Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Приключенията на Дърк Пит (11)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Sahara, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, корекция и форматиране
Еми (2016)

Издание:

Клайв Къслър. Сахара

ИК „Димант“, Бургас, 1994

Редактор: Маргарита Терзиева

Коректор: Росица Спасова

Художник: Петър Пецин

ISBN: 954-8472-10-7

История

  1. — Добавяне

49.

— Вие трябва да сте се побъркали, за да настоявате за среща с президента посред нощ! — каза разгневено Ърл Уиловър.

Сандекър гледаше към шефа на канцеларията на президента, който беше облечен елегантно в тъмен двуреден костюм на райета. Този тоалет прикриваше отслабващата му мъжественост. Сандекър се питаше дали този човек някога напуска кабинета си, или спи прав.

— Уверявам ви, Ърл, че не бих дошъл тук, ако случаят не е изключително спешен.

— Аз не мога да събудя президента, освен ако не се касае за международна криза, застрашаваща сигурността на нацията.

Сандекър се беше подготвил отдалеч за тази визита, но търпението му започна да се изчерпва.

— Добре. Кажете му, че на стълбите на Белия дом чака един данъкоплатец, който му е много ядосан.

— Вие сте луд!

— Достатъчно луд, за да поема отговорността да отида до леглото му и да го събудя лично.

Уиловър изглеждаше като човек, поставен върху капака на врящ казан.

— Опитайте се и аз ще извикам секретните служби да ви арестуват.

— Много невинни хора, включително жени и деца, ще умрат, ако президентът не действа.

— Слушам тази история всеки ден от седмицата! — контрира го Уиловър.

— И си правите шеги с жертвите, нали?

Уиловър не издържа.

— Вие имате отговор за всичко. Вие сте арогантен нахалник. Мога да ви изгоня по всяко време, когато поискам. Разбрахте ли?

Сандекър отиде достатъчно близо до Уиловър, за да усети дъха му на мента.

— Слушай, Ърл, един ден мандатът на президента свършва и ти ще бъдеш един от многото сред тълпата хора. Тогава ще позвъня на твоята врата и ще ти извадя джигера.

— Обзалагам се, че ще го направиш — чу се познат глас.

Сандекър и Уиловър се обърнаха и видяха президента, който стоеше на вратата в пижама и домашна роба. Той дъвчеше сандвич от чиния, която държеше в едната си ръка.

— Слязох да хапна нещо от кухненския хладилник и чух разгорещени гласове. — Той погледна Сандекър. — Сега предполагам, ще ми кажете за какво сте дошли, адмирале.

Уиловър се изправи пред Сандекър.

— Моля ви, господине, стана малко недоразумение.

— Защо не разрешите сам да преценя, Ърл. Адмирале, кажете си думата.

— Първо, разрешете ми да ви попитам, г-н президент, запознат ли сте накратко с последното развитие на събитията във форт Фуро?

Президентът изгледа Уиловър.

— Беше ми казано, че вашите хора Пит и Джордино са успели да избягат в Алжир и че са обезпечили важна информация относно предприятията на Ив Масар.

— Мога ли да попитам какво е вашето отношение?

— Призовахме за свикването на Международен екологичен трибунал от представители на Европа и Северна Африка, които да обменят информация и да съставят план на действие — отговори Уиловър.

— Тогава вие не планирате нищо сериозно, а оставяте ние сами да си решаваме проблемите. Вярвам, че вие ще кажете нещо по въпроса, г-н президент.

— Охладете малко главите — каза президентът, кимайки към Уиловър.

— Дори сега, когато доказахме, че изтичането на химикали идва от форт Фуро и причинява растежа на червения прилив и отлив, всичко, което се прави, е да се седи със скръстени ръце и да се говори за това — каза Сандекър, изпускайки нервите си.

— Ние разговаряхме за това миналия път — каза президентът, качвайки се по стълбите към спалнята си. — Ърл уреди една среща.

— А информира ли ви Ърл накратко за златните мини в Тебеца? — изстреля внезапно Сандекър.

Президентът се смути и поклати отрицателно глава.

— Не, не съм чувал това име.

— След като Пит и Джордино бяха заловени във форт Фуро — започна Сандекър, — те бяха прехвърлени в друго дъщерно предприятие на Казим и Ив Масар — малко известната златна мина, където производството е дело на опозиционери и политически затворници. Последните работят там в най-варварски и нечовешки условия. Известен брой от тях са френски инженери със семействата си, които Масар е заточил там, за да не могат да се върнат вкъщи и да разкажат какво представлява форт Фуро. Моите хора също така са открили там безследно изчезналия екип на Световната здравна организация, за който се предполагаше, че е загинал при самолетна катастрофа. Всички те са били принудени да работят по 15 часа в денонощието при нищожна дажба на храна и вода.

Президентът изгледа студено Уиловър.

— Изглежда съм държан на тъмно за същността на нещата!

— Опитвах се да си върша работата по реда на приоритетите — оправда се Уиловър.

— Къде се ръководи всичко това? — попита президентът Сандекър.

— Знаейки, че е безполезно да ви молим за специално подкрепление — продължи адмиралът, — Хала Камил отново реши да освободи тези хора с отряда за бързо реагиране към ООН. Пит и Джордино са техни водачи. Полковник Левант и хората му кацнаха в пустинята близо до мините, проведоха успешно операцията и освободиха 25 мъже, жени и деца.

— Деца са били принуждавани да работят в мините? — прекъсна го президентът.

Сандекър кимна.

— Те са деца на френските инженери и техните жени. Има също така една американка, доктор Ева Роджас, която е членка на Световната здравна организация.

— Ако акцията е успешна, какъв е спешният проблем? — настоя Уиловър.

— Техният транспорт. Самолетът, с който те летяха от Алжир, беше унищожен на земята, на пистата в Тебеца, от бомбардировачите на малийските военновъздушни сили. Целият отряд заедно със спасените пленници са в капан в центъра на Мали. Въпрос на часове е войскови подразделения на Казим да ги открият и нападнат.

— Картината, която рисувате, е много черна — каза президентът сериозно. — Няма ли друг начин да се спасят, преминавайки алжирската граница?

— Възможностите са ограничени и е трудно да се справят сами — отговори Сандекър. — Казим не ще се поколебае да ги преследва до границата, но и няма да рискува да влезе в конфронтация с алжирското правителство. Районът с алжирската граница е пуст и ненаселен и е възможно той да изпрати своите хора да ги настигнат там и да ги унищожат.

Президентът замълча. Това, което Сандекър му разказа, беше ужасяващо. Този път той знаеше, че няма да послуша Уиловър.

— Казим е по-лош от Саддам Хюсеин — обяви президентът. Той се обърна към Уиловър. — Този път няма да се крия под килима, Ърл. На твърде много хора е застрашен животът, включително и на трима американци. Ние ще им подадем ръка.

— Но, г-н президент… — протестира Уиловър.

— Свържете се с генерал Халверсон от командването на специалните сили в Тампа. Сигнализирайте му за незабавна операция! — Президентът погледна Сандекър. — Кого ще предложите за координатор на операцията, адмирале?

— Генерал Бок, командирът на специалния отряд на ООН. Той е във връзка с полковник Левант и може да обезпечи генерал Халверсон с всички подробности върху ситуацията.

Президентът остави чинията със сандвича и сложи ръка на рамото на Уиловър.

— Ценя твоите съвети, Ърл, но сега трябва да действаме. Ние не можем да убием с един куршум два заека или да поемем половината вина, в случай че операцията се провали. Настоявам нашите специални части да влязат тайно в Мали, да освободят отряда на ООН и пленниците. След това да се измъкнат, преди Казим и Масар да са разбрали за тях. В последствие ще намерим начин да неутрализираме завода във форт Фуро.

— Заслужихте моето възхищение! — засмя се Сандекър.

— Не предполагам нищо, но мога да кажа, че ще променим мнението си — подхвърли Уиловър на президента.

— Не, Ърл — каза президентът, — не може да си затваряме очите и да залагаме на рулетка, ако искаме да спечелим.

— А ако загубим?

— Не може да загубим.

Уиловър го изгледа изненадано.

— Защо не, господине?

Президентът се засмя заедно със Сандекър.

— Защото аз хвърлям зара и защото имам най-голямо доверие на нашите специални части, които са способни да наврат Казим в миша дупка.

 

 

На няколко мили западно от Вашингтон, в провинциален Мериленд се издигаше голям хълм над равната полска шир. Минаващите мотористи, които забелязваха тази аномалия, мислеха, че това е игра на природата. Почти никой не знаеше, че хълмът беше тайно дело на човека и бе прокопан като команден център и скривалище за столичните политически и военни лидери през Втората световна война.

По време на студената война работата не прекъсна и този подземен терен беше разширен в огромно хранилище за националните архиви, датиращи от времето на първите пионери, заселили се по източния бряг още през 1600 година. Вътрешното пространство беше толкова огромно, че не се измерваше в метри или акри, а в квадратни мили или километри. За посветените в съществуването на това огромно подземно пространство названието бе „Хранилище на архивния фонд“. Хиляди тайни бяха погребани в безкрайните архивни единици, пазещи се там. По някаква странна причина, известна само на малък брой бюрократи, цели секции от хранилището съдържаха класифициран материал и документи, които никога не бяха достигали до обществото: костите на Амелия Еърхарт и Фред Нуна, японските дневници за тяхната екзекуция в Сайпан, тайните архиви за покушението над двамата братя Кенеди, разузнавателни доклади за съветския саботаж относно инцидентите с американската космическа ракета и совалка и аварията в Чернобил, филми за кацането на „Аполо“ на Луната и много, много други. Това беше един необятен склад, пълен с тайни, много от които нямаше да видят бял свят.

Тъй като Ст. Джулиан Пърлмутър не шофираше, той нае кола до Форествил, малък град в Мериленд. След като я чака на пейката на автобусната спирка почти половин час, най-накрая се качи в наетия пикап „Додж“.

— Г-н Пърлмутър? — попита шофьорът, таен правителствен агент с огледални слънчеви очила.

— Аз съм.

— Моля, качете се.

Пърлмутър направи това, което шофьорът му каза, мислейки си, че цялата тази официалност е детска игра.

— Нали не искате да ми видите шофьорската книжка? — каза той кисело.

Шофьорът, тъмнокож афроамериканец, поклати глава.

— Няма нужда. Вие сте единственият в този град, който отговаря на описанието си.

— Как се казвате?

— Ърни Нелсън.

— От коя агенция сте? Държавна сигурност, Федерално бюро, Специални служби?

— Не ми е позволено да ви кажа — отговори Нелсън официално.

— Ще ме следите ли?

Нелсън енергично поклати глава.

— Няма нужда, тъй като вашата молба за изследване на исторически материали беше одобрена от президента и вие веднъж сте регистриран в „Бета“ картотеката. Мога да ви уверя, че сте извън всяко подозрение.

— Но ако искате да се задълбавате по-навътре в моето досие, ще разберете, че това е четвъртият път, когато съм допуснат в хранилището.

Агентът не отговори и мълча през останалата част от пътя. Той излезе от главната магистрала, премина в павирана улица и спря пред една охраняема врата, показа си документите и влезе. Вътре те преминаха през други два поста, преди алеята да ги заведе в малък хамбар в центъра на ферма, пълна с прасета и пилета. Веднъж озовали се в хамбара, продължиха по широка бетонна рампа, която водеше дълбоко под земята. Най-накрая стигнаха пред секретен вход, където агентът паркира колата. По-нататък Пърлмутър знаеше пътя. Той слезе от колата и тръгна към едно чакащо електрическо превозно средство, подобно на кола за голф. Един служител от архива, облечен с бяла престилка, се здрависа с Пърлмутър.

— Франк Мур — представи се той. — Радвам се да ви видя отново.

— Благодаря, Франк. Преди колко време беше?

— Три години, откакто не сте идвали тук. Тогава извършвахте разследване по случая със „Сакито Мару“.

— Японският пътнически и товарен кораб, който беше потопен от американската подводница „Троут“.

— Доколкото си спомням, корабът е превозвал немските ракети „Фау 2“ за Япония.

— Имате добра памет.

— Аз я освежих, докато подготвях архивните единици за вашите посещения — отбеляза Мур. — Какво мога да направя за вас този път?

— Гражданската война — отговори Пърлмутър. — Бих искал да видя някои записки, които могат да хвърлят светлина върху мистериозното изчезване на един конфедерален броненосец.

— Звучи интересно! — каза Мур, качвайки се в електрическата кола. — Материалите за нашата Гражданска война и други документи се намират в помещения на около 2 километра оттук.

След още една последна проверка и кратка среща със завеждащия архивите Пърлмутър подписа един документ, удостоверяващ, че той няма да публикува или направи публично достояние фактите, до които се е добрал, без одобрението на правителството. Като свършиха с тази процедура, той и Мур се качиха отново на електричката, отминаха малка група от мъже, които разтоварваха вещи и документи и други неща, предадени за Мемориала на виетнамските ветерани. Всичко се каталогизираше и подреждаше.

Правителството не изхвърляше нищо.

Пърлмутър забеляза разширенията, направени след последното му посещение тук. Той беше учуден от невероятно голямата площ на новопостъпилите архиви. Само секцията с материали за нацизма обхващаше площ от порядъка на четири футболни игрища.

Материалите за Гражданската война бяха разположени в четири триетажни сгради — бетонните тавани на хранилището бяха високи 15 метра. Тук бяха изложени всички видове оръдия, муниции, снаряжение, екипировка, вещи, униформи, знамена и т.н., освен множеството големи архивни единици документален материал.

— Архивите се съхраняват в сграда A — обясняваше Мур. — Сгради B, C и D съхраняват оръжия, униформи, медицински реликви, мебели, принадлежали на Линкълн, Джеферсън, Дейвис, Лий, Грант и други известни личности от войната между щатите.

Те се качиха на електричката и влязоха в сграда A. Партерът представляваше огромен океан от кабинети.

— Всяка хартия, принадлежала на конфедералните власти, се съхранява тук — каза Мур, сочейки с ръце наоколо. — Всички архиви на Съюза са на втория и третия етаж. Откъде желаете да започнем?

— Имате ли нещо за „Тексас“?

Мур се спря, за да прелисти няколко страници от справочника, който носеше със себе си.

— Архивите за флота на Конфедерацията се пазят в сини папки по всички лавици на стената.

Въпреки факта, че никой не беше пипал папките с години, даже в много случаи не беше влязъл в хранилището, по тях имаше изненадващо малко прах. Мур помогна първоначално на Пърлмутър с един пакет, съдържащ известната история на съдбоносния броненосец. Той посочи маса и стол.

— Моля, настанете се. Запознат сте с изискванията относно опазването на материалите и знаете, че трябва да следя отблизо вашето проучване.

— Напълно съм запознат с правилата — отвърна Пърлмутър.

Мур погледна часовника си.

— Вашето разрешение за исканото проучване в хранилището свършва след осем часа. След това трябва да се върнем в кабинета на завеждащия, откъдето ще бъдете върнат във Форествил. Разбрахте ли ме?

Пърлмутър кимна.

— Тогава е най-добре да започвам.

— Дерзайте — каза Мур — и късмет!

През първия час обърна две сиви метални огромни папки, преди да открие един стар пожълтял свитък, съдържащ записки за конфедеративния параход „Тексас“. В страниците имаше малко историческа информация, която вече беше известна или публикувана: спецификации за конструкцията на кораба, свидетелства на очевидци за пускането му на вода, скица от неговия главен инженер и бордния списък на офицерите и екипажа. Имаше също така няколко описания на битката му с корабите на Съюза по време на историческото му измъкване от реката в океана. Една от статиите, написана от репортер на борда на съюзен кораб, беше с няколко изрязани реда. Защо е тази цензура, питаше се учуден Пърлмутър. За първи път от целия си опит в проучване на Гражданската война той виждаше, че бяха играли ножиците на цензурата.

По-нататък имаше няколко документа, грижливо прикачени към останалите в папката. Това беше предсмъртно завещание на някой си Кларънс Бийчър, дадено пред британски репортер в малка болница извън Ню Йорк. Бийчър заявяваше, че е единственият оцелял след мистериозното изчезване на „Тексас“. Предсмъртните думи на Бийчър говореха за воаяж през Атлантика и по течението на голяма африканска река. Параходът преминал успешно стотици мили покрай бреговете на реката, преди да навлезе в началото на голяма пустиня. Понеже капитанът не познавал реката, погрешно го насочил от главния ръкав към приток. Те плавали още два дни и две нощи, преди капитанът да разбере грешката си. Когато решили да завият и се върнат, броненосецът заседнал.

Офицерите решили да чакат края на лятото до идването на големите есенни дъждове, които пълнят реката. Запасите им от храна били ограничени, но реката ги снабдявала с необходимата вода. Капитанът купил и малко храна от минаващите туареги, като им заплащал със злато. На два пъти ги нападали пустинни бандити, но били отблъснати, защото броненосецът бил въоръжен добре. В края на август тифът, маларията и оскъдната храна повалили екипажа. Останали само двама офицери, президентът и десет моряка, които все още ходели.

Пърлмутър спря и се загледа встрани. Любопитството му нарастваше. Кой е президентът, Бийчър не казваше нищо. Стана му още по-интересно. По-нататък в завещанието се казваше, че завещателят и други четирима моряци взели една спасителна лодка и тръгнали надолу по реката, за да потърсят връзка с външния свят. Но от тях само Бийчър достигнал до устието на река Нигер. Случайно го открили британски търговци, с които стигнал до Англия, където се оженил и станал фермер в Йоркшир. Повече никога не се завърнал в САЩ, тъй като се опасявал, че ще бъде обесен за криминално престъпление, като участник в екипажа на „Тексас“.

След като издъхнал, лекарят и жената на Бийчър решили, че трябва да направят достояние това завещание, и го предоставили на един издател, който отпечатал тази история.

Пърлмутър препрочете статията втори път. Щеше му се да възприеме без скептицизъм версията на лекаря и жената, но една бърза проверка в листа на екипажа на „Тексас“ показа, че няма записано име Кларънс Бийчър. Пърлмутър се подписа и затвори свитъка.

— Намерих всичко, което исках да разбера — каза той на Мур. — Сега искам да се поровя в архивите на флота на Съюза.

Мур върна папките на техните места и го поведе по една метална стълба на втория етаж.

— От кой месец и година се интересувате? — попита той.

— Април 1865.

Те минаха покрай лавици, отрупани с акуратно подредени папки, като Мур му подаде стълба, в случай че Пърлмутър желае да ги види на място.

Методично Пърлмутър започна проучването си от 2 април 1865 г. — датата, на която „Тексас“ е бил пуснат на вода в Ричмънд. Той си имаше своя собствена система на проучване и започна да разлиства архива в някаква измислена от него последователност.

Прегледа официалните доклади за битката, след това свидетелствата на очевидците и на екипажите на съюзните кораби. В продължение на два часа той се запозна със съдържанието на 60 писма и 15 статии. Прехвърли различни бележки под внимателния поглед на Франк Мур. После започна да оглежда отделни пасажи, да събира на пръв поглед противоположна информация, като постепенно стигаше до заключение, струващо му се невероятно. След като прелисти всичко, той се обърна към Мур:

— Колко часа ми остават?

— Два часа и десет минути.

— Готов съм за тръгване.

— Искате ли да видите още нещо?

— Да. Частната кореспонденция или документи, които трябва да имате от Едуин Макмастърс Стантън.

Мур кимна.

— Личният секретар на Линкълн във войната. Нямам представа какво имаме от него. Документите му никога не са били напълно каталогизирани. Но сигурно на горния етаж ще ги открием заедно с документи на правителството на САЩ.

Сбирката на Стантън се оказа многотомна, десет пълни единици. Пърлмутър работеше усърдно, спирайки само веднъж, за да отиде до най-близката тоалетна. Той провери щателно всички документи и откри изненадващо малко за отношението на Стантън към Линкълн в края на войната. Това беше добре позната версия на историята, че военният секретар не обича своя президент и е унищожил голям брой страници от докладите за убийството на Линкълн от Джон Уилкис Бут, както и документи за конспирацията на Бут. Стантън също така беше избягнал много неудобни въпроси относно покушението над президента в театър „Форд“. Ровейки се по-нататък из лавиците, Пърлмутър измъкна един жълт плик със запазен восъчен печат на него. Той се загледа в надписа с кафяво мастило, носещ дата 9 юли 1865 г., два дни след като Бут и неговите съконспиратори Мери Сюарт, Луис Пейн, Дейвид Хералд и Джордж Астарот бяха обесени в затвора във Вашингтон. Под датата бяха написани думите: „Да не се отваря сто години след моята смърт. Подпис: Едуин Стантън“.

Пърлмутър счупи печата, седна на масичката и отвори плика. Той започна да чете написаното с тридесетгодишно закъснение според инструкциите на Стантън. Колкото по-дълбоко навлизаше в написаното, толкова по-назад се връщаше във времето. Когато след 40 минути свърши и остави плика настрана, ръцете му трепереха. Той си пое дълбоко въздух, помълча известно време и след това прошепна:

— Боже мой!

Мур го погледна.

— Намерихте ли нещо интересно?

Пърлмутър не отговори. Той просто гледаше пожълтелите страници и продължаваше да шепне:

— Боже мой! Боже мой!