Клайв Къслър
Сахара (30)

28.

Обедната горещина беше непоносима. Без тъмните очила, друсан от каменистия път и пясъка, очите на Пит се заслепяваха. Той и Джордино бяха пропътували доста път от гаража в Бурем до мястото, където се намираха в момента. Те пътуваха през студената нощ на светлината на звездите, с не повече от десет километра в час, спираха на всеки час и отваряха капака, за да се охлади двигателят. Без компас или карта, ориентирайки се по звездите, следваха старото корито на Нигер на север, дълбоко в пустинята. През деня се криеха зад малките храсти или дюни, обикновено покриваха колата с пясък, за да не се забелязва и лягаха в дюната до нея.

— Какво ще кажеш, ако имахме чаша вода от някой кладенец или освежителна малийска напитка — подхвърляше Джордино, държейки една бутилка топла вода, миришеща на сяра, която бяха напълнили още в гаража.

— Не мога да усетя вкуса й — каза Пит, — но по-добре е да пием поне по три пъти на двадесет и четири часа.

— Не мислиш ли, че трябва да я намалим?

— Не, тъй като ще намерим някакъв извор. Обезводняването ще ни направи слаби и няма да имаме сили да продължим. По-добре да пием толкова, отколкото се нуждаем, а след това ще му търсим колая.

— Какво ще кажеш за обяд от сардина?

— Звучи весело. Единственото нещо, което липсва, е салата.

След като отвори сардината, Джордино си облиза пръстите.

— Чувствам се като идиот — да седя в средата на пустинята и да ям риба.

Пит се усмихна.

— Бъди благодарен, че имаме и това. — След това се заслуша.

— Чуваш ли нещо? — попита го Джордино.

— Самолет — каза Пит, държейки ръце на ушите си, — нисколетящ самолет. Разбира се по звука.

Той се излегна по корем и започна да наблюдава небето. След известно време забеляза една точка, която се движеше насреща на разстояние около три километра. Пит установи, че това е стар модел американски „Фантом“, служещ за упражнение на малийските военновъздушни сили.

— Видя ли го? — попита Джордино.

— Един „Фантом Ф4“ — отговори Пит.

— Каква му е посоката?

— Мислиш ли, че е заради нас?

Пит се обърна и погледна към скритата кола. Ако издирването беше с хеликоптер, можеше да се съмнява, че ще ги забележат, но не и пилотът на този самолет. Той нямаше такава директна видимост и летеше твърде бързо, за да може да различи следи от превозно средство на земята. Но самолетът продължаваше да кръжи все по-ниско и по-ниско. Пит го наблюдаваше със затаен дъх и си мислеше дали няма да забележи тяхното укритие. Вероятно вече ги търсеха. Той погледна към хоризонта. Оставаше около час до залеза на слънцето. Кръженето на самолета затихна и те видяха, че той се загуби в северна посока. Пит се изправи и се подпря на една пръчка в пясъка.

— Дали Казим не се е сетил да ни търси на север или е решил да ни остави, знаейки, че нямаме никакви шансове?

— Това е вероятно — отвърна Джордино, — но все пак ми се струва, че той е завардил всички пътища и ще ни търси навсякъде.

Пит вдигна ръка и каза:

— След малко ще се стъмни и ние ще може да продължим.

— Колко път изминахме, откак напуснахме Бурем?

— Според спидометъра са 116 километра, но аз мисля, че реално са около деветдесет.

— И все още не сме намерили и следа от химическа продукция или радиоактивно замърсяване.

— Нито дори някакъв празен контейнер.

— Аз не виждам повече смисъл да продължаваме — каза Джордино. — Няма начин да сме на 90 километра навътре и нищо да не сме открили.

— Изглежда каузата е загубена — потвърди Пит.

— Тогава ние можем да опитаме да се измъкнем оттук през алжирската граница.

Пит поклати глава.

— Нямаме достатъчно бензин. Ще трябва да извървим последните 200 километра до Транссахарската автомагистрала, за да се доберем до някакъв белег на цивилизация. Но ние ще умрем от липса на храна и вода, преди да сме извървели и половината път.

— Какви са нашите възможности?

— Да продължим издирването.

— Колко още?

— Докато открием това, което търсим.

— И скрием костите си в пясъка за всеки случай.

Джордино го погледна.

— Ние сме заедно от много години. Ще бъде срамно да свършим тук, в тази точка на света. Двама директори на НЮМА са загинали в Сахара. Ние ли трябва да ги последваме?

Джордино спря за момент и след това подхвърли:

— Чуваш ли нещо?

Пит се изправи.

— Да, чувам.

— Някакъв глас пее на английски. Боже, може би вече умираме.

Те се изправиха един до друг, тъй като слънцето бе започнало да залязва, слушаха гласа, който пееше, и разбраха, че това е старата кънтри песен „Моя скъпа Клементина“. Думите се чуваха много отчетливо и много наблизо.

— Ти се загуби и замина завинаги, за което съжалявам, Клементина.

— Той идва към нас — измърмори Джордино, стискайки един гаечен ключ.

Пит приготви няколко камъка. Те заеха позиция от двата края на покритата с пясък кола, готови за атака в очакване кой ще се появи. Гласът продължаваше да пее. Появи се фигурата на човек, засенчена от възвишението, която водеше някакво животно. Песента спря, тъй като човекът наблюдаваше покритата с пясък кола. Той спря до нея, докосна и събори пясъка от покрива.

Пит и Джордино бавно се изправиха и застанаха срещу непознатия, гледайки го като пришелец от друга планета. Това не беше туарег, който водеше камилата си през суровата пустиня на своята родна страна. Нашият човек нямаше нищо общо със Сахара — сякаш беше попаднал тук не на място и не навреме. Мъжът беше облечен като трапер от Дивия запад, носеше стара шапка „Стетсън“, дочени панталони, закрепени с тиранти и беше обут с тесни кожени ботуши. На врата му бе вързана червена кърпа, която му придаваше вид на бандит. Животното зад него не беше камила, а муле. Самарът му беше натоварен с пакет почти колкото него, съдържащ стоки, няколко меха с вода, одеяла, консерви храна и една пушка „Уинчестър“.

— Знаех си — прошепна Джордино с учудване, — ние сме спасени и ще отидем в Дисниленд.

Непознатият свали кърпата си и избърса мустаците и брадата си. Очите му бяха зелени, почти като тези на Пит. Той беше висок и беше по-скоро набит, отколкото слаб. Усмихна им се приятелски.

— Надявам се, приятели, че говорите моя език — каза той сърдечно, — защото аз със сигурност ще се възползвам от вашата компания.