Клайв Къслър
Сахара (36)

34.

Личната охрана на Масар залови Пит и Джордино двадесет минути по-късно, след като те бяха напуснали склада и се бяха качили на един празен контейнер, за да излязат на повърхността. Коварната телевизионна камера ги бе засякла в неочакван момент при влизането им в контейнера.

Вратата на контейнера се отвори, малко преди той да бъде вдигнат и поставен във вагона. Те нямаха никакъв шанс да се измъкнат или спасят. Изненадата беше добре координирана и пълна.

Пит преброи десет човека, застанали с пълно снаряжение и насочени автоматични пушки срещу двама невъоръжени мъже вътре в товарния контейнер. Той почувства пареща горчивина от безизходицата, която го преряза като нож. Усети я дори на върха на езика си. Да бъдеш заловен веднъж от Масар, беше въпрос на лоша преценка. Но да бъдеш заловен втори път, бе пълна глупост. Той изгледа охраната, без да почувства страх. Само гневът му не можеше да утихне. Пит си обеща никога повече да не допуска това.

Те не можеха да направят нищо сега, но трябваше да спечелят време и да се надяват, че няма да бъдат екзекутирани, преди да имат шанс да се спасят.

Пит и Джордино бавно вдигнаха ръце и ги поставиха на тила си.

— Надявам се, ще ни простите безпокойството — каза Пит спокойно, — но ние търсихме банята.

— Не искаш да ни се случи инцидент, нали? — добави Джордино.

— Тихо, вие двамата! — избухна гласът на офицера от охраната, облечен в безупречно изгладена униформа, без следа от френски акцент. — Искам да ви кажа, че сте опасни хора. Избийте всички мисли за бягство от главите си. Моите хора не са обучени да раняват бегълци.

— Каква е работата? — попита Джордино с невинен поглед. — Вие действате, като че ли сме откраднали варел използван диоксин.

Офицерът не обърна внимание на забележката на Джордино.

— Легитимирайте се.

Пит го изгледа.

— Аз съм Роки, а моят приятел е…

— Булуинкъл — довърши Джордино.

Тънка усмивка заигра на устните на офицера.

— Няма съмнение, че вие сте Дърк Пит и Ал Джордино.

— Щом знаете, защо питате? — каза Пит.

— Господин Масар ви очаква.

— Последното място, откъдето може да се очаква да избягаме, е в центъра на пустинята — каза Джордино, правейки мимика на Пит. — Сбърках ли нещо?

Пит повдигна леко рамене.

— Аз не съм оттук.

— Кажете ми как проникнахте през нашата охрана? — попита офицерът.

— Хванахме влака — отговори Пит с лекота, без да прави опит да скрие истината.

— Вратите на товарните контейнери се заключват с комбинация след натоварването. Няма начин да проникнете вътре, докато влакът се движи.

— Би трябвало да ни кажете кой от мониторите на вашите телевизионни камери наблюдава кондиционерите, монтирани на покривите. Най-простото нещо е да разглобим панела на такъв кондиционер и да го използваме като екран.

— Действително — капитан Брюнон беше сериозно заинтригуван, — много умно. Виждам, че вашите средства за влизане ще допълнят нашия наръчник на охраната.

— Дълбоко съм удовлетворен — отвърна Пит.

Офицерът присви очи.

— Няма да сте твърде дълго с такова самочувствие. — Той направи пауза и се обади по портативното радио. — Господин Масар!

— Тук съм — чу се гласът на Масар по радиото.

— Капитан Шарл Брюнон, господине, шефът на охраната.

— Пит и Джордино?

— Заловени са.

— Съпротивляват ли се?

— Не, господине. Държат се съвсем спокойно.

— Моля, доведете ги в офиса, капитане.

— Да, господине. Веднага, щом ги почистим.

Пит се обърна към Брюнон.

— Ще ни бъде ли от полза, ако се извиним?

— Изглежда американският хумор никога не секва — каза Брюнон хладно. — Вие може да изразите своите извинения лично на господин Масар, но тъй като унищожихте хеликоптера му, не очаквам да бъде много мил с вас.

 

 

Ив Масар не се смееше често. Но се засмя, когато Пит и Джордино влязоха в неговия просторен офис. Излегнат в луксозно кожено кресло, той се смееше като оживял след тифна епидемия.

Феликс Верен стоеше до прозореца, гледаше към завода. Очите му наблюдаваха безстрастно като камера. Линиите на лицето му бяха удължени, а устата му показваше упоритост. Пълен контраст с неговия шеф.

— Отлична работа, капитан Брюнон — похвали го Масар. — Вие ги водите без рани и без синини.

Той огледа предизвикателно двамата мъже, които стояха пред него в чисти бели наметала, техните обгорели от слънцето лица и отличното им физическо състояние. Забеляза спокойното им поведение и си спомни, че те се държаха по същия начин и на неговата яхта.

— Изглежда, вината им е колективна.

— Като на ученици, избягали от клас — каза Брюнон формално. — Те правят това, което им кажат.

— Много добре от тяхна страна — измърмори Масар.

Той бутна назад креслото си мина край бюрото и застана с лице към Пит.

— Поздравявам ви за вашето пътуване през пустинята. Генерал Казим се съмняваше, че то ще ви отнеме два дни. Забележителна издръжливост ви е била необходима, за да изминете тази негостоприемна земя толкова бързо.

— Генерал Казим е последният човек, с когото мога да се съобразявам — отговори Пит със задоволство.

— Вие ми откраднахте хеликоптера, господин Пит, и го потопихте в реката. Това ще ви струва скъпо.

— Вие се отнесохте зле с нас на борда на вашата яхта, така че ние бяхме любезни да ви се отплатим.

— А скъпата стара кола на генерал Казим?

— Двигателят отказа, така че я заровихме в пясъка — излъга Пит.

— Изглежда, че продължавате да развивате лошия си навик да унищожавате скъпите вещи на други хора.

— Аз си изпочупих всичките играчки, когато бях дете — отвърна Пит, — и разорих баща си.

— Аз винаги мога да си купя друг хеликоптер, но генерал Казим не може да си върне своя „Авион Вуазин“.Радвайте се на времето, което ви остава, преди неговите садисти да започнат да ви обработват.

— Ще бъде щастие за мен. Аз съм мазохист — каза Джордино невъзмутимо.

За момент Масар изглеждаше смутен, след това на лицето му се изписа любопитство.

— Какво намирате за толкова интересно, че прекосихте Сахара до форт Фуро? — попита той.

— Ние толкова се радвахме на вашата компания на яхтата, че решихме да повторим посещението си.

Ръката на Масар се изви във въздуха и удари Пит по лицето. Големият диамантен пръстен направи малка рана на дясната му буза. Главата на Пит се извърна, но краката му се задържаха здраво върху килима.

— Значи ли това, че ме предизвиквате на дуел? — изрече той с усмивка.

— Не. Това означава, че ще ви потопя бавно във варел с азотна киселина, докато можете да говорите.

Пит погледна Джордино, след това се обърна към Масар и каза:

— Добре, Масар. При вас има изтичане.

Масар подскочи:

— Бъдете конкретен!

— Вашите опасни отпадъци, химикалите, които се предполага, че изгаряте, проникват чрез подпочвената вода, която минава по едно старо речно корито и замърсява всеки кладенец между форт Фуро и река Нигер. Оттам се влива в Атлантика, където причинява катастрофално бедствие, унищожаващо целия живот в океана. И това е само началото. Ние изследвахме старото речно корито и открихме, че то някога е минавало точно покрай форт Фуро.

— Но ние сме на почти 400 километра от река Нигер — каза Верен. — Невъзможно е водата да стига толкова далеч под повърхността на пустинята.

— Откъде знаете? — попита Пит. — Форт Фуро е единственият завод в Мали, който получава химични и биологични отпадъци. Компаундът, предизвикващ проблема, може да дойде само от тук. Тук не става въпрос какво мисля, защото точно знам, че вие криете отпадъци освен тези, които горите.

Лека усмивка се появи на устните на Масар.

— Вие сте съвсем коректен, господин Пит. Ние изгаряме отпадъци във форт Фуро. Определено количество в наличност е факт. Но елате в следващата стая и аз ще ви покажа всичко.

Капитан Брюнон отстъпи назад, за да позволи на Пит и Джордино да последват Масар.

Те преминаха през един хол и влязоха в една стая, в чиито център беше разположен съвършен макет, умален модел на завода за преработка и унищожаване на опасни промишлени отпадъци във форт Фуро. Той бе толкова истински до всяка подробност, сякаш бе наблюдаван от хеликоптер.

— Това истински макет ли е, или сме в страната на приказките? — попита Пит.

— Това, което видяхте, е точната представа за завода — увери го Масар.

— И вие се каните да ни изнесете не обща, а подробна лекция за неговото действие.

— Лекцията можете да си я отнесете в гроба — каза Масар укорително. Той взе една показалка от слонова кост и насочи нейния връх към една широка площ от южната страна на завода, покрита с огромни плоски модули, насочени към слънцето. — Ние напълно се задоволяваме с енергия — започна Масар. — Произвеждаме собствено електричество с тази фотогалванична акумулаторна система, съставена от модули клетки с плосък екран, изработени от поликристален силикон, разположена на 4 квадратни километра площ. Запознат ли си с фотогалваниката?

— Знам, че се превръща в един от най-икономичните източници на енергия в света — отговори Пит. — Както разбирам фотогалваниката е слънчева технология, която превръща слънчевата енергия направо в електрическа.

— Точно така — каза Масар. — Когато слънчевата светлина, или както се изразяват учените, слънчевата фотонна енергия попадне върху повърхността на тези клетки, след като е пътувала 115 милиона километра от слънцето, се получава достатъчно електричество, за да работи три пъти по голям завод от този, какъвто ние желаем да построим. — Той спря за момент и посочи една структура близо до площта с клетките. — В това здание са монтирани генераторите, които се задвижват от енергията, получена от модулното поле и от батерийната подсистема, която съхранява енергията за ползване през нощта или в дните, когато няма слънчева светлина. Това обаче се случва твърде рядко за тази част на Сахара.

— Ефикасна — каза Пит, — една ефикасна енергийна система. Но другата зона с монтирани слънчеви комулатори не работи със същата ефективност, нали?

Масар погледна замислено към Пит. Той се чудеше как този човек се озовава винаги на крачка пред него. Насочи показалката към полето от слънчеви клетки, което обхващаше параболичните легенообразни колектори, които Пит беше наблюдавал един ден преди това.

— Напротив, работи — отговори Масар ледено. — Моята слънчева термална технология за унищожаване на опасни отпадъчни продукти е най-модерната програма, която би могла да се разработи от всяка индустриална страна. Това поле от суперкомулатори концентрира повече светлина от нормалната слънчева светлина на 80 хиляди слънца. Тази високоинтензивна слънчева светлина или фотонна енергия се фокусира след това в първия от двата кварцови реактора. — Масар направи пауза, за да покаже отново миниатюрното здание. — Първият разрушава токсичните отпадъци на безвредни химикали при температура 950 градуса Целзий. Вторият реактор при температура 1200 градуса Целзий превръща в пепел главно безкрайно малките частици. Унищожаването на всеки познат и произведен от човека химикал е пълно и всеобхватно.

Пит погледна Масар с уважение, смесено с подозрение.

— Това звучи като цяло много свързано и завършено. Но ако вашата работа по детоксификацията толкова безупречно се изпълнява, защо тогава криете милиони тонове отпадъци под земята?

— Много малко са хората, които знаят за химикалите, изхвърлящи се в различни точки на земното кълбо. Съществуват над седем милиона познати и произведени от човека химически компаунда. Всяка седмица химиците създават 10 хиляди нови. Ако пресметнем точно, над 2 милиарда тона отпадъци се натрупват в целия свят за една година. Триста милиона само в САЩ. Два пъти повече в Европа и Русия. Повече от два пъти се увеличава тази сметка, когато я разпределите за Южна Америка, Африка, Япония и Китай. Някои се изгарят напълно, повечето нелегално се заравят в земята или се разтоварват във водни източници. Не съществува място, откъдето да се махнат. Тук, в Сахара, далеч от претъпканите градове и форми, аз съм осигурил безопасно място за международната индустрия да изпраща своите токсични отпадъци. В момента форт Фуро може да унищожи над четири милиона тона отпадъци годишно. Но аз не мога да унищожа всичките, не и докато моите слънчеви термални детоксификационни заводи в пустинята Гоби и Австралия не бъдат завършени, за да приемат отпадъци от Китай и държавите от Далечния Изток. За ваше сведение, аз имам също така завод в САЩ, който започна да се строи от две седмици.

— Много похвално, но това не ви извинява, че заравяте онова, което не можете да унищожите или изгаряте. И сте отговорни за това.

— Струва скъпо, г-н Пит. По евтино е да зарием токсичния отпадък, отколкото да го унищожим! — отвърна Масар.

— И за това следвате същата линия на поведение и за ядрените отпадъци — каза Пит заядливо.

— Отпадъците са отпадъци. Откакто хората са загрижени за този проблем, трябва да са наясно, че основната разлика между ядрени и токсични е само в това, че първите убиват с радиация, а вторите с отрова.

— Махнете и ги забравете. И по дяволите последствията!

Масар остана безразличен.

— Трябва да се върви нанякъде. Моята страна има най-голямата ядрена енергийна програма в света и е втора след САЩ по броя на реакторите, които генерират електричество. Две хранилища за радиоактивни отпадъци са вече в действие. Едното е в Сълен, другото в Ла Манш. За съжаление, никое не може да бъде проектирано да съхранява отпадъци с дълъг период на разпадане. Плутоний 239 например има полуразпад 24 хиляди години. Има други радиоактивни нуклеиди, които имат стотици пъти по дълъг период на разпадане. Не съществува система за отпадъци, която да има живот, по-дълъг от 10–20 години. Както открихте при вашето неканено посещение в нашето хранилище, ние получаваме и съхраняваме отпадъци с дълъг период на разпад на радиоактивността.

— Въпреки вашата захаросана лекция върху управлението на такъв комплекс за токсични отпадъци, вашият завод за детоксификация е само фасада.

Масар се ухили ехидно.

— В известен смисъл, да. Но както обясних, ние действително унищожаваме много голямо количество отпадъци.

— Повече за приличие — каза Пит. Гласът му беше студен и непреклонен. — Аз вярвам, Масар, че сте построили този проект без международните разузнавателни служби да узнаят за това. Но как сте заблудили шпионските спътници, докато прекопавахте вашето хранилище за ядрени отпадъци?

— Нищо особено — каза арогантно Масар. — След като построих железопътната линия, за да докарам монтажните работници и материалите, прокопаването започна под първото построено здание. Пръстта тайно беше натоварвана в железопътните контейнери, които се връщаха в Мавритания и се използваха за изравняване на терени в столицата й. Много печеливша работа.

— Много хитро. На вас са ви плащали за пристигащите отпадъци и за изнасяната пръст.

— Аз никога не спирам да използвам всяко предимство! — каза Масар философски.

— Никой не е по-мъдър и никой не трябва да се оплаква — каза Пит. — Никой от международните разузнавателни агенции не се опитва да ви постави до стената, нито едно научно ведомство досега не е правило проучване на подземните води. Никакви въпроси за вашите методи на работа, особено корпорациите, които произвеждат отпадъци, пълно спокойствие. Значи вие сте човек, който умее да заплаща мълчанието.

Верен изненадано погледна Пит.

— Всички сме виновни, господин Пит. Всеки, който се радва на печалби от химически съединения, от бензина до пластмасите и до очистването на водата. Това е съглашателство с вината. Нито един човек или организация не може да създава и да руши едновременно. Всяко производство оставя отпадъци. Това е като самовъзпроизвеждащ се Франкенщайн, когото е твърде късно да убием.

— Искате да кажете, че трябва да поддържаме злото в името на печалбите. Въпреки че е решение, вие създавате измама.

— Измама?

— Да. Чрез спестяване на разходите за унищожаване на всички отпадъци и прокопаване на подземни хранилища за ядрени такива в геологично нестабилни пластове. — Пит се обърна от Верен към Масар. — Вие не сте нищо повече от международен мошеник, който пази парите си и застрашава човешкия живот.

Лицето на Масар почервеня, но той умееше да владее гнева си.

— Проникването на замърсяването във водата може да убие след 50 или 100 години, считано от днес, само скитници като вас и заблудени просяци.

— Много е лесно да го кажете — отговори Пит отсечено. — Но замърсяването става днес и докато говорим, номадите в пустинята умират. А това засяга всяко живо същество на земята.

Третирането на заподозрения в убийство не прави впечатление на света. Но когато се отнасяше за умиращи номади, нещо трепна в съзнанието на Масар.

— Не работите ли съгласувано с доктор Франк Хопър и неговия екип от Световната здравна организация?

— Не, Джордино и аз работим за самите себе си.

— Но вие ги познавате?

Пит отвърна:

— Запознах се с една биохимичка, ако от това се чувствате щастлив.

— Доктор Ева Роджас — каза Масар бавно, наблюдавайки ефекта.

Пит усети подхвърлянето, но тъй като нямаше какво да губи, реши да играе открито.

— Отлична досетливост.

Масар не се радваше на печалбата на лотария. Той беше майстор на измамата и интригата, но най-голямото му предимство беше неговата проницателност.

— Ще направя друга догадка. Вие бяхте човекът, който я спаси от наемните убийци на Казим извън Кайро.

— Случих се в съседство, да. Вие сте забъркан в мръсен бизнес, Масар. И сте изтървали шанса си да бъдете почтен.

За Масар сблъсъкът от противопоставянето беше безинтересен.

Той не обичаше да си губи времето с празни приказки. За човек, който управлява огромна финансова империя на съвременно равнище, губенето на време с двама неканени натрапници беше просто досада. Те трябваше да бъдат изхвърлени.

Той се обърна към Верен:

— Нашият малък разговор приключи. Моля, уредете с генерал Казим да вземе тези хора и ги сложи в ареста.

Каменното лице на Верен най-после се усмихна.

— С удоволствие.

Капитан Брюнон не беше от сорта на хора като Масар или Верен. Възпитаник на френската военна традиция, той може би се примиряваше с много несправедливости, но все беше запазил някакво чувство за чест.

— Моля ви за извинение, г-н Масар. Аз няма да предам и бясно куче на генерал Казим. Тези хора може би са виновни за влизане на неразрешено място, но те не заслужават да бъдат измъчвани като прости варвари.

Масар се замисли над коментара на Брюнон за момент.

— Правилно, правилно — изрази той странно съгласие. — Ние не можем да се принизяваме до нивото на генерала и неговите главорези. Откарайте ги в златните мини в Тебеца. Пит и д-р Роджас ще могат да се радват на компанията си, докато се закопаят сами в земята.

— Какво да кажем на Казим? — попита Верен. — Няма да остане доволен, че са унищожили колата му.

— Няма значение — каза Масар с явно безгрижие. — Докато ги открие къде са, те ще бъдат мъртви.