара (53)

51.

Феликс Верен, помощникът на Масар, влезе в кабинета на своя шеф.

— На телефона Исмаил Йерли — от главната квартира на Казим.

Масар кимна и вдигна телефона.

— Да, Исмаил. Надявам се, че имаш добри новини.

— Съжалявам, че трябва да ви разочаровам, г-н Масар, но новините не са добри.

— Казим залови ли отряда на ООН?

— Не. Налага се все още да го издирва. Самолетът им е унищожен, както предполагахме, но те са изчезнали в пустинята.

— Защо патрулите му не ги преследват? — настояваше ядосан Масар.

— Пустинният вятър е заличил следите им — отговори спокойно Йерли. — Няма и помен от тях.

— Какво е положението с мината?

— Затворниците са се разбунтували. Стражата е избита. Оборудването и офисите са унищожени. Вашите инженери са също мъртви. Ще отнеме шест месеца, докато мината отново заработи с пълен капацитет.

— Какво става с О’Банион?

— Изчезнал е. Няма и следа от тялото му. Моите хора откриха неговата садистична надзирателка.

— Американката, която наричаше Мелика?

— Затворниците са обработили тялото й с киселина. Едва я разпознахме.

— Нападателите трябва да са взели О’Банион като информатор срещу нас — предположи Масар.

— Твърде рано е да се каже — отговорил Йерли. — Офицерите на Казим започнаха да разпитват затворниците. Другата част от новините мога да я пропусна, защото няма да ви харесат, а тя е, че американците Пит и Джордино са били разпознати от един оцелял от охраната. По някакъв начин те са избягали от мината преди седмица, добрали са се до Алжир и са се върнали с отряда на ООН.

Масар беше като ударен от гръм.

— Господи, боже мой, това означава, че те са стигнали до гр. Алжир и са установили външен контакт.

— И аз мисля същото.

— Защо не бяхме информирани от О’Банион, че са избягали?

— Вероятно се е страхувал как вие и Казим ще реагирате. Как са преодолели 400 километра през пустинята без храна и вода, е мистерия.

— Ако те са разказали за използването на робски труд в мината на своите началници във Вашингтон, те са разкрили също така и тайната на форт Фуро!

— Те нямат документално доказателство — напомни му Йерли. — Двама чужденци, които са минали нелегално суверенни граници и са извършили криминални действия срещу правителството на Мали, не могат да бъдат приети сериозно в никой международен съд.

— Въпреки това моят завод ще бъде обсаден от репортери и инспектори от световната организация по екология.

— Не се безпокойте. Ще посъветвам Казим да затвори границите за всички излизащи и той ще ги хване, ако те се опитат да напуснат страната.

— Вие забравяте — каза Масар, опитвайки се да запази спокойствие — за френските инженери и учени, с които имах договори за построяването на завода и които изпратих в Тебеца. Ако те се окажат на свобода, ще проглушат света за тяхното заточение и каторжен труд в мината. Ще съобщят и за нашите нелегални дъмпингови операции с токсичните и ядрените отпадъци. Масар Ентърпрайсиз ще бъде атакуван по всички фронтове, а аз ще бъда обявен за криминален престъпник във всяка страна, където имам офис или завод.

— Никой не ще остане жив, за да свидетелства! — каза Йерли, макар и да не беше много сигурен в заключението си.

— Какво ще прави Казим по-нататък? — попита Масар.

— Въздушното разузнаване на генерала и моторизираните патрули не са установили, че те са преминали в Алжир.

— Това означава, че все още са в Мали, скрити някъде и очакващи да избягат в удобен момент от страната.

— Надявам се, че силите на Казим ще ги спрат.

— Разбира се.

— Възможно ли е да са се отправили на запад за Мавритания?

Йерли поклати отрицателно глава, сякаш Масар го виждаше.

— Не, защото трябва да преминат над 1000 километра до първото селище с вода. Също така, те едва ли разполагат с достатъчно гориво за такова разстояние.

— Те трябва да бъдат спрени, Исмаил! — каза Масар решително. — Те трябва да намерят гроба си тук.

— И това ще стане! — обеща Йерли. — Уверявам ви. Те не ще се измъкнат от Мали. Ще бъдат изловени до последния човек. Те подлудиха Казим, но няма да подлудят мен.

 

 

Ел Хадж Али седеше върху пясъка под сянката на камилата си и чакаше преминаващия влак. Той беше яздил и извървял над 200 километра от селото си Арауан, за да види чудото на железния път, за който му беше разказал един пътуващ британец, водещ група туристи през пустинята.

Току-що навършил четиринадесет години, бащата на Али му разреши да вземе едната от двете семейни камили — красиво бяло животно, и да се отправи на север към блестящите релси, за да види огромното стоманено чудовище със собствените си очи. Въпреки че беше зърнал автомобили, летящ в небето самолет, другите чудесии като фотоапарати, радио, телевизор бяха мистерия за него. Ако успееше да види и евентуално да пипне локомотив, щеше да предизвика завист у всяко момче и момиче в неговото село.

Али пиеше чая си и отхапваше от сладките, докато чакаше. След като изминаха три часа и не се видя никакъв влак, той се качи на камилата си и продължи пътя към завода форт Фуро, така че да може да разкаже на семейството си за блестящите сгради, изникнали в пустинята.

Когато отмина отдавна изоставения форт на Чуждестранния легион, заобиколен от високи стени, изолиран и самотен, Али сви покрай релсите и се озова пред врата, която събуди любопитството му. Голямата масивна врата беше затворена плътно. Той скочи от камилата и я поведе около стените на форта, търсейки друг вход, за да влезе вътре, но не откри такъв. Отказа се и тръгна обратно към железопътната линия.

Погледна на запад, заинтригуван от пътя със сребърни релси, който се простираше напред в далечината и над него трепереше омарата. Изведнъж окото му забеляза нещо, което пробиваше омарата и ставаше все по-голямо. То идваше срещу него. Голямото стоманено чудовище, помисли си той. Но когато обектът наближи, Али видя, че беше твърде малък за локомотив. Зърна двама мъже, които се возеха в него, сякаш това бе отворен автомобил, пътуващ по релсите. Али се дръпна настрани и застана до камилата си. Оказа се, че това е дрезина, която возеше двама инспектори, проверяващи релсовия път. Те спряха пред него.

Единият беше бял чужденец, а другият тъмнокож мур. Чернокожият го поздрави:

— Селям алейкум.

— Алейкум ел селям — отговори Али.

— Откъде идваш, момче? — попита мурът на берберски език на туарегите.

— От Арауан, за да видя стоманеното чудовище.

— Изминал си дълъг път.

— Пътуването беше леко — отговори Али.

— Имаш хубава камила.

— Баща ми ми подари най-хубавата.

Мурът погледна златния си часовник.

— Няма да се наложи дълго да чакаш. Влакът от Мавритания ще мине след малко.

— Благодаря, ще чакам — каза Али.

— Да си видял нещо интересно в стария форт?

Али поклати глава.

— Не можах да вляза. Вратите са заключени.

Двамата мъже се спогледаха и размениха по няколко думи на френски.

След това мурът попита:

— Сигурен ли си? Фортът винаги е отворен. Там държим инструменти и оборудване за ремонт на траверсите.

— Аз не лъжа, вижте сами.

Мурът слезе от дрезината и тръгна към форта. Върна се след няколко минути и каза нещо на белия мъж на френски.

— Момчето е право. Вратите на главния вход са заключени отвътре.

Лицето на френския инспектор стана сериозно.

— Ще трябва да продължим до завода и да докладваме.

Мурът кимна и се качи на дрезината. Той махна на Али.

— Не стой толкова близо до релсите, когато минава влакът, и дръж здраво камилата си.

Дрезината изчезна към завода за токсични отпадъци, оставяйки Али и неговата бяла камила да чакат стоически идването на влака.

 

 

Полковник Марсел Левант разбра, че не може да се предпази от момчето номад и инспекторите, които проверяваха железопътната линия. Тихо и безшумно те разположиха 12 автоматични картечници за евентуална изненада. Можеха много лесно да бъдат убити и вкарани във форта, но Левант не искаше да убива невинни цивилни, така че се въздържа.

— Какво мислиш? — попита Пемброук-Смит, след като дрезината се отправи към завода.

Левант изучаваше момчето и камилата му и целият беше в догадки. Те все още можеха да бъдат спокойни, докато чакаха преминаването на следващия влак.

— Ако тези двамата в дрезината съобщят на охраната на Масар, че фортът е затворен, може да очакваме, че ще ни изпратят въоръжен патрул за разузнаване.

Пемброук-Смит погледна часовника си.

— Още седем часа, докато се стъмни. Да се надяваме, че те ще действат бавно.

— Някакви последни съобщения от генерал Бок? — попита Левант.

— Изгубихме връзката. Радиото беше ударено по време на пътуването ни от Тебеца — изглежда настройката е повредена. Ние не можем да предаваме, а приемането е съвсем слабо. Съобщението на генерала се чуваше твърде лошо, за да го декодираме точно. Операторът направи всичко по силите си и това, което разбра, е, че един специален американски отряд ще ни евакуира от Мавритания.

Левант погледна невярващо към Смит.

— Американците ще дойдат, но ще останат в Мавритания. Мили боже, това са над 300 километра оттук. Как ще ни помогнат в Мавритания, ако ни атакуват, преди да можем да се измъкнем през границата?

— Съобщението не беше чисто — повдигна безпомощно рамене Пемброук-Смит. — Нашият радиооператор направи най-доброто, но може би не е разбрал всичко.

— Би ли могъл по някакъв начин да се свържеш с нашия комуникационен център?

Пемброук поклати глава.

— Той вече опита, но системите отказват да работят.

— Ние дори не знаем дали адмирал Сандекър е дешифрирал правилно кода на Пит — каза Левант. — Всичко, което Бок знае, е, че ние ще преминем пустинята на етапи и ще избягаме в Алжир.

— Ще ми се да вярвам, че всичко е наред.

Левант се замисли.

— Нямаме шанс да продължим. Горивото ни почти свърши. Да бъдем хванати от малийците, ако излизаме оттук, е почти сигурно. Нямаме контакт с външния свят. Страхувам се, че много от нас ще умрат в тази миша дупка, Пемброук-Смит.

— Гледайте откъм хубавата страна, полковник. Може би американците ще стигнат дотук, както седма кавалерия на генерал Кастър?

— О, боже — възкликна Левант, — защо се сети да го споменеш?

 

 

Джордино лежеше проснат по гръб под един от джиповете, като разглобяваше пружината на шасито, когато забеляза ботушите на Пит и едни крака към него.

— Къде беше? — изръмжа той, докато развиваше гайката от шенкелния болт.

— Подпомагах слабите и безпомощните — отвърна Пит весело.

— Тогава помогни за изпълнението на твоето шантаво изобретение. Можеш да използваш греди от таваните в офицерските стаи. Те са сухи и свалянето им ще бъде доста шумно.

— Ти си зает?

— За съжаление, не може да се каже същото за теб — подхвърли Джордино заядливо. — По-добре е да започнеш да обясняваш как ще се направи всичко това.

Пит свали малко дървено буре на земята пред Джордино.

— Проблемът се решава. Намерих това буре, пълно до половината с пирони в трапезарията до кухнята.

— Трапезария?

— Преддверие към кухнята — коригира се Пит.

Джордино излезе изпод джипа и започна да оглежда Пит. От мръсните му ботуши и полуразкопчан костюм до разрошената коса. Когато накрая проговори, гласът му звучеше саркастично:

— Обзалагам се, че бурето не е единственото нещо, което си намерил в кухнята.