Клайв Къслър
Сахара (57)

55.

Само за минута Джордино успя да съзре дългата редица от четири влака, замръзнала върху релсите. Внезапна завеса от пясъчна буря се спусна пред хоризонта и намали видимостта от 20 километра на 50 метра. Вече нищо не се виждаше.

— Какво мислиш? — попита Стейнхолм, докато превключваше военното бъги на трета скорост, стараейки се да оползотвори последната капка бензин. — В Мавритания ли сме?

— И аз искам да зная — забеляза Джордино. — Изглежда, че Масар е спрял всички влизащи влакове, но не мога да кажа от коя страна на границата са.

— Какво показва навигационният компютър?

— Цифрите сочат, че сме оставили границата на десет километра зад гърба си.

— Тогава да се доберем до шосето и да опитаме шанса си.

Докато разговаряше, Стейнхолм прекара колата между две големи скали и стигна подножието на малък хълм. След това внезапно спря. Двамата мъже бяха чули някакъв шум едновременно. Той се различаваше от воя на вятъра. Не можеше да има грешка. С всяка измината секунда звукът ставаше по-ясен и идваше срещу тях.

Стейнхолм бързо изви волана, натисна педала на газта и обърна бъгито обратно. След това двигателят прекъсна и угасна. Изглежда беше свършил бензинът. Двамата мъже седяха безпомощно в колата, принудени да спрат.

— Струва ми се, че току-що се сдобихме с къща — пошегува се Джордино.

— Сигурно отсреща са ни засекли с техния радар и сега вървят право към нас — отбеляза Стейнхолм, като ядосано удряше с ръце по волана.

Бавно през кафявата завеса от пясък и прах подобно на чудовищно видение от чужда планета, се появи хеликоптер и кацна на два метра пред тях. Те видяха неговата тридесетмилиметрова картечница, два отсека с 2,75-цолови ракети и осем лазерно насочващи противотанкови ракети. Джордино и Стейнхолм се свиха в бъгито, очакващи най-лошото.

Не последва никакъв опит за стрелба. Един мъж изскочи от люка и слезе на земята. Беше облечен в боен полеви костюм за пустинята, на главата му имаше шлем с маска и очила. Той носеше автомат в ръцете си. Застана пред бъгито и се загледа в Джордино и Стейнхолм. След това свали маската и каза:

— По дяволите, откъде идвате, момчета?

 

 

След като свърши с изстрелването на варелите, Пит грабна два автомата от двамата зле ранени командоси и зае позиция до един боец от отряда, който се беше скрил зад камара камъни. Пит беше впечатлен от униформените номади от пустинята. Те бяха едри хора, които се предпазваха с невероятна ловкост, когато настъпваха към форта. Но веднъж приближили го, не се криеха и проявяваха храброст.

В съотношение петдесет към едно отрядът на ООН не можеше да се надява, че ще устои достатъчно дълго, за да дочака спасението си. Това напомняше за победения състезател, който нямаше шанса да избегне разочарованието. Пит изведнъж разбра как са се чувствали защитниците на Аламо. Той пръв забеляза идващата орда и накара хората на Левант да стрелят.

Началната първа атака на малийските сили за сигурност беше посрещната със смразяващ удар, който се отрази на тяхното предимство. Те се оказаха лесни мишени на земята, напълно лишени от покритие. Прегърбени зад отломките от камъни, бойците от отряда на ООН не бързаха да стрелят по мъртва цел. Като покосени плевели нападателите падаха, преди да узнаят какво ги е поразило. Само за двадесет минути повече от двеста седемдесет и пет паднаха убити и ранени около периметъра на форта.

Втората атака се препъна в телата на първите, разколеба се от разбитите си редици и отстъпи. Никой, дори техните офицери, не очаква такава твърда и мъжествена съпротива. Набързо планираната атака на Казим се превърна в хаос. Неговите сили изпаднаха в паника, много от задните редици стреляха на сляпо към първите и се самоизбиваха взаимно.

Тъй като малийците отстъпваха панически, повечето от тях тичаха като подгонени животни, преди огънят да ги застигне отново, а някои по-смели се измъкваха бавно, като стреляха по всичко, което им изглеждаше защитник на форта. Тридесет от атакуващите опитаха да се скрият зад горящите танкове, но Пемброук-Смит очакваше това и направо ги порази с точна и прецизна стрелба.

Само един час след като щурмът беше започнал, трясъкът на оръжията затихна и безплодната пясъчна земя около форта се изпълни с писъците на ранените и умиращите. Бойците от отряда на ООН бяха смутени и объркани, виждайки, че малийците отказват всякакви грижи за своите хора. Те не знаеха, че Казим беше издал заповед ранените да се оставят на полето, докато сахарското слънце ги довърши.

От развалините на форта командосите излязоха от своите укрития и започнаха да правят равносметка на загубите. Пемброук-Смит докладва на Левант, че има един убит и трима ранени, двама от които сериозно.

— Трябва да кажа, че ги напердашихме добре.

— Те ще се върнат! — отвърна му Левант.

— Поне ги отблъснахме за малко.

— И аз мисля, че ще се върнат — каза Пит, предлагайки на полковника вода от своята манерка. — Ние разполагаме с четири човека по-малко, за да посрещнем следващата атака.

— Господин Пит е прав — съгласи се Левант. — Аз видях хеликоптерите, които прехвърлят два пъти повече хора.

— Колко време ще им е необходимо, за да започнат отново? — обърна се Пит към Левант.

Полковникът сложи ръката пред очите си и погледна към слънцето.

— Мисля, че през най-горещата част на деня. Неговите хора са по-добре аклиматизирани към горещината, отколкото ние. Казим ще ни остави да се попечем няколко часа, преди да ни нападне.

— Те са разярени сега — каза Пит. — Следващият път нищо няма да ги спре.

— Нищо — каза уморено Левант, — не считам, че нещо ще ги спре.

 

 

— Какво искате да кажете? — попита Джордино с яд. — Не желаете ли да влезете там и да ги измъкнете?

Полковник Гюс Харгроув не беше свикнал да го обвиняват, особено такъв заядлив цивилен, по-нисък от него с една глава. Командир на специален отряд, действащ с хеликоптери за оказване на помощ, Харгроув беше стопроцентов професионален войник, ръководил флотилии хеликоптери за щурмуване във Виетнам, Гренада, Панама и Ирак. Той беше стегнат и енергичен, респектираше с познанията и външния си вид. Беше свалил шлема си и сините му очи излъчваха твърдост. В края на устните му димеше пура, която вадеше от време на време, за да каже нещо.

— Изглежда, че не ме разбирате, г-н Джордано!

— Джордино.

— Както и да е — измърмори с безразличие Харгроув. — Съществува изтичане на информация, вероятно чрез Обединените нации. Малийците ни очакват да пресечем тяхното въздушно пространство. Половината от техните въздушни сили патрулират по границата, докато ние разговаряме. В случая вие не знаете, че хеликоптерът „Апах“ е огромна платформа за ракети, но не прилича на изтребител „Мираж“. Естествено, това се отнася за през деня. Без ескадрила от изтребители „Стелт“, които да летят като предпазно прикритие, ние не можем да влезем, докато не се стъмни. Само тогава сме в състояние да използваме предимството на ниския терен, за да избегнем техните радари. Изясни ли ви се картината?

— Мъже, жени и деца ще умрат, ако вие не стигнете във форт Фуро през следващите шест часа.

— Да прехвърля моите хора оттук и да бъдат забелязани от другата страна без необходимото прикритие, посред бял ден, това е лош съвет — отговори Харгроув любезно. — Ние опитваме да влезем в Мали от Мавритания сега, и моите четири „Чопъра“ навлязоха на 50 километра навътре от границата. Но кажете ми, какво добро бихме могли да сторим на вашите хора?

Притиснат до стената, Джордино замълча.

— Държах се грубо. Моите извинения, полковник. Не знаех истинското положение на нещата.

Харгроув омекна.

— Разбирам вашата загриженост, но ако сега дадем възможност на малийците да ни разкрият, страхувам се, че шансовете за спасяване на вашите хора стават безпредметни.

Джордино почувства как стомахът му се сви на топка. Обърна се настрани и се загледа към пустинята. Пясъчната буря беше отминала и той отново забеляза от разстояние влаковете, спрени върху релсите.

Джордино погледна Харгроув.

— Колко човека са под ваше командване?

— Без да броим екипажите на чопърите, аз разполагам с 80 човека.

Очите на Джордино се разтвориха широко.

— Осемдесет човека срещу половината малийски военни сили?

— Да! — каза усмихнат Харгроув. — Но ние разполагаме с достатъчно ударна мощ, за да унищожим половината Западна Африка.

— Да предположим, че можете да пресечете пустинята до форт Фуро, без да бъдете засечени.

— Винаги съм готов да обсъдя един добър план.

— Разрешено ли е на някой от пътуващите за форт Фуро влакове да тръгне?

Харгроув поклати глава.

— Аз изпратих командира на една от групите да разузнае ситуацията. Той докладва, че съставите на влаковете са инструктирани по радиото да спрат на малийско-мавританската граница. На машиниста на първия влак му е наредено да спре и да чака разрешение от ръководството на жп съставите в завода.

— С какъв състав разполага малийският граничен пункт?

— Десет души охрана. Може би дванадесет.

— Можете ли да ги отстраните, преди да са успели да вдигнат тревога?

Харгроув механично прехвърли поглед към товарните вагони на влака. Загледа се в петте специални товарни вагона с брезентови покривала, които предпазваха новите коли, предназначени за форт Фуро, и към зданието на малийския граничен пост, преди да подхвърли на Джордино:

— Може ли Джон Уейн да язди кон?

— Можем да бъдем там за два часа и половина, най-много три.

Харгроув извади пурата от устата си. Беше съгласен.

— Мисля, че мога да приема вашето предложение. Генерал Казим никога не би очаквал моето подразделение да влезе нелегално в негова територия с влака.

— Качете хората във вагоните с товарни контейнери. Вашите „Чопъри“ могат да пътуват в специалните товарни вагони с покривала. Погледнато обективно, преди Казим да успее да проникне зад фасадата, ние ще имаме добрия шанс да евакуираме хората на полковник Левант и цивилните и да ги върнем в Мавритания.

Харгроув възприе плана на Джордино, но имаше известни колебания.

— Да предположим, че един от пилотите на Казим забележи влак, нарушил инструкциите, и реши да го бомбардира върху релсите.

— Самият Казим не би посмял да унищожи влак на Ив Масар без абсолютно доказателство, че той е отвлечен.

Харгроув замълча. Преценката на плана му се виждаше задоволителна. Беше необходимо да се бърза. Той реши да постави кариерата си на карта.

— Добре — каза Харгроув, — нека завъртим лентата.

 

 

Затеб Казим не можеше да си намери място от раздразнение, че загуби толкова хора срещу пикливия Левант и неговия малък отряд в стария форт на Чуждестранния легион. Той псуваше и ругаеше своите офицери истерично — като дете, на което му бяха взели играчките. В беса си той удари шамари на двама от тях в лицето и заповяда да бъдат разстреляни при втори подобен случай. Неговият началник-щаб полковник Чеик едва отвлече вниманието му. Овладял се, Казим се разпореди останалите войски бързо да се реорганизират и да се подготвят за втори щурм.

Независимо от заповедите на Казим, полковник Манса отиде при войниците си, скара се и укори някои от офицерите за това, че голяма част от войниците се бяха разбягали при първата сериозно оказана им съпротива.

Въпреки че щеше да атакува форта от всички страни, Казим масира силите в колона. Това бе направено, с цел да не могат да се отклоняват войници извън строя. Генералът беше заповядал опашката на колоната да стреля по всеки войник пред тях, който се опита да се отклони от нея. Девизът на Казим бе: „Борба или смърт“.

Към два часа следобед малийците бяха прегрупирани и очакваха сигнал за атака. При един поглед отблизо към смутените и изплашени войници всеки добър командир би се отказал от атаката. Казим не беше достатъчно обичан военачалник, за да се умре за него. Но когато виждаха безизходицата пред себе си и полуразрушения форт, войниците започнаха бавно да сменят страха от смъртта с гняв. Този път те мълчаливо си обещаха, че защитниците на форт Фуро трябва да намерят своите гробове.