Клайв Къслър
Сахара (18)

16.

— Никаква следа от живот. — Гримес гледаше запустялото селище Аселар. — Нито куче, нито коза.

— Действително изглежда мъртвило — каза Ева, закривайки очи от слънцето.

— По-мъртво от сплескана жаба на магистрала — забеляза Хопър, като гледаше през бинокъла.

Те стояха на малко скално възвишение в пустинята, наблюдавайки Аселар. Единственото доказателство за хора бяха гумите на камиони, които лежаха изоставени в селото откъм североизток. Странно, никой не се появи, за да отбележи тяхното пристигане. Ева имаше впечатлението, че това е един изоставен град от древни времена.

Хопър се обърна към Батута:

— Много мило, че ни сътрудничите, капитане, и че ни разрешихте да кацнем тук, но това, което виждам, е един призрачен град в пустинята.

Батута седна зад волана на открития мерцедес кабрио и каза невинно:

— Керванът от солните мини в Таодени докладва за заболяване в Аселар. Какво друго мога да ви кажа?

— Нищо няма да ни стане, ако го видим — каза Гримес.

Ева добави в съгласие:

— Ние бихме анализирали водата от кладенеца, за да сме сигурни, че е добра.

— Моля ви, минете оттук — каза Батута. — Ще се върна до самолета, за да докарам багажа на вашите хора.

— Браво, капитане — одобрително каза Хопър — и наглеждайте нашето оборудване.

Без отговор или сбогуване Батута вдигна облак прах и се отправи към самолета, който се беше приземил на една дълга отсечка върху равната земя.

— Дявол го взел, много бързо стана услужлив — забеляза Гримес.

А Ева добави:

— Твърде услужлив, ако питате мен.

— Не се притеснявам много за това — каза Гримес, гледайки нямото селище. — Ако това беше американски уестърн, бих казал, че се разхождаме в капан.

— Капан или не — каза Хопър спокойно, — нека повървим и потърсим обитатели.

Десет минути по-късно те вървяха по тесните като алеи улици на Аселар. Трябваше да правят по няколко крачки напред и назад, за да заобиколят несъбрания разпилян боклук, пръснат навсякъде по земята. Лек топъл бриз ги полъхна и те усетиха миризмата на развалено и прогнило месо, която дразнеше ноздрите им. Отвратителната смрад се усещаше още по-силно след всяка крачка, която правеха напред.

Хопър оглеждаше входовете на постройките, докато стигна пазарището. Тук пред очите им се разкри покъртителна картина. Никой от тях, дори и в най-дивашките желания на подсъзнанието си, не можеше да си представи такава ужасна гледка. Смачкани останки от човешки скелети бяха подредени в една линия, като че ли щяха да бъдат излагани за продан. Опушена и изсушена човешка кожа висеше на едно дърво на пазарния площад, атакувана от ято мухи.

Първата мисъл на Ева бе, че тя вижда човешки останки от сражение с използване на въоръжена сила. Но тази теория бе светкавично опровергана в съзнанието й, тъй като то не можеше да обясни подреждането на скелетите или одраната висяща кожа. Нещо се беше случило тук, което е стигнало твърде далеч, вероятно сражение между кръвожадни войници и пустинни бандити. Тя се наведе и вдигна една кост. Беше от ключицата на рамото. Огледа я внимателно и забеляза отпечатъци от човешки зъби. Храната в стомаха й се надигна. Искаше й се да повърне.

— Канибализъм — прошепна тя в шок.

Гримес взе костта от ръката й и я погледна.

— Тя е права — каза той на Хопър. — Някакви бесни маниаци са изяли всички тези бедни дяволи.

— Има още някой, който не се е върнал при скелетите. Вие и Ева чакайте тук. Ще проверя къщите и ще видя дали мога да намеря един жив човек.

— Предлагам да си плюем на петите обратно към самолета, преди да сме станали месно меню — настояваше Гримес.

— Глупости — прекъсна ги Хопър, — ние търсим един екстремен случай на анормално заболяване. Това може да се окаже конкретния пример на заболяване от токсично замърсяване. Ще продължим да търсим и аз няма да се махна оттук, докато не разнищя до дъно всичко.

— Ще дойда с вас — каза Ева утвърдително.

Гримес също се съгласи. Той беше кавалер от старата школа и не можеше да допусне да бъде по-страхлив от една жена.

— Добре, ще търсим заедно.

Хопър го потупа по гърба.

— Добро шоу, Гримес. Ще бъде чест за мен да бъда частица от супата на деня заедно с вас.

В първата къща, в която влязоха, откриха два трупа на мъж и жена, починали преди седмица. Горещината беше изсушила техните тъкани и свила кожата им. Смъртта не е била мигновена, а мъчително бавна, определи Хопър след обстоен преглед. Това не е било смърт от бързодействаща отрова. Тя е настъпила от удушаване.

— Не мога да кажа много без патологично изследване — каза Хопър.

Гримес погледна надолу. Лицето му беше спокойно и непроницаемо.

— Тези хора са мъртви от известно време. Аз ще използвам добрия шанс да намеря солидни отговори за настъпилата смърт от една свежа жертва.

Това звучеше студено и цинично за Ева. Тя все още не можеше да проумее видяното в тъмната къща. Това толкова я раздвояваше, че се опита да го отхвърли от себе си, докато стигна до една друга къща, пряко пресичаща улицата. Тя се промъкна през вратата й и влезе в нея. Дворът й беше чист и изметен. Почти неприличен, ако го сравнеше с другите, които бяха пълни с останки от трупове. От вътрешността на къщата обаче се носеше воня. Тя премина от стая в стая. Стените бяха бели, таваните — високи и беше светло от многото отворени прозорци. Така стигна до една голяма правоъгълна стая. Тя се скова и остана на място. Разтрепери се от уплаха, когато откри разкъсана плът от разложени човешки крайници, разхвърляни в безпорядък. Ева премина стаята и влезе в отсрещната спалня. Невъобразим шок я скова. Тя замръзна, гледайки един лежащ мъж в леглото, който сякаш си почиваше. Очите му бяха широко отворени и безжизнени. Главата му беше поставена на възглавницата, ръцете — отпуснати настрани. Той гледаше срещу нея с невиждащите си очи, които сякаш са били на дявола. Бялото около тях беше с ясно розовеещ цвят, докато ирисът беше наситеночервен. В моментната си уплаха Ева помисли, че е още жив. Но нямаше никакво движение на гърдите, което ясно показваше, че не диша, както и клепачите на сатанинско оцветените му очи не трепваха.

Ева остана тук, гледайки твърде дълго. Накрая събра кураж и се размърда. Доближи се до леглото и докосна каротидната артерия на шията с пръсти. Нямаше пулс. Ръцете бяха вкочанени.

Тя се стресна, чувайки стъпки зад себе си. Обърна се и видя лицата на Хопър и Гримес. Те я заобиколиха и хвърлиха поглед върху трупа. След това някак спонтанно Хопър се засмя. Смехът му отекна в празната къща.

— За бога, Гримес. Вие искахте прясна жертва за аутопсия и тя лежи пред вас.

 

 

След като Батута направи последното пътуване в селището с изследователския екип на ООН и пренесе тяхното оборудване за анализ, той паркира мерцедеса встрани от самолета.

Вътрешността на кокпита и на пасажерската кабина бързо се бяха превърнали в пещ от силното слънце и екипажът на самолета се бе разположил на сянка под крилата. Въпреки че те се отнасяха с безразличие по отношение на учените, към Батута изразяваха почит и уважение.

— Напускал ли е някой самолета? — попита Батута.

Главният пилот поклати глава:

— Самолетът е съвсем празен.

Батута му се усмихна. Пилотът беше облечен в летателната униформа с нашивки на ръкава.

— Много добре действате, лейтенант Джемаа. Доктор Хопър налапа въдицата. Взе ви за истинския пилот и не успя да разбере, че екипажът е сменен.

— Благодаря ви, капитане. И благодаря на моята южноафриканска майка, че ме е научила да говоря английски.

— Трябва да използвам радиото за връзка с полковник Манса.

— Ако дойдете на кокпита, аз ще наглася честотата за вас.

Да влезеш в самолетния кокпит, бе все едно да встъпиш в разтопено олово. Поради това лейтенант Джемаа остави страничните прозорци отворени за вентилация. Капитанът седна, докато малийският военен летец търсеше по радиото главната квартира на полковник Манса. След като се свърза, той подаде микрофона на Батута и с благодарност напусна горещия кокпит.

— Тук „Сокол 1“. Приемам.

— Чувам, капитане — прозвуча гласът на Манса. — Можеш ли да разчиташ на кода? Съмнявам се да не ни подслушват вражески агенти. Как е положението?

— Местните хора в Аселар са мъртви. Западняците работят свободно в селището. Повтарям, всички жители на селището са мъртви.

— Онези канибали са се самоизяли, нали?

— Да, полковник. До последната жена и дете. Доктор Хопър и неговите хора считат, че са натровени.

— Имат ли някакво доказателство?

— Не още. Те анализират водата от кладенеца и подготвят аутопсията на жертвите.

— Няма значение. Продължавайте играта с тях. Щом свършат, ще пътуват за Тебеца. Генерал Казим им е подготвил добро посрещане.

Батута добре си представи какво беше планирал генералът за доктор Хопър. Той мразеше големия канадец. Той мразеше всички.

— Ще ги видя, когато пристигнат с музика.

— Приключете важната мисия, капитане, и аз ви обещавам повишение.

— Благодаря, полковник. Сега и винаги на вашите заповеди.

 

 

Гримес уреди импровизирана морга в къщата на мъртвия човек, когото Ева беше открила.

Къщата беше най-голямата и най-чистата от всички други постройки в селището. Той направи аутопсия на трупа, намерен в спалнята, докато тя правеше кръвните проби. Хопър извърши химичен анализ от кладенците, снабдяващи града с вода.

Другите членове на екипа анализираха тъканните и костни проби от различни специално подбрани части от тялото на мъртвия.

В една друга къща, точно зад пазарния център, те намериха разбитите ланд ровъри на сафарито, чийто членове бяха изядени. Оставиха намерените коли в сервиза, разположен между селището и самолета, докато капитан Батута се чудеше какво повече да прави тук.

Намирането на трупа на мъртвия и отговорите, които очакваха от изследванията му, не им даваше покой. Те работиха през цялата нощ до вечерта на другия ден, преди да спрат за почивка. Лагерът им беше разположен близо до самолета. След краткия сън, който направиха, хапнаха малко консервирано телешко месо. Екипът на Световната здравна организация стоеше около портативната нафтова печка, за да понесе по-спокойно шейсетградусовия спад на температурата между деня и нощта. В същото време Батута, играейки своята пъклена игра, им предложи силен африкански чай, като ги слушаше внимателно, докато всеки от тях почиваше и сравняваше записките си с другия.

Хопър запали лулата си и се обърна към Уорън Гримес.

— Предполагам, че ти ще започнеш, Уорън, и ще докладваш за твоите резултати от изследвания труп.

Гримес взе бележките си от своите асистенти, погледна от тях за момент и започна.

— С всичкия си опит, натрупан през годините, никога не съм виждал толкова много болестни усложнения в един човек. Червеникаво обезцветяване на очите, на ириса и на бялата част на очите; тъканта на кожата — обезводнена и чиста, с бронзов цвят. Кръвни съсиреци в сърдечните клапи, в мозъка и изпражненията. Увредени бъбреци. Тежки увреждания на черния дроб и панкреаса. Много висок хемоглобин. Дегенерация на мастната тъкан. Като съберем всички нарушения на функциите на органите, заедно бихме могли да възпроизведем една неконтролируема психоза.

— Неконтролируема ли? — попита Ева.

— Жертвата бавно е полудявала, тъй като условията лесно са благоприятствали за това, специално увреждането на мозъка, което води до евентуално умопомрачение и агресивност. Като доказателство са проявите на канибализъм.

— Твоята диагноза? — провокира Хопър.

— Смърт от масивна полицитемия вера, заболяване от непознат произход, чиито симптоми са увеличеният брой червени кръвни телца и хемоглобин при циркулация.

В този случай една масивна инфузия на червени кръвни телца предизвиква непоправимо увреждане на системата от вътрешни органи на жертвата, но факторите за образуване на кръвни съсиреци не създават възможност за образуване на големи количества, които да предизвикат спиране на сърцето. Хемофагите, получени из цялото тяло, стават видими по кожата и очите. Това е като да инжектирате тялото на човек с масивна доза витамин B₁₂ който, както знаете, действа специално за произвеждане на червени кръвни телца в организма.

Хопър се обърна към Ева:

— Вие правихте кръвните изследвания. Кажете нещо за самите телца. Поддържат ли нормалното си равнище или съществуват аномалии?

Ева поклати отрицателно глава:

— Не, те се образуват по начин, който досега не сме виждали — почти триъгълни, със спори. Както заключи Гримес, броят им е невероятно висок. Наличността им е обикновено 5,2 милиона червени телца на кубически милиметър кръв за средно възрастен човек. Кръвта на нашата жертва надвишава три пъти този брой.

Гримес каза:

— Мога да добавя също така, че открих доказателство за арсениково отравяне, което също предизвиква смърт рано или късно.

Ева добави:

— Потвърждавам диагнозата на Уорън. Съдържанието на арсеника в кръвните проби е с над нормална концентрация. Също така съдържанието на кобалт е с повишено ниво.

— Кобалт? — скочи Хопър от шезлонга си.

— Не се учудвай — каза Гримес, — витамин B₁₂ съдържа почти 4,5% кобалт.

— Две от вашите констатации съвпадат с моите резултати от анализа на водата в кладенците — каза Хопър. — Има достатъчно арсеник и кобалт във водата, от която пият камилите.

— Подземно проникване — каза Ева, поглеждайки към пламъка на печката, около която бяха насядали. — Потокът вода под земята минава през почви, геологично съдържащи депозити на кобалт и арсеник.

— Ако разчитам на училищните си знания — каза Хопър, — най-общо арсеникът е николит — минерал, смесен с кобалта.

— Това е върхът на айсберга — сдържано каза Гримес. — Комбинацията на двата елемента все още не е достатъчна за създаването на тази бъркотия. Някаква друга субстанция или компаунд действа като катализатор с кобалта и арсеника, за да увеличат нивото на токсичност над обикновеното, което предизвиква увеличения брой кръвни телца. Това звено липсва.

— Вероятно тази субстанция провокира тяхната мутация — допълни Ева.

— Мистерията не е по-сложна, отколкото е — каза Хопър, — но нещо ме връща към моя анализ. Открих високо съдържание на радиоактивност.

— Интересно — каза Гримес заинтригувано, — но в този случай при наличието на нормално ниво на радиация броят на червените кръвни телца щеше да намалее. Не забелязах нещо през време на моето изследване, което да предполага хронични ефекти на радиоактивност.

— Да считаме ли, че проникването на радиация във водата на кладенеца е станало неотдавна? — попита Ева.

— Уместна възможност — потвърди Гримес, — но ние сме твърде далеч от разгадаването на непознатата субстанция — убиец.

— Оборудването ни е ограничено — сподели Хопър, — ако ние търсим нов вид бактерия или някакви комбинации от екзотични химикали, няма да имаме възможността изобщо да идентифицираме случаите тук. Ще трябва да вземем нашите проби за изследване в лабораторията ни в Париж.

— Може би това е синтетичен отпадъчен продукт — подхвърли внезапно Ева, разхождайки се. — Откъде може да идва той? Със сигурност, не оттук.

— А може би от преработващия завод за опасни промишлени отпадъци във форт Фуро? — изпревари Гримес.

Хопър се беше загледал в лулата си.

— Двеста километра на северозапад. Твърде голямо разстояние, за да се пренесе замърсителят чрез вятъра и да попадне в градските кладенци. Това не обяснява високите радиационни стойности. Заводът във форт Фуро не е проектиран да преработва радиоактивни отпадъци. Освен това опасните материали се изгарят. Така че няма начин да проникнат в подпочвените води и след това да стигнат толкова далече, без почвата да абсорбира смъртоносните химикали.

— Окей — каза Ева. — Какъв ще бъде нашият следващ етап от проучването?

— Пакетираме и летим до Кайро, а след това до Париж с нашите проби.

Ева отвърна:

— Съгласна съм. Колкото по-бързо оформим нашето разследване при домашни условия, толкова по-добре.

Хопър се обърна и погледна към Батута, който не говореше нищо, но седеше, слушайки видимо безразличен, докато магнетофонът, поставен под ризата му, записваше всяка тяхна дума.

— Капитан Батута?

— Да, доктор Хопър.

— Ние решихме да отлетим за Египет утре рано сутринта. Съгласен ли сте с това?

Батута пусна широка усмивка и засука единия край на мустаците си.

— Съжалявам, но трябва да остана и да докладвам на моите началници за състоянието в селището. Вие сте свободни да продължите до Кайро.

— Ние не можем просто така да ви оставим тук!

— Има достатъчно бензин в колите. Аз просто ще взема един от ланд ровърите и ще се върна в Тимбукту.

— Това се 400 километра. Знаете ли пътя?

— Роден съм и съм отгледан в пустинята — каза Батута. — Ще тръгна по изгрев и ще бъда в Тимбукту, преди да падне нощта.

— Дали промяната на нашия план няма да ви създаде някакви неприятности с полковник Манса? — попита Гримес.

— Заповедта е да бъда на вашите услуги — каза Батута въодушевено. — Не ми е дадено друго разпореждане. Съжалявам само, че не мога да ви придружа до Кайро.

— Това ни устройва — каза Хопър, ставайки от стола си. — Ние ще натоварим първо нашето оборудване и сутринта ще отлетим за Египет.

Тъй като седянката около огъня се разтури и всички се прибраха по палатките си, Батута се отдели от тях и изключи скрития микрофон. После се доближи до самолета, като подаде сигнал с фенерчето си. Минута по-късно от кабината му слезе пилотът и се представи на Батута.

— Вие ли сигнализирахте? — попита той.

— Трябва да съобщя по радиото в Тебеца и ги предупредя за пристигането.

— И се погрижете да посрещнат доктор Хопър с необходимите почести.

Главният пилот каза уклончиво:

— Неприятно място е Тебеца. Веднъж да предам пътниците, не мисля да оставам повече от необходимото.

— Нарежданията за вас са да отлетите обратно в Бамако — каза Батута.

— Много добре — отвърна главният пилот и направи лек поклон с глава. — Лека нощ, капитане.

 

 

Ева си направи кратка разходка, за да подиша чист въздух и се полюбува на звездния небесен килим. Тя се върна точно когато главният пилот се прибираше в кабината, оставяйки Батута сам. Някаква интуиция й подсказа, че ще се случи нещо лошо. Тя тръсна главата си, за да прогони лошите мисли. Какво ли можеше да направи този капитан, за да ги спре. Веднъж озовали се във въздуха, нямаше връщане назад. Те ще се освободят от ужаса, когато изминат пътя към своето приятелски настроено отворено общество. Тя изпита удоволствие от мисълта, че повече няма да се върне по тези места, но нещо дълбоко в душата й я караше да не се чувства толкова сигурна.