Клайв Къслър
Сахара (44)

42.

Почивайки цял ден в хладната пещера, Пит и Джордино бяха отхвърлили част от умората и чувстваха, че ще могат да продължат своя поход през голата и негостоприемна земя до Транссахарската автомагистрала. Всичките мисли и догадки за легендарния броненосец, озовал се в пустинята, потъваха бавно в гънките на подсъзнанието им и те мислено се подготвяха за почти невъзможния преход.

Късно след обяд Пит излезе от пещерата под палещия огън на слънцето, за да сложи тръбата и да импровизира своя сенчест компас. След няколко минути в откритата пещ той почувства, че се топи като восъчна свещ. С големи усилия успя да определи посоката изток, накъдето трябваше да продължат. Когато се върна в хладния комфорт на пещерата и изведнъж почувства колко е слаб. Слабостта му рефлектира и върху поведението на Джордино. Той изглеждаше като човек, който е стигнал края на въжето.

Двамата бяха делили заедно опасностите, но Пит никога не беше виждал Джордино с такъв блуждаещ поглед. Психическият стрес беше победил физическата издръжливост. Джордино беше прагматик до мозъка на костите си. Той посрещаше неприятностите с характерната си шеговитост и висок дух. За разлика от Пит, никога не използваше сила и не проявяваше насилие, освен ако не се отбраняваше. Издържаше на жажда, глад и болка. Той никога не сънуваше миражи, плувни басейни, редки тропически напитки, апетитни деликатеси.

Пит разбираше, че тази нощ беше последна. Ако успееха да победят пустинята в тази смъртоносна игра, щяха да имат повторен шанс за оцеляване. Още 24 часа без вода, и те щяха да бъдат свършени. Никаква сила не би могла да ги накара да продължат. Пит основателно се страхуваше дали им остават още 50 километра до Транссахарската магистрала или повече.

Той остави Джордино да поспи още един час, преди да го извади от мъртвешкия му сън.

— Трябва да тръгнем сега, ако искаме да извървим някакво разстояние до сутринта.

Джордино отвори очи и седна.

— Защо не останем тук още един ден, без да ни пука?

— Твърде много мъже, жени и деца се молят да се спасим, за да може да спасим и тях. Всеки час е ценен.

Мисълта за измъчените жени и наплашените деца в златните мини на Тебеца беше достатъчна, за да събуди Джордино от тежкия му сън и да го накара да се изправи на крака. Те опаковаха скромния си багаж и се приготвиха за път. Хвърлиха последен поглед върху чудните скални рисунки и тръгнаха през голямото наклонено плато. Пит вървеше напред по очертаната от него източна посока. След кратки спирания те продължаваха, надявайки се да срещнат камион или пътуващ моторист. Каквото и да се случеше, те трябваше да вървят под палещата жега, шибащия ги в лицето пясък, разнасян от вятъра, да пъплят върху трудния терен, докато паднат или намерят спасение.

Слънцето падна зад хоризонта и на неговото място застана нащърбената луна. Никакъв полъх на вятър не се усещаше във все още парещата пустиня, безлюдна и тиха. Нищо не се движеше, освен техните собствени сенки.

Те вървяха в продължение на седем часа. Скалата, която използваха като ориентир, се скри и изчезна, когато нощта дойде и стана по-хладно. Ужасно слаби и изгубени, започнаха да губят контрол над себе си. Екстремните падове на температурата караха Пит да се чувства като човек, върху когото експериментират сезонни промени, с горещината през деня като през лятото, вечерта като през есента, в полунощ като през зимата, сутринта като през пролетта.

Двамата приятели продължаваха да вървят и да се държат на крака. Макар и бавно, те напредваха в посока към изток с малкото сили, които им бяха останали. Пит се държеше благодарение на картините, които си представяше в мината.

Той виждаше камшика на Мелика да удря безпомощните жертви и роби, съсипани от недояждане и извънредна работа. Колко ли ще умрат, докато бъдат спасени? Ще издържи ли Ева? Всичко това крепеше съзнанието му и го караше да продължава. Джордино също се държеше. Но те пестяха сили и не говореха, защото жаждата ги мъчеше най-много от всичко. Пит чувстваше езика си като суха гъба и непрекъснато преглъщане.

За да намалят загубата от изпотяване, те използваха хладината на нощта за придвижване и оставяха ризите си през деня. Но въпреки всичко разбираха, че организмите им постепенно отслабват и са на границата на дехидратацията.

Пит използваше всеки трик, който си спомняше за оцеляване в пустинята, включително дишане през носа, което намаляваше водните загуби, както и никакви разговори, освен когато почиваха. Още един ден беше изминал и Пит спря да погледне картата на Феъруедър. Чертежът показваше голямо сухо езеро, достигащо почти до Транссахарската магистрала. Тук земята ставаше равна и можеше да се ходи по-лесно.

Може би не трябваше да почиват през деня. Въпреки че горещината щеше да ги довърши, те трябваше да се опитат да издържат. Агонията настъпваше, когато два облака се появиха и скриха слънцето. Това даде на двамата мъже почти два часа благодатен отдих. Когато облаците изчезнаха, слънцето се върна и стана по-горещо от преди. Ако жегата не победеше техните агонизиращи тела, то дългата студена нощ щеше да го направи. Те вървяха през една дълбока клисура с голям наклон. Тя водеше към повърхността на сухото езеро. Джордино спря и започна да колабира. Главата и ръцете му се тресяха. Пит гледаше към сухото езеро и голямата пустош пред себе си, знаейки, че тяхната епична борба за оцеляване беше наближила своя край. Те бяха изминали само 30 километра, а им оставаха още 50. Джордино бавно се обърна и погледна Пит, който все още беше на крака и наблюдаваше хоризонта на изток, сякаш виждайки целта съвсем наблизо. Но като че ли беше невъзможно да я стигнат.

Пит седна до Джордино. Изглеждаше бодър. Погледът му обхващаше края на клисурата и голямото сухо езеро. Видя нещо пред себе си. Опита се да развие тюрбана, но в този момент вятърът го отнесе.

— Моята кърпа изчезна — прошепна той.

Джордино повдигна глава.

— Аз изгубих моята на двадесетия километър.

— Кълна се, че виждам… — Пит поклати бавно глава и ококори очи. — Трябва да е мираж.

Джордино също гледаше в голямата празна пещ, но не виждаше нищо.

Махна с ръка и се обърна настрани.

— Виждаш ли го? — попита Пит.

— С моите затворени очи — пошегува се Джордино, — виждам дансинг с танцуващи момичета, шунка и леденостудена бира.

— Говоря сериозно.

— И аз също. Но ако имаш предвид онова сухо езеро пред нас, забрави го.

— Не! — каза късо Пит. — Имам предвид оня аероплан ей там в дерето.

В началото Джордино помисли, че приятелят му се шегува, но след това бавно се превъртя по корем и се загледа в посоката, където сочеше Пит.

Нищо, произведено от човека, не може да се затрие или развали в пустинята. Най-лошото, което може да се случи, е издълбаването на метала от пътуващия пясък. Там, на склона на дерето, стоеше почти непокътнат от ерозията катастрофирал аероплан. Изглежда, това беше стар витлов моноплан, претърпял злополука преди няколко десетилетия.

— Видя ли го? — повтори Пит. — Или съм се побъркал?

— Не ако и аз не съм побъркан — каза Джордино, леко учуден. — Прилича на самолет, нали?

— Тогава трябва да е такъв.

Пит помогна на Джордино да стане и тръгнаха към края на клисурата, докато застанаха точно пред останките на моноплана. Платът върху фюзелажа и крилата беше все още удивително запазен и те с лекота разчетоха идентификационните номера. Алуминиевата перка се беше разбила при падането в склона, а радиално окаченият двигател с открити цилиндри беше частично забит в кокпита и клапаните бяха счупени. Но независимо от това и от мъчителното приземяване, самолетът изглеждаше почти невредим. Те видяха също така вдлъбнатината, която бе оставил при падането си на земята.

— От колко време, мислиш, че седи тук? — попита Джордино.

— Поне от петдесет или може би шейсет години — отговори Пит.

— Пилотът трябва да е оцелял и да си е заминал.

— Не е оцелял — каза Пит. — Под извитото крило има следи от краката му.

Погледът на Джордино се плъзна към лявото крило. Една старомодна обувка с връзки и част от импрегнирани каки панталони висяха под сянката на крилото.

— Мислиш ли, че има нещо против да го последваме? Сянката му витае наоколо.

— Имам по-конкретни намерения — каза Пит, спускайки се по склона.

Джордино го следваше и те заедно слязоха в сухото дере, обсипани с облак прах. Подобно на тяхното неочаквано откриване на пещерата с рисунките, жаждата им отново изчезна временно, когато забелязаха фигурата на отдавна починалия пилот да лежи в пясъците. Пясъкът беше покрил част от фигурата, която лежеше по гръб срещу фюзелажа на аероплана. Тялото беше необикновено запазено. Дневната горещина и нощният студ бяха свършили добра работа заедно, така че то бе мумифицирано и изглеждаше като живо, с естествен загар на кожата. Само по ръцете и около брадичката се забелязваха бръчки. Черната коса беше разпиляна до раменете и посипана с пясък.

— Боже мой — измърмори изненадано Джордино, — това е жена.

— И то около тридесетте — забеляза Пит. — Изглежда, е била много красива.

— Чудя се коя може да е тя? — питаше се Джордино с любопитство.

Пит се приближи до тялото и издърпа един кожен пакет, отвори го внимателно и видя, че е пилотски дневник. Отгърна корицата и прочете на първата страница.

— Кити Манок — каза Пит на глас.

— Кити коя?

— Манок, известната жена пилот, австралийка, доколкото си спомням. Нейното изчезване се превърна в една от най-големите загадки за авиацията, втората след изчезването на Амелия Еърхарт.

— Как се е озовала тука? — попита Джордино, неспособен да откъсне очи от тялото й.

— Тя се е опитвала да подобри рекорда на летене от Лондон до Кейптаун. След нейното изчезване френските военновъздушни сили в Сахара са правили систематично разследване, но не са открили никаква следа от нея или нейния самолет.

— Твърде лошо. Тя е паднала в самата клисура на не повече от сто километра навътре в пустинята. Могла е по-лесно да се задържи във въздуха и да кацне върху повърхността на сухото езеро.

Пит продължаваше да разлиства дневника, докато откри.

— Тя е катастрофирала на 10 октомври 1931 година. Последният запис в дневника е от 20 октомври.

— Оцеляла е десет дни — каза Джордино с възхищение. — Кити Манок трябва да е била храбра жена. — Той се сви под сянката на крилото, продължавайки да говори с напукани и разранени устни. — След толкова време тя най-после ще има компания.

Пит изобщо не слушаше. В главата му се въртеше някаква дива идея. Той затвори дневника и го сложи в джоба на панталоните си. След това внимателно започна да оглежда останките от разбития самолет. Двигателят не го интересуваше. Проверяваше колесарите. Те бяха запазени. Колелетата не бяха повредени и гумите бяха в добро състояние. Кормилото на опашката също беше непокътнато. Сега той се прехвърли към крилата. По горното ляво крило имаше повреда и при падането Кити беше скъсала голямо парче плат от него. Но дясното беше запазено отлично. Платът имаше малки цепнатини, получени от горещината и студа, но не беше изгнил. Погълнат в мисли, Пит докосна с ръка металния панел пред кокпита на самолета и изпищя от болка. Металът беше като нагорещен тиган. Вътре във фюзелажа той намери малка кутия с инструменти, както и лепило за гумите и ръчна помпа.

Нямаше по-доволен човек от Пит. Целият кипеше от енергия въпреки непреодолимото изтощение, което чувстваше допреди час. Той беше решен да измайстори нещо, което би им помотало да продължат и ако не успееше, те бяха обречени. Заобиколи дясното крило и застана до Джордино.

— Чел ли си някога „Полетът на феникса“ от Елстън Тревър? — попита той.

Джордино го изгледа.

— Не, но съм гледал филма с Джими Стюарт. Защо? Необходимо е гумите да се въртят, ако мислиш, че може да полетим с тази развалина.

— Няма да летим — отвърна Пит спокойно. — Огледах самолета и мисля, че може да вземем достатъчно части, за да си направим земна ветроходна яхта.

— Земна ветроходна яхта? — изсмя се Джордино. — Сигурно. И ще може да стъкмим бар и столова.

— Като нормална лодка. Само че ще пътуваме на колела — продължи Пит, глух за сарказма на Джордино.

— Какво ще използваме за двигателя?

— Едното крило на самолета. То има елипсовидна форма. Поставяме го на опашката заедно с кормилото от опашката на самолета и сме готови.

— Достатъчно време загубихме — протестира Джордино, — ако се хванем да правим лудия ти проект, ще отидат дни.

— Не, часове. Крилото е добре запазено, платът — също. Ще използваме централната секция на фюзелажа между кокпита и опашката за шаси. Ще използваме също така и колесниците. Двата ще поставим отпред, а третия на опашката. По този начин ще получим триколка с ветрило.

— А инструменти?

— Намерих в кокпита. Не са добри, но ще свършат работа.

Джордино клатеше глава наляво и надясно, все още учуден. Най-лесното нещо на света беше да смесиш идеите на Пит с халюцинациите. Но Джордино усещаше, че има някакъв здрав смисъл в казаното от Пит и реши да се залови за работа. Дълбоко в тях се зароди надеждата, че ще успеят. Пит също се изправи на крака и се захвана за работа. Думите, които изричаше, едва се чуваха от налегналата го умора.

— Няма смисъл да се самооплакваме и самосъжаляваме. Демонтирай крилото, а аз ще се заловя с колесарите.