Клайв Къслър
Сахара (34)

32.

Сутрешното слънце се закотви на небосклона и гореща вълна заля пустинята, сякаш някой беше забравил отворена вратата на огромна пещ. Нощният хлад отмина като облак дъжд. Двойка гарвани летяха в пламтящото от жегата небе, проучвайки безлюдния пейзаж с надеждата да открият нещо за ядене. След като установиха, че живият човек не предлага нищо такова, те бавно отлетяха на север.

Пит лежеше изтегнат върху ската на една дюна, почти зарит в пясъка, наблюдавайки птиците известно време. После съсредоточи вниманието си пак към необхватния по площ соларен завод за детоксификация на опасни промишлени отпадъци във форт Фуро. Това беше едно нереално място — не защото заводът беше сътворен от човешка ръка и работеше с най-модерна технология, а защото беше разположен върху отдавна мъртва зона, превзета от пясъците и жегата.

Той се изви леко, когато чу лек шум зад себе си и видя Джордино да пълзи по корем върху пясъка като гущер.

— Наслаждаваш се на гледката? — попита Джордино.

— Ела и погледни, надявам се да бъдеш впечатлен.

— Единственото нещо, от което бих могъл да се впечатля, е един прохладен плаж и хубав сърф.

— Не пропускай да подстрижеш хубавата си черна коса и да си намериш модерен бански, за да се харесаш на мацките.

Джордино се държеше като хлапак и посипа косата си с пясък. Приближи се до Пит и седна на пясъка.

— Ай, ай — промърмори той, — ако не се познавах добре, щях да помисля, че съм дивак.

— Пейзажът тук е див, пустинен и ти ще му подхождаш.

— Това място е голямо колкото Дисниленд. Мисля, че е около 30 квадратни километра.

— Забелязвам влизаща композиция — каза Джордино, посочвайки железопътната линия, по която се движеше дълга влакова композиция с много вагони, теглена от четири дизелови локомотива. — Бизнесът преди всичко.

— Това е влакът, с който Масар превозва техническите отпадъци — допълни Пит. — Преброих около 120 вагона, пълни с отровен товар.

Джордино посочи огромното поле, покрито с рефлекторни огледала, които събираха слънчевите лъчи като в море на чудесата.

— Това изглежда са соларните рефлектори.

— Комулатори — уточни Пит, — те събират слънчевата радиация и я превръщат в огромно количество топлина, като увеличават интензитета на протоните. Лъчистата енергия след това се фокусира във вътрешността на химически реактор, който напълно унищожава опасния продукт.

— Трябва да сме наясно — каза Джордино. — Откога си станал експерт по слънчева енергия?

— Познавах една жена, която беше инженер в Института по слънчева енергия. Тя ме разведе из техните изследователски лаборатории. Това беше преди няколко години, когато те все още бяха в изпитателен етап на разработената термична технология за елиминиране на индустриални токсични отпадъци. Вероятно Масар е поръчал разработката.

— Тук липсва нещо — каза Джордино.

— Какво?

— Целият този строеж. Защо трябва да се строи толкова скъпо тази санитарна катедрала в средата на най-голямата пясъчна пустиня в света? Аз бих я построил до голям индустриален център. Помисли само колко скъпи са разходите за транспорт на тези отпадъци, които прекосяват половин океан и 1600 километра в пустинята.

— Много уместна забележка — каза Пит. — Аз също се чудя. Ако форт Фуро е такова удобно място за унищожаване на токсични отпадъци и е одобрено от експертите като безопасно, защо тогава се охранява толкова строго? Това е безсмислено.

— Ти още ли мислиш, че оттук тръгва замърсителят към река Нигер? — каза Джордино.

— Ние не открихме никакъв друг източник.

— Разказът на стареца, когото срещнахме, за подводната река, може да се окаже ключ за решението.

— Действително, ако тя съществува.

— Ти винаги си бил песимист — промърмори Джордино.

— Не казвам нищо лошо за версията с подводната река. Онова, което не мога да си обясня, е откъде идва замърсяването.

— Съгласен съм с теб — отвърна Джордино. — Как ще изтича нещо, когато се предполага, че те го изгарят?

— Точно така.

— Тогава форт Фуро не е това, за което го представят.

— Не, според моя начин на мислене.

Джордино се обърна и го погледна подозрително.

— Надявам се, че не мислиш да се промъкнем там, защото ще ни превърнат в двойка кремирани посетители.

— Имам предвид да го направим незабелязано.

— И как възнамеряваш да го осъществим? Като шофираме до вратата и помолим за пропуск?

Пит посочи към влачещата се композиция вагони, която влизаше във фабриката.

— Ще скочим във влака и ще се скрием в някой от вагоните.

— А как ще излезем? — попита Джордино.

— С вуазина, чийто резервоар чука на празно. Ще потеглям след залез и ще караме, докъдето можем. След това ще хванем влака, който пътува за Мавритания.

Джордино започна да се шегува:

— Ти очакваш от мен, след като съм пътувал в първокласна кола, да се кача в товарен вагон и да пътувам сред тонове токсични химикали? Твърде млад съм, за да се стопя между тях.

Пит го загледа и също се засмя.

— Ти трябва само да бъдеш внимателен и да не се докосваш до нищо.

Джордино поклати глава с разбиране.

— Считаш ли, че може да възникнат трудности?

— Трудностите са създадени, за да бъдат преодолявани — отвърна Пит.

— Ще преодоляваме ли алармени системи, пазачи с добермани, патрулни коли с насочени автоматични пушки и осветени места като на бейзболен стадион?

— Да. Сега върви и ме остави за малко сам.

— Повече от странно — продължи Джордино, — че тези токсични отпадъци се пазят като арсенал атомни бомби.

— Още една причина, за да направим своята проверка — отвърна тихо Пит.

— Ти няма да си промениш мнението и да си тръгнеш за в къщи, докато още сме цели и читави.

— Помисли и ще ме разбереш.

Джордино вдигна ръце.

— Ти си по-луд и от стария човек и неговата шантава история за конфедералния броненосец с Ейбрахам Линкълн на борда, който е заровен в пустинята.

— Ние имаме нещо много общо — отвърна Пит с лекота.

Той извади една карта на мястото, където се намираха, и очерта четири километра на изток. Оттам на кратко разстояние се намираше железопътната линия.

— Виж този запустял форт.

— Да, виждам го — отвърна Джордино.

— От тук форт Фуро е получил името си — каза Пит. — Не повече от сто метра го делят от железопътната линия. С настъпването на тъмнината ще го използваме за прикритие, докато скочим в някой идващ влак.

— Вече забелязах, че вагоните се движат много бързо и дори за професионален каскадьор ще бъде трудно да се качи на тях.

— Упоритост и търпение — отвърна Пит. — Локомотивите започват да забавят ход, преди да стигнат стария форт. След това влизат в завой и спират за проверка, преди да тръгнат отново към завода.

Джордино подхвърли:

— И трябва да имаме по един долар за всеки от армията пазачи, която ще проверява вагоните.

— Те не могат да бъдат толкова прецизни. Проверката обхваща сто вагона, пълни с варели токсични отпадъци, а едва ли някой човек прави това от душа и сърце.

— И ти си единственият човек, който стига до това заключение — каза сухо Джордино.

— Аз винаги съм склонен на по-практични предположения и не мисля като теб за алармени системи, патрулни коли, добермани и т.н.

Джордино тъкмо се канеше да отговори на Пит както му се полагаше, когато забеляза в небето един задаващ се хеликоптер. Пит също погледна нагоре. Хеликоптерът идваше от юг и се насочваше право към тях. Той не беше военен и те лесно различиха името „Масар Ентърпрайсиз“ върху фюзелажа.

— Господи, — извика Джордино, — той наблюдава пясъка, където сме скрили „Вуазин“-а. Ако снижи по-надолу, ще го издуха от колата.

— Само ако мине точно над нея — каза Пит. — Лягай долу и не се движи!

Едно наблюдателно око лесно би могло да ги забележи, както и да види необичайната пясъчна дюна със странна форма. Но пилотът беше концентрирал вниманието си върху кацането на машината в завода и не поглеждаше встрани разхвърляните пясъци и дюните. Важният пасажер в хеликоптера беше зает с проучване на финансовия си доклад и също не хвърляше поглед през прозореца.

Хеликоптерът мина почти над тях, като снижаваше височина и след няколко секунди кацна зад стените на завода. Вратата се отвори и важният пътник слезе. Дори от половин километър без бинокъл Пит успя да различи фигурата на пасажера, както и да се досети кой е, когато влизаше в сградата на офиса си.

— Мисля, че нашият приятел се връща, за да ни залови — каза той.

Джордино постави ръце над очите си, като се взираше.

— Твърде е далеч, за да кажа със сигурност. Но вярвам, че си прав. Жалко, че не води пианистката от яхтата си.

— Не можеш ли да я заличиш от паметта си?

Джордино погледна Пит и отговори натъртено:

— Защо трябва да го правя?

— Но ти дори не знаеш името й.

— Любовта побеждава всичко — отвърна Джордино с плам.

— Тогава победи разпилените си мисли и се подготви да починем до идването на нощта. След това ще се опитаме да хванем влака.

Те заобиколиха кладенеца, описан от стария скитник, където старото речно корито на Уед Зарит тръгва в разни посоки. Безалкохолните напитки бяха свършили, а запасите им от вода бяха около два литра. Но те си я разделиха и ги изпиха, за да не получат обезводняване, надявайки се да намерят вода близо до завода.

Паркираха „Вуазин“-а в една малка падина на километър южно от изоставения форт. След това се заровиха в пясъка под колата, за да се спасят малко от непосилната жега. Джордино заспа веднага, но съзнанието на Пит беше твърде затормозено, за да заспи.

Нощта падна бързо над пустинята. Здрачът се стопи в тъмнината. Настъпи странна тишина. Сухият въздух над пустинята започна да се очиства от жегата и пъстрият килим на звездите се разгърна в обсидиановото небе. Звездите бяха толкова ярки, че на Пит му се стори, че може да разграничи три вида от тях: червени, сини и зелени.

Той никога не беше наблюдавал такъв космичен екран, дори и в открито море.

 

 

Те покриха отново колата за последен път и тръгнаха под звездите към форта. Влязоха в изоставения му двор и огледаха десетметровите високи стени, докато стигнат до главната врата. Тя беше голяма, дървена, солидно направена и избеляла от слънцето. С голяма мъка я отвориха и влязоха във вътрешността на форта. Пред тях се простираше изоставен пустеещ плац за маршировка на войниците от Чуждестранния легион. За миг те си представиха как някога тук войниците от този легион са марширували с помпозните си униформи. Зад плаца бяха разположени някогашните жилищни помещения, сега тъмни и изоставени. Пит и Джордино тръгнаха на обиколка. Разположението на форта представляваше правоъгълник с четири бойни кули. Две от стените бяха с дължина 30 метра и имаха три метра дебелина. Тесните стени бяха с дължина 20 метра. Фортът представляваше добър бастион за времената, когато е бил строен. След като направиха своята обиколка, те застанаха в близост до главната врата и зачакаха идващият влак. През това време бяха пресметнали шансовете си как да минат през секретната проверка, да проникнат в завода и да се измъкнат със следващия влак на разсъмване. Само след няколко минути ушите на Пит доловиха шум от доста голямо разстояние. Джордино също се събуди от леката си дрямка и чу шума. Те се погледнаха взаимно и се изправиха на крака.

— Някакъв извънреден влак — каза Джордино.

Пит погледна часовника си и каза:

— Единадесет и двадесет. Имаме достатъчно време да направим своята проверка и да се измъкнем до сутринта.

— В случай че всичко върви по плана — каза Джордино предпазливо.

— Време е да вървим — каза Пит. — За мен форт Фуро е само една фасада. Трябва да проникнем зад нея, за да разберем истината. Един от нас трябва да се спаси на всяка цена и да предупреди Сандекър в случай, че се случи нещо лошо с нас.

Замислено изражение се появи на лицето на Джордино и той погледна Пит, без да каже нещо. След това двамата се хванаха за ръка, чувайки свирката на дизеловия локомотив, която предупреждаваше, че наближава секретния пост. Тръгнаха.

Пит подхвърли:

— Ще трябва да побързаме.

Те излязоха от голямата врата и се затичаха към влака.