Клайв Къслър
Сахара (48)

46.

Данните от сателитните стационарни системи бяха получени и обработени от навигационния компютър, който зададе курса на автопилота и самолетът на ООН се озова точно над платото на Тебеца. Малка корекция на координатите и пилотът вече кръжеше над изоставената писта сред пустинята, следейки я на монитора на сонарно-радарното устройство. Задните врати на товарния отсек се отвориха и четирима от командосите на Левант застанаха на ръба на тъмната пропаст. Двадесет секунди по-късно, след подадения сигнал, те потънаха в нощта. Вратите се затвориха и пилотът закръжи в продължение на 12 минути в северна посока, преди да се подготви за кацане.

Пилотът се взираше през очилата си за нощно виждане, тъй като вторият пилот сканираше пустинята под тях и не можеше да следи инфрачервените светлини, които парашутистите подаваха.

— Имаме чиста земя — обяви пилотът.

Вторият пилот поклати глава, тъй като засече четири светлини пред борда.

— Трябва да вдигнете малко височината. Главната писта е на половин километър.

— Окей, направих го. Свали колесарите.

Вторият пилот изпълни нареждането и докладва:

— Колесарите свалени и заключени.

— Окей, приех, колесарите свалени.

— Как кацат тези пилоти от хеликоптерите? — мърмореше първият пилот. — Всичко ми е като мъгла.

Вторият пилот нямаше време да се усмихне или да отговори. Той беше твърде зает със следенето на скоростта, височината и корекциите на курса. Големите колела на колесарите докоснаха пясъка и твърдата земя, вдигайки облак прах, който скри звездите зад кацащия самолет. Спирачките задействаха, пилотът намали оборотите и забави скоростта. След това задейства още веднъж спирачките и самолетът спря на 100 метра от края на пистата.

Прахът още не се беше разнесъл, когато задната врата на самолета се отвори и бяха свалени трите бронирани джипа заедно с бъгито. Трите групи се качиха в бронираните джипове, четвъртата заедно с полковник Левант и Пит се настани в бъгито. Долу ги посрещнаха четирима парашутисти, които бяха направили своето разузнаване и техният водач докладва на Левант.

— Местността е пуста, господине, никакви следи от охрана или електронни системи.

— Някакви укрепления? — попита Левант.

— Само малка тухлена постройка, която има резервни части и варели с нафта и керосин. Да я унищожим ли?

— Почакайте, докато се върнем от мината. — Той се обърна към човека до себе си. — Господин Пит!

— Кажете, полковник.

— Господин Джордино ми разказа за вашето пътуване с ветроходната яхта.

— Да, господине, вярно е.

Левант го бутна към шофьорската седалка на бъгито и му връчи чифт очила за нощно виждане.

— Вие познавате пътя до мината. Моля, вземете волана и ни водете натам.

След това се обърна и погледна другата фигура, показала се от тъмнината.

— Капитан Пемброук-Смит?

— Да, господине.

— Тръгваме първи. Качете се в последния джип и наблюдавайте какво става пред вас. Оглеждайте небето. Не желая някой самолет да ни изненада, както сме в колата.

— Ще наблюдавам внимателно — увери го Пемброук-Смит.

Ако отрядът на ООН действаше с ограничен бюджет, Пит не можеше да си отговори каква щеше да бъде екипировката на отряда на американските специални служби с неограничен бюджет. Всички хора на Левант, включително Пит и Джордино, носеха камуфлажни облекла и черни огнеустойчиви каски, предпазни нощни очила, автомати „Хеклер и Кох“, шлемове с миниатюрно радио и микрофон.

Пит махна на Джордино, който се клатушкаше до шофьора на бронирания джип зад тях. Той се взираше през очилата, за да привикне към внезапно появилата се светлина на 200 метра пред бъгито. Тя превръщаше пустинята в зелена повърхност, наподобяваща пейзаж от друга планета. Пит посочи северозапад.

— Пътеката към мината започва на около 30 метра надясно пред нас.

Левант кимна. След това се обърна и предаде нарежданията си на хората зад него. После тупна Пит по рамото и каза:

— Времето тече, господин Пит, да тръгваме.

Пит тръгна рязко, като включи бъгито на пета скорост. То подскачаше насам-натам, следвано от другите три коли. Земята се тресеше под гумите на превозните средства. Те вдигаха облаци прах след себе си. Скоро колите и техните пътници бяха покрити с пласт фино кафяв пясъчен прах.

— Каква е максималната скорост на бъгито? — попита Пит Левант.

— На равно е 210 километра.

— Това е около 130 мили в час — каза Пит. — Твърде добра конструкция и аеродинамика за такова тегло.

— Вашите военноморски сили първи го използваха по време на пустинната война в Ирак.

Пит предупреди Левант:

— Предайте на вашите шофьори, че ще завием 30 градуса наляво, след това ще продължим направо една отсечка от осем километра.

Левант даде нарежданията си по радиото и след момент всички коли следваха точно бъгито.

Пит възстановяваше в паметта си познатите картини от местата, през които беше минал, но движейки се сега през пустинята, той беше достатъчно напрегнат, че дори очилата за нощно виждане не му помагаха много. Пък и нямаше начин да запомниш или да знаеш всичко, когато си преминал през тези места един-единствен път. Той погледна към Левант. Полковникът стоеше отпуснат и невероятно спокоен. Ако той усещаше страх от дивото шофиране на Пит през тази негостоприемна земя, то с нищо не го показваше. Единственото му внимание и грижа бе да се обръща и проверява дали трите джипа ги следват.

Платото постепенно израстваше, неговите очертания отрязваха звездната завеса на запад. След четири минути вълна на облекчение заля Пит. Той беше успял. Проходът в лъкатушещия каньон завършваше в тъмните стени на платото. Той намали и спря.

— Входният тунел, който води до пещерата с автомобилно оборудване, е на километър оттук — каза Пит на Левант. — Искате ли да изпратите няколко човека да влязат пешком?

Левант поклати глава.

— Продължете бавно, ако обичате, г-н Пит. При риска, който поемаме, ние ще влезем с превозните средства и ще спестим време. Няма ли смисъл за вас?

— Защо не? Никой не ни очаква. Ако охраната на О’Банион засече нашето влизане, те вероятно ще помислят, че това е нова пратка затворници, изпратени от Казим и Масар.

Пит подкара бъгито напред. Трите бронирани джипа отзад го последваха в колона. Той караше с пълна газ, където по-равният терен позволяваше това, след това мина на трета, когато се наложи да преодоляват по-големите възвишения, като продължаваха да се движат в колона с останалите коли. Двигателите работеха почти безшумно. Нощният въздух беше прохладен, полъхна слаб ветрец.

Входният тунел изведнъж зейна в тъмнината и Пит подкара бъгито през тесните скалисти стени, като че ли това беше най-естественото нещо, което правеше. Вътрешността беше осветена само от светлините, които идваха от служебния тунел, галерията се оказа празна — нямаше нищо, освен един камион „Рено“ и пазача.

Тежко облеченият и завит с тюрбан туарег изглеждаше по-скоро любопитен, отколкото разтревожен при появата им, но когато бъгито тръгна към него, той насочи автомата си. Един безшумен изстрел в главата от страна на Левант го повали на земята. Той прибра обратно своя автоматичен пистолет „Берета“.

— Хубав изстрел — изкоментира Пит и спря бъгито.

Левант погледна часовника си.

— Благодаря, г-н Пит, Вие ни докарахте 12 минути по-рано.

— Радвам се да го чуя.

Полковникът слезе от бъгито и направи серия от сигнали с ръка. Бързо и безшумно членовете на отряда слязоха на земята, незабавно се оформиха по групи и започнаха да влизат в тунела. Озовали се в коридора с тапицирани стени и застлан под, хората на Левант започнаха бързо да проверяват стаите на инженерния екип, ръководен от О’Банион. В същото време Джордино поведе останалите три групи към главния товарен асансьор, който щеше да ги свали в различните шахти.

Четирима от минните инженери бяха заловени, както си седяха на масата, играейки покер. Преди изненаданите картоиграчи да реагират на въоръжените мъже, които ги заобиколиха, те бяха завързани и изведени в един склад. При цялото напрежение, което Левант изпитваше, той безшумно и с лекота отвори вратата на стаята, където се помещаваше мониторният център за наблюдение. Стаята беше осветена от светлината на телевизионните монитори, които показваха различните направления из цялата мина. Бял мъж седеше на стол с гръб към вратата. Беше облечен с модна риза и бермуди. Пушеше тънка цигара с подчертано безгрижие, докато наблюдаваше мониторите, чиито видеокамери показваха миньорските шахти.

Отражението върху загасналия екран на един монитор го обезпокои. Той забеляза сенки на хора, които бяха влезли в стаята и седяха зад него. Човекът се надигна леко, изви се наляво и натисна няколко червени бутона. Левант твърде късно извади своя автомат „Хеклер и Кох“ и стреля. Човекът увисна на стола си, след което се свлече върху конзолата с бутони. Алармената система задейства из цялата мина.

— Пусти късмет — каза с горчивина Левант, — цялата изненада отиде на вятъра. — Той избута трупа настрани и започна да изтегля кабелите от конзолата. Получиха се електрически искри, пушек от късо съединение и алармената система спря да звъни.

Пит се втурна по коридора, поглеждайки всички отворени врати, докато влезе в стаята за комуникации. Операторът, красива жена, не беше впечатлена от грубото влизане и дори не обърна внимание на Пит. Предупредена от воя на сирените, тя вече бе включила микрофона и предаваше на френски. Пит бързо се доближи зад нея и с рязък удар я удари по врата. Но както в случая с Левант, той също закъсня. Преди да я просне на каменния под, тя вече бе успяла да алармира тайните служби на генерал Казим.

— Пак не навреме — каза Пит, когато Левант влезе в стаята. — Тя предаде съобщение, преди да мога да я спра.

Левант се ориентира в обстановката с бърз поглед. Той се обърна и изкомандва:

— Сержант Шовел!

— Да, господине. — Беше почти невъзможно да се нарече сержант тази крехка жена, облечена в брониран костюм.

— Застанете на радиото! — нареди Левант на френски. — Кажете на малийците, че в алармата е имало малка повреда. Реагирайте на всяко предложение много бързо и ако бог е с нас, им кажете да не започват никаква ответна акция.

— Да, господине — каза Шовел и застана до радиото.

— Кабинетът на О’Банион е в края на коридора — каза Пит, вървейки с Левант в тази посока. Той не спря, докато не застана пред вратата. Тя не беше заключена и той влезе в приемната без трудности.

Секретарката седеше спокойно на бюрото, държейки автоматичен пистолет в двете си ръце. Пит моментално прекоси стаята и скочи върху бюрото, събаряйки жената на пода. Но тя успя да отправи два изстрела в бронирания му костюм.

Пит се почувства ударен с чук и падна на колене. Секретарката се опита да се измъкне, викайки нещо на непознат за Пит език. Тя изстреля още един куршум, който мина над рамото му и рикошира в скалния таван. Той успя да я обезоръжи, след това изви ръцете й, върза ги и я сложи върху канапето.

После се обърна и мина между двете бронзови скулптури на туареги, като се опита да влезе в кабинета на О’Банион. Вратата беше заключена. Той взе пистолета от секретарката, насочи го срещу ключалката и стреля три пъти. Шумът от стрелбата беше оглушителен в скалната стая, но не се наложи да продължи. Бутна вратата с крак и тя се отвори.

О’Банион лежеше по гръб срещу бюрото с ръце, проснати на пода. Очите му не изразяваха и следа от страх. Той стана и седна до бюрото си. Изненада се изписа на лицето му, когато Пит свали шлема си.

— Надявам се, че не съм закъснял за вечеря, О’Банион. Както си спомням, вие изразихте желание да вечеряте с мен.

— Вие? — изсъска О’Банион. Лицето му изведнъж почервеня.

— Върнах се, за да ви заловя — каза Пит с полуусмивка. — Доведох няколко приятели, които няма да са много любезни към садисти, поробващи и убиващи жени и деца.

— Вие трябваше да сте мъртъв. Никой не може да премине през пустинята без вода и храна.

— Нито Джордино, нито аз сме мъртви.

— Един от самолетите за издирване на генерал Казим намери обърната камионетка западно от Транссахарската магистрала. Вие не бихте могли да отидете до магистралата пешком.

— А пазачът, който оставихме вързан на волана?

— Оживя, но скоро беше разстрелян, че е допуснал да избягате.

— Цената на живота по тези места е твърде ниска.

Шокът бавно напускаше О’Банион, но в очите му все още не се забелязваше страх.

— Да не сте дошли да освобождавате вашите хора? Или да крадете злато?

Пит го изгледа.

— Прав сте за първото, грешите за второто. Възнамеряваме също така да прекратим вашия и на вашата сган бизнес завинаги.

— Вие сте нахлули в суверенна страна. Нямате права в Мали или юрисдикция над мен и над мината.

— Боже мой, вие ми изнасяте лекция по юрисдикция. Какво да кажем за правата на хората, които сте поробили и избили.

О’Банион възрази:

— Между другото, генерал Казим екзекутира много от тях.

— Какво ви възпираше да ги третирате като хора? — контрира го Пит.

— Тебеца не е курорт или санаториум. Ние сме тук, за да добиваме злато.

— За да печелите вие, Масар и Казим.

— Да — кимна О’Банион, — нашите цели са търговски. И какво от това?

Суровият и студен характер на О’Банион събуждаше гняв у Пит. Пред очите му изникваха картините на изтормозените жени, мъже и деца, труповете на убитите, спомените за Мелика, биеща беззащитните работници с нейния окървавен камшик. Пит се приближи към О’Банион, свали автомата си и изстреля един ред в синия литам, покриващ главата на О’Банион.

За кратко време Пит гледаше тялото на номадски облечения ирландски инженер, което лежеше на пода, облято в кръв. Излезе и срещна Левант в коридора.

— О’Банион? — попита полковникът.

Пит кимна.

— Претърпя инцидент.

— Личи си.

— Какво е нашето разположение?

— Четвърта група охранява шахтите с открито злато. Втора и трета срещнаха малка съпротива от охраната. Изглежда охраната по-добре се бие срещу безпомощни хора, отколкото срещу професионалисти.

— Служебният асансьор за минните шахти е в тази посока — каза Пит, посочвайки страничния коридор.

Служебният асансьор беше изоставен от своя оператор, когато Пит, Левант и членовете на тяхната група слязоха в главната шахта. Те излязоха и се доближиха до желязна врата, чиято ключалка беше разбита с динамит.

— Някой е разбил ключалката преди нас — забеляза Левант.

— Джордино и аз я разбихме, когато бягахме — поясни Пит.

— Изглежда, като че ли те никога не са идвали да я поправят.

Шахтата отекваше от силни експлозии, идващи от дълбочината на мината. Пит си представи все още проснатото тяло на О’Банион и се затича към шахтата, водеща към пещерата, където бяха затворени работниците. Те влязоха в централната стая, без да срещнат съпротива, и свариха командосите от втората група, които бяха разоръжили охраната на О’Банион и ги бяха наредили до стената с вдигнати на тила ръце.

Джордино и двама от отряда простреляха ключалката и се втурнаха срещу голямата желязна врата, където бяха пленниците. Пемброук-Смит спря Левант и рапортува:

— Шестнадесет пазачи бяха обезвредени, полковник. Един или двама се скриха в шахтите. Седем имаха глупостта да се съпротивляват и умряха. Ние имаме само двама ранени, нито един сериозно.

— Трябва да ускорим малко нещата — каза Левант. — Страхувам се, че избягалите могат да изпратят предупреждение, преди да сме прекъснали всички комуникации.

Пит вървеше до Джордино и му помогна да отворят вратата.

— Браво, най-после дойде време да се появиш.

— Забавих се малко. Имах кратък разговор с О’Банион — каза Пит.

— От лекар ли се нуждае или от патолог?

— Може и от зъболекар — отговори Пит.

— Виждал ли си Мелика?

— Нито следа от нея в стаите на инженерите.

— Аз ще я открия — каза Джордино с твърд глас. — Тя е моя.

Вратата най-после беше отворена и командосите влязоха в пещерата. Пит и Джордино знаеха какво ги чака. Но командосите замръзнаха, лицата им побеляха от невероятната гледка, разкрила се пред тях. Дори Левант и Пемброук-Смит бяха шокирани.

— Боже господи! — извика Смит. — Тук е по-лошо от Аушвиц и Дахау!

Пит се промъкна през масата пленници, които бяха застанали неподвижно, дрипави и мръсни, приличащи на стоящи скелети. Той откри доктор Хопър, подпрян до стената. Окъсаните му дрехи висяха върху мършавото му тяло, изтощено от извънредна работа и липса на храна. Той се хвърли насреща, широко усмихнат и прегърна Пит.

— Да благодарим на Бога! Ти и Ал успяхте. Това е чудо!

— Съжалявам, че се позабавихме — каза Пит.

— Ева не загуби вяра във вас — изрече Хопър. Гласът му трепереше. — Тя знаеше, че ще се върнете.

Пит се огледа наоколо.

— Къде е тя?

Хопър посочи към нара.

— Тя няма да може да дойде толкова бързо. Не е добре.

Пит се приближи и коленичи до ниския нар. Лицето й беше много бледо. Беше много отслабнала. Нежно я докосна по раменете и леко я разтърси.

— Ева, върнах се за теб!

Тя се обърна, отвори очи и погледна към него.

— Моля, оставете ме да поспя още малко — промълви Ева.

— Ти си спасена. Идвам да те взема от това място.

Най-после тя го позна и очите й се напълниха със сълзи.

— Знаех, че ще дойдеш за мен… за всички нас.

— Не можехме да не дойдем.

Тя го погледна в очите и се усмихна нежно.

— Не съм се съмнявала и за момент.

Тогава той я целуна дълго, страстно и нежно.

 

 

Медицинският екип на Левант започна да работи незабавно, помагайки на пленниците. Командосите започнаха да евакуират онези, които можеха да ходят сами до повърхността, където ги качваха на бронираните джипове. Започна да се забелязва известен страх, тъй като операцията вървеше бавно — много от хората не можеха да вървят и се налагаше да бъдат изнасяни на ръце. След като видя, че Ева и другите жени и деца бяха изнесени на повърхността, Пит взе една чанта пластични експлозиви от експерта на Левант и се върна към ранения О’Банион, който седеше до една вагонетка под зоркото око на жена от отряда.

— Хайде, О’Банион — нареди Пит, — ще се поразходим.

Литамът на О’Банион беше паднал настрани и се виждаше лицето му, покрито с белези от експлозия, когато е бил млад инженер в Бразилия. Грозните му челюсти завършваха с широка уста, от която течеше кръв.

— Къде? — попита той грубо.

— Да си изясним отношението към смъртта.

Пит сграбчи О’Банион и го изправи на крака. След това го повлече към вагонетките за руда. Никой не възрази на Пит, когато той го вкара в помещението, където се извличаше златото от рудата и се извършваше галванация. Това помещение беше познато като „Стаята на смъртта“. О’Банион се обърна с лице към Пит.

— Защо ме домъкна тук? За да ми изнасяш лекция по жестокост, преди да ме екзекутираш?

— Съвсем не — отговори спокойно Пит, — урокът е ясен и без лекция. Не възнамерявам да те екзекутирам. Това е твърде бързо и твърде чисто. Малко болка и след това тъмнина. Мисля, че заслужаваш мъчителен край.

В очите на О’Банион пролича известен страх.

— Какво имаш предвид?

— Ще ти дам възможност да разбереш своята бруталност.

О’Банион го погледна сконфузено.

— Защо? Ти жестоко грешиш, ако очакваш от мен да моля за прошка или да искам милост.

Пит гледаше мършавите изнемощели тела, изкривеното от страх лице и ненавиждащите очи на дрипаво и едва ходещо момиче на не повече от десет години. Гняв и болка избухнаха в него и той с голямо усилия се опита да овладее своите емоции.

— Ти ще умреш, О’Банион, но много бавно, в агония от жажда и глад, както я налагаше на онези окаяни мъртъвци около теб. Между другото, ако твоите приятели Казим и Масар те открият, в случай че си направят труда, ти отдавна ще почиваш при своите жертви.

— Стреляй, убий ме сега! — настояваше неистово О’Банион.

Пит се изсмя със студена като лед усмивка и не каза нищо. Той насочи автомата си към О’Банион, като го издърпа до стената на помещението, след което се изтегли до входния тунел и пръсна пластичните експлозиви на различни места. Настрои взривните механизми да експлодират последователно един след друг. Изпрати прощален поздрав на О’Банион и мина в страничната шахта.

Четири мощни експлозии последваха една след друга, като затиснаха входа на помещението със скална маса. Огромно парче скала се срути и в самото помещение, затискайки О’Банион. Експлозиите отекнаха във всички шахти и галерии на мината. Пит изчака докато прахта се разнесе, сложи автомата на рамото си и продължи към евакуационния изход.

 

 

Джордино чу шум и забеляза движение на кръстовището на шахтата вляво от себе си. Той тръгна по релсите, докато стигна до празната вагонетка. Безшумно и внимателно я доближи. С бързината на котка отскочи от релсите и насочи автомата си към вагонетката.

— Хвърли оръжието! — изкомандва той.

Изненадан от бързината, пазачът туарег се надигна от вътрешността на вагонетката, държейки автомата си с високо вдигнати ръце над главата. Той не говореше английски и не разбра напълно командата на Джордино, но бързо бе проумял, че положението е загубено. Очите му следяха автомата на Джордино, насочен към него. Той схвана заповедта и хвърли оръжието си във вагонетката.

— Мелика! — извика Джордино.

Пазачът поклати глава, но Джордино забеляза сковаващ страх в очите му. Той притисна с дулото на автомата си лицето му, държейки пръст на спусъка.

— Мелика! — смотолеви пазачът, мъчейки се да отстрани малко цевта от гърлото си, треперещ от страх.

Джордино пак прилепи автомата към него.

— Къде е Мелика? — настояваше той.

Пазачът изглеждаше наплашен от Мелика, както от Джордино. Той кимна мълчаливо с глава и посочи към дъното на дълбоката шахта. Джордино го върна до пресечката на централната шахта. След това му каза:

— Върни се до главното помещение. Разбираш ли?

Туарегът се обърна с вдигнати зад тила си ръце и се върна до кръстовището на шахтите. След това продължи по релсите. Джордино вървеше след него и наблюдаваше тъмния тунел, очаквайки някой да стреля.

Беше по-безопасно да върви по траверсите, защото по този начин избягваше шума от стъпките. Спира се на два пъти. Напрежението предизвикваше у него чувство за опасност. Така постепенно достигнаха до дъното на шахтата. Джордино извади малко огледалце от един от многото си джобове и насочи светлинен лъч към края на шахтата. Мелика работеше близо до скалите, като беше издигнала лъжлива стена, за да може да се крие. Беше с гръб към Джордино. Тя работеше спокойно, уповавайки се на пазача, който Джордино вече беше обезоръжил. Той можеше да застане в центъра на железопътните релси и да стреля зад гърба на пазача, преди тя да усети неговото присъствие, но не искаше да я убие с един изстрел.

Джордино заобиколи безшумно мястото около Мелика и се доближи много близо до нея. Застанал зад гърба й, той изби оръжието от рамото и го хвърли надалеч. Тя обаче бързо се ориентира в ситуацията и се нахвърли върху него. Камшикът й изплющя върху рамото му. За съжаление, при нея нямаше елемент на изненада. Джордино се изплъзна и я удари с автомата си по гърба. Тя залитна напред и падна. Той насочи дулото към тялото й.

— Това е твоят жесток свят — каза Джордино, — но дойде време да го напуснеш.

— Какво разбираш ти от жесток свят, мръсно копеле — каза тя. — Ти никога не си живял в такъв свят и не знаеш какво е жестокост.

Джордино й отвърна с безразличие:

— Това не ти дава право да измъчваш другите. Не ме интересуват твоите житейски проблеми, може би имаш причини, за да станеш такава. Ако питаш мен, ти си родена такава. Няма извинение за живота на невинните жертви.

Мелика не молеше. На устата й се появи нещо като усмивка. С точен прицел Джордино я простреля два пъти в стомаха. Погледна тялото й за миг, преди да тръгне към изхода.

— Най-после — промълви той — кучката е мъртва.