Клайв Къслър
Сахара (16)

14.

— Ние сме цвета от международните детективи, които разследват токсичните замърсители — пошегува се Хопър, наблюдавайки залеза над лагуната и островите от горната част на река Нигер. — Всички ние сме дошли, за да премахнем безразличието към здравеопазването на Третия свят.

Ева седеше върху едно походно столче срещу малка нафтова печка, заета с приготвянето на вечерята.

— Аз изследвах повечето от познатите токсини и установих наличие на всеки един от тях. Където и да е нашият фантом на болестта, той се оказва твърде неуловим.

Един по-възрастен мъж седеше до Ева. Беше висок, снажен, със стоманеносива коса и светлосини очи. Имаше умно и изразително лице. Казваше се доктор Уорън Гримес, главен епидемиолог на проекта, по народност беше новозеландец.

— Нищо не открих и от моя страна. Всяка проба, която получих при изминаването на тези 500 километра сега, показва чисти, незаразени микроорганизми.

— Има ли нещо, което може да наблюдаваме? — попита Хопър, като се отпусна в един стол, подплатен с възглавници.

Гримес продължи да се оплаква:

— Без жертви аз не мога да направя своите интервюта или да извършвам аутопсии. Без жертви не мога да получа проби от тъканите или да анализирам резултатите. Аз трябва да имам данни от прегледите, за да сравнявам симптомите или за да извършвам контролно проучване на случая.

— Ако някой умира от токсично замърсяване — каза Ева, — той не се намира тук.

Хопър обърна поглед от оранжевата светлина на залеза и вдигна чайника от печката, за да си сипе чай.

— Може ли това да е доказателство, че данните за някакво токсично замърсяване са фалшиви и неверни?

— Главната квартира на ООН получава достоверни доклади — отбеляза Гримес.

— Без твърди данни и точно местоположение, където да работим, с такива случаи, изглежда, ще тъпчем на място.

— Мисля, че е така — намеси се Ева.

Настъпи тишина. Хопър прехвърли поглед от Ева към Гримес.

— Ако е така, това ще е най-добре за нас — обади се най-накрая Гримес.

— Аз не съм сигурен все още, за да се съглася с вас — каза Хопър. Неговото учудване нарастваше. — Но екипите от Нигер, Чад и Судан докладват едно и също.

— Всичко това предполага, че замърсяването е в Мали и никъде другаде — каза Ева.

— Могат да се погребат жертви — забеляза Гримес — и те да бъдат скрити, но не могат да се скрият следите от замърсяването. Ако то е някъде тук, ние ще го открием. Моето лично мнение е, че сме върху неразорана нива.

Ева го погледна с уважение. Нейните пронизващи сини очи рефлектираха пламъка на лагерната печка.

— Ако те могат да крият жертвите, могат да подправят и докладите.

— Аха — забеляза Хопър. — Ева има нещо на ум. Аз не вярвам на Казим и на неговото змийско гнездо. Предполагам, че те подправят докладите и ни пращат за зелен хайвер. Предполагам, че замърсяването е в друга зона, а нас водят тук умишлено, за да повярваме, че няма такова.

— Тогава къде ще работим, като заминем оттук? — попита.

— Обратно в Тимбукту — каза Хопър приятелски. — Забелязахте ли вида на хората, които интервюирахме, преди да отпътуваме на юг? Те бяха нервни и разтревожени. Допускам това за възможно, защото са били принудени да мълчат.

— Специално туарегите от пустинята — напомни Гримес.

— Искаш да кажеш техните жени и деца — добави Ева. — Те отказаха да ги разпитваме.

Хопър кимна с глава:

— Аз съм виновен. Аз взех решението да обърнем гръб на пустинята. Това беше грешка. Сега го разбирам.

— Вие сте учен, а не психоаналитик — успокои го Гримес.

— Да — съгласи се буквално Хопър, — аз съм учен, но мразя да ме правят на глупак.

— Информацията, която ни липсва — каза Ева, — се спира от капитан Батута. Те затова са го определили да ни охранява.

Гримес погледна към нея.

— Точно така, охо-хо. Вие наливате масло в огъня, момичето ми. Сега, когато изтъкнете това, Батута ще бъде направо сервилен в държанието си с нас.

— Наистина — забеляза Хопър, — той ни води, като ни кара да следваме един утъпкан път, знаейки, че сме на километри от проблема.

Гримес изпи своята сода.

— Ще бъде интересно да видим лицето му, когато му съобщим, че се връщаме в пустинята и започваме всичко отначало.

— Ще се свърже по радиото с полковник Манса, преди думите да се излезли от устата ми.

— Ние можем да го излъжем — каза Ева.

— Да излъжем? По каква причина? — попита Хопър.

— За да го отстраним, за да отстраним всички тях от нашето проучване.

— Слушам.

— Кажете на Батута, че задачата е завършила. Кажете му, че не сме намерили и следа от замърсяване, и се завръщаме в Тимбукту, прибирайки палатките и летейки за дома.

— Вие ще ми липсвате. Какво целите с това?

— По всички предвиждания, екипът ни трябва да запази спокойствие — обясняваше Ева. — Батута ще си вземе довиждане с нас и ние ще излетим. Но няма да летим за Кайро, а ще кацнем в средата на пустинята. Там ще си направим собствен лагер без куче пазач.

На двамата мъже им трябваше няколко секунди, за да осмислят плана на Ева.

— Тогава не е най-доброто — каза Гримес почти апологетично. — Вие не можете просто да кацнете с един реактивен самолет в средата на пустинята. Нуждаете се от почти 1000 метра дължина на пистата.

— Има голям брой места в Сахара, където земята е гладка стотици километри — аргументира се Ева.

— Твърде рисковано — възрази Гримес, — ако Казим подуши това, ще платим скъпо.

Ева изгледа остро Гримес, след това Хопър. Тя засече усмивка по лицето му.

— Това е възможно — каза тя уверено.

— Всичко е възможно, но често не може да се приложи на практика.

Хопър стисна облегалката на своя стол така силно, че едва не я счупи.

— За бога, мисля, че това може да стане.

Гримес погледна към него.

— Не може да си толкова сериозен.

— Но аз съм. Нашият пилот и екипажът му ще си кажат последната дума, разбира се, но опасност няма.

— Ти забравяш нещо — каза Гримес.

— Какво?

— С какво ще се придвижвате след приземяването?

Ева кимна с глава по посока на малък „Мерцедес“ кабрио с допълнителна седалка, доставен от полковник Манса в Тимбукту.

И така, на другия ден те решиха да предупредят капитан Батута за своите намерения.

 

 

До този момент капитан Батута не беше докладвал нищо за експедицията на своя началник. Той седеше в своя джип, подслушвайки със стереонаушниците. Те бяха свързани с чувствителни малки микрофони, поставени в другите коли на екипа. Всяка дума, казана от Ева и нейните двама колеги, беше чута, както и всички шеги, шепнения, намеци, оплаквания от работата, догадки и т.н. Батута прослуша и последния разговор — Ева да обяви прекъсването на работата на екипа, Хопър и Гримес да разучат подробно картата на пустинята.

Той веднага реши да телефонира и чрез африканския национален комуникационен сателит набра един номер. Гласът явно се прозяваше:

— Секретарят на главната квартира — окръг Гао.

— Капитан Батута за полковник Манса.

— Един момент, господине — отвърна любезно гласът.

Измина повече от минута, преди гласът на Манса да прозвучи в слушалката.

— Да, капитане.

— Специалистите на ООН планират диверсия.

— Какъв вид диверсия?

— Те ще докладват, че не са открили никакви следи от токсично замърсяване или негови жертви.

— Брилянтният план на генерал Казим да ги задържи далеч от замърсените области беше много успешен — прекъсна го Манса.

— Досега! — отговори Батута. — Доктор Хопър обяви приключването на проекта, след което ще заведе хората си в Тимбукту, откъдето те ще отлетят за Кайро.

— Генералът ще бъде много доволен.

— Не и когато разбере, че Хопър няма намерение да напусне Мали.

— Какво каза? — попита Манса.

— Техният план е да накарат пилота на самолета да ги остави в средата на пустинята близо до номадските селища, за да изследват замърсяването.

Манса мигновено затвори уста.

— Това ще бъде трагедия. Генералът много ще се ядоса.

— Грешката не е наша — каза Батута бързо.

— Ти познаваш неговия нрав. Няма значение дали си виновен, или невинен. Но ние изпълнихме нашия дълг. Сега ме дръж в течение за намеренията на Хопър — нареди Манса. — Аз ще предам твоя доклад лично на генерала.

— Той е в Тимбукту.

— Не. В Гао. За щастие, на яхтата на Масар. Ще взема военен транспорт и за половин час съм там.

— Късмет, полковник.

— Следи Хопър всяка секунда. Информирай, ако има промяна в плановете му.

— Както заповядате.

Манса затвори телефона. Трябваше да се бърза. Беше благодарен на Батута, че го спаси от неприятната ситуация. Бърз моторен катер чакаше на дока, когато Манса слезе от военния джип, който го беше докарал от аерогарата. Един униформен моряк се придвижи от кърмата и се качи в кокпита. Той включи мощния осемцилиндров двигател на катера.

Яхтата на Масар се рееше в средата на реката със спусната котва. Тя бе истинска автоматична крайсерска яхта на три етажа. Нейното плоско дъно й позволяваше да се движи леко надолу и нагоре по реката в сезона на пълноводие. След малко лутане Манса откри Масар и Казим. Казим стоеше на перилата на палубата до входа на салета.

— Надявам се, че прекъсването на моя бизнес от ваша страна е нещо положително. Господин Масар също жадува да чуе вашето съобщение.

Манса започна своя доклад за екипа на Световната здравна организация така, както му го беше предал Батута. Казим слушаше с нарастващ интерес. Неговите тъмни очи хлътнаха и гледаха невиждащо танцуващите във водата светлини, отразени от яхтата. Силна тревога се изписа на лицето му, но скоро тя бе заменена от лукава усмивка. Когато Манса завърши, той попита:

— Кога Хопър и неговите хора се очакват в Тимбукту?

— Ако тръгнат утре сутринта, ще пристигнат късно следобед.

— Повече от достатъчно, за да се вместим в хубавия план на доктора.

Той погледна Манса студено в очите.

— Кълна се, че сте проявили разочарованието си, когато Хопър е обявил безсмислието на своето разследване на вас.

— Бях на най-доброто си дипломатическо ниво.

— Дали техният самолет и неговият екипаж са все още на летището в Тимбукту?

Манса отвърна:

— Пилотите са настанени в хотел „Азалай“.

— Вие казвате, че Хопър настоява да им заплати премия, за да се приземят на север в пустинята.

— Да, това е, което каза на другите.

— Ще трябва да поемете контрола над летището.

— Вие искате да предложа повече на пилотите, отколкото Хопър ще им предложи.

— Прахосване на пари — отсече Казим. — Не, ще ги убиете.

Манса очакваше полуготов такава заповед и затова не реагира.

— Да, господине.

— И ги заменете с наши военни пилоти, които съответстват на техния ръст и имат някаква прилика с тях.

— Майсторски план, генерале.

— Също така информирайте доктор Хопър, че аз настоявам капитан Батута да ги придружи до Кайро и да действа като мой личен представител към Световната здравна организация. Той ще наблюдава ситуацията.

— Какви заповеди ще дадете на подменените пилоти?

— Наредете им — каза Казим с дяволит пламък в очите — да свалят доктор Хопър и неговите хора в Аселар.

— Аселар? — Името се завъртя върху езика на Манса, сякаш имаше киселина. — Хопър и екипът му със сигурност ще бъдат убити в Аселар от мутиралите жертви на странната болест, причинена от токсичното замърсяване. Същото, което се случи с членовете на туристическото сафари.

— Това — каза Казим хладно — ще реши Аллах.

— Но ако по непредвидена причина те оцелеят? — постави деликатно въпроса Манса.

Генерал Казим се засмя злорадо. Очите му бяха студени и неподвижни.

— След това винаги има… Тебеца.