Клайв Къслър
Сахара (1)

Наказателният шпалир

2 април 1865 г.

Ричмънд, Вирджиния

Изглеждаше, че се носи по водата над призрачно вечерната мъгла като див звяр, излязъл от първобитна пустош. Неговият нисък силует се чернееше зловещо на фона на завесата от дървета по дължината на брега. Неясни, подобни на фантоми образи на хора се движеха напряко по неговата палуба под зловещата жълтеникава светлина на фенерите, а влагата, проявила боята му, се лющеше и потъваше в бавнотечащия поток в река Джеймс.

„Тексас“ очакваше да вдигне котва така нетърпеливо, както завързаното куче предстоящия лов. Дебели железни капаци покриваха неговите отвори за оръдията, а шестинчовата броня на каземата му нямаше никакви белези. Само бяло-червеното бойно знаме, което висеше вяло на върха на мачтата зад комина, почти мокро от влагата, даваше да се разбере, че това е боен кораб от флота на Конфедералните Щати.

За човек от сушата „Тексас“ изглеждаше тумбест и грозен, но за моряците той притежаваше характер и грациозност. За тях той беше съвършен. Беше здрав и беше непоносимо, че е последният от своя неповторим модел, който извършваше прощално пътуване към залеза след кратък, но траен изблик на слава.

Капитан Мейсън Томбс стоеше на предната палуба, вадейки синя кърпа от джоба си, за да се предпази от влагата, която проникваше през яката на униформата му. Товаренето вървеше бавно, твърде бавно, корабът се нуждаеше от всяка минута от оставащата тъмнина, за да се спаси в открито море. Томбс гледаше тревожно своя екипаж, ругаеше и се напрягаше, докато те преместваха дървените сандъци по подвижното мостче през един отворен люк на палубата. Сандъците изглеждаха необикновено тежки за съществуващите писани архиви на четиригодишната държава. Те идваха от мулешките коли разпрегнати близо до дока, така че да бъдат строго охранявани от оцелелите от битката спасители на Джорджия инфантри къмпъни.

Томбс обърна прощален поглед към Ричмънд, само на две мили на север. Грант беше разбил отбраната на Мей при Питсбърг и сега победената армия на Юга почиваше близо до Апоматокс, изоставила конфедералната столица на настъпващите войски на Съюза. Евакуацията беше нелегална и градът беше пълен с безпорядък, размирици и грабежи по улиците. Експлозии разтърсваха земята и пожари сияеха в нощта, тъй като казармите и арсеналите бяха пълни с доставки за войната и често ги подпалваха. Капитанът беше амбициозен и енергичен, един от най-добрите морски офицери на Конфедерацията. Той беше нисък мъж, с привлекателна външност, с кестенява коса и вежди, с голяма червена брада и огнен плам в маслиненочерните си очи. Командир на малки бойни съдове в битките при Ню Орлиънс и Мемфис, морски артилерийски офицер на борда на бойния броненосец „Арканзас“ и първи офицер на бунтовния морски рейдър „Флорида“, Томбс доказа, че е опасен човек за каузата на Съюза.

Той пое командването на „Тексас“ само седмица, след като корабът бе оборудван във флотската работилница Рокетс в Ричмънд, изисквайки и ръководейки много подобрения при подготовката му заради едно почти невъзможно пътуване по реката покрай хилядите оръдия на Съюза.

Томбс съсредоточи вниманието по товаренето, докато и последната кола не бе изтеглена встрани от дока и не изчезна в нощта. Той извади часовника от джоба си, отвори капака му и обърна лице към фенера, който висеше на пристанищния стълб. Беше осем и двадесет — малко повече от осем часа до настъпването на деня. Нямаше достатъчно време, за да измине последните двадесет мили оръжеен шпалир под булото на тъмнината.

Една открита карета, теглена от двойка пъстри коне, изви и спря встрани от пристана. Кочияшът седеше изопнат, без да се обръща, тъй като двамата пътници наблюдаваха последните няколко сандъка, които трябваше да бъдат прехвърлени през люка. По-едрият мъж в цивилно облекло се държеше отпуснато и уморено, докато другият, който носеше флотска офицерска униформа, изучаваше Томбс и махаше с ръка.

Томбс прескочи мостчето над пристана, приближи се към каретата и поздрави бързо:

— Моите почитания, адмирале, г-н Секретарю. Не мисля, че щях да имам време за сбогуване.

Адмирал Рафаел Семес, прочут със своите подвизи като капитан на Конфедералния морски вълк „Алабама“ и сега командващ ескадрата от броненосци по река Джеймс, кимаше с глава и се смееше през гъстите си слепени мустаци.

— Господството на янките не може да ми попречи да ви изпратя.

Стивън Малори, секретар на Конфедералния щатски флот, протегна ръка:

— Твърде много разчитаме на вас, че няма да имаме време да ви пожелаем късмет.

— Аз имам здрав кораб и смел екипаж — отвърна Томбс. — Ще се промъкнем.

Усмивката на Семес помръкна, в очите му се четеше тревожно предчувствие.

— Ако разберете, че това е невъзможно, вие трябва да изгорите и напуснете кораба в най-дълбоката част на реката, така че нашите архиви да не могат никога да бъдат спасени за Съюза.

— Зарядите са на местата си и са в изправност — увери Томбс Семес. — Корпусът на дъното ще бъде взривен, изпращайки тежките сандъци в коритото на реката, докато корабът поддържа безопасна дистанция при пълна пара, преди да потъне.

— Чудесен план — добави Малори.

Двамата мъже в каретата промениха странно израженията си. Настъпи неловък момент. Тогава Семес каза:

— Съжалявам, че оставям още едно бреме на плещите ви, но сте отговорен също така за пътника.

— Пътник? — повтори Томбс с учудване. — Някой, който не цени живота си, кълна се.

— Той няма избор в действителност — смънка Малори.

— Къде е той? — попита разтревожен капитанът, обикаляйки по палубата. — Ние сме почти готови за отплаване.

— Ще пристигне съвсем скоро — отговори Семес.

— Мога ли да ви попитам кой е той?

— Ще го познаете достатъчно лесно — каза Малори — и се молете враговете също да го познаят, ако ви се наложи да го покажете.

— Не разбирам.

Малори се усмихна за първи път.

— Ще разберете, момчето ми, ще разберете.

— Част от информацията вие можете да намерите за полезна — каза Семес, сменяйки темата.

— Моите разузнавачи докладват, че нашият бивш броненосец — таранът „Атланта“, заловен миналата година от янките, е бил предаден на служба на Съюзния флот и сега патрулира в реката над Нюпорт Нюз.

Томбс се оживи.

— Да. Разбирам. Тъй като „Тексас“ има същия външен вид и приблизителни размери, той може да бъде объркан с „Атланта“ в тъмното.

Семес кимна с глава и му връчи сгънат флаг.

— Звездите и лентите. Ще се нуждаете от маскировка.

Томбс взе съюзното знаме и го постави на рамото си.

— Ще го издигна на мачтата малко преди да наближим разположението на съюзната артилерия при Трентс Рийч.

— Тогава добър път и късмет — каза Семес. — Съжаляваме, че не можем да останем да ви изпратим, но секретарят трябва да гони влака, а аз трябва да се върна във флота и да надзиравам неговото унищожаване, преди янките да ни нападнат. Спасението на Конфедерацията е във ваши ръце.

Преди Томбс да може да отвърне, Малори нареди на кочияша на каретата да тръгва. Капитанът вдигна ръка за последен поздрав, докато съзнанието му не беше в състояние да схване казаното от Семес. Спасението на Конфедерацията? Думи без смисъл. Войната беше изгубена. С Шърман, който се придвижваше на север от Каролина, и Грант, който се промъкваше на юг през Вирджиния като огромна океанска вълна, Лий щеше да бъде хванат в клещите на Съюза и принуден да се предаде за няколко дни. Джеферсън Дейвис скоро щеше да бъде свален като президент на Конфедералните Щати и превърнат в обикновен дезертьор.

В промеждутъка на тези кратки часове „Тексас“ може би щеше да е последният кораб от Конфедералния флот, който ще загине от водна смърт.

Къде беше спасението, в случай че „Тексас“ има добра съдба и оцелее? Томбс не беше в състояние да стигне до някакъв смътен отговор. Заповядано му беше да транспортира държавните архиви до неутрално пристанище по негов избор и да остане незабелязан, докато го потърси куриер. До колко можеше такава контрабанда на бюрократичните рекорди успешно да предпази Юга от истински разгром?

Мислите му бяха прекъснати от неговия първи помощник-лейтенант Ерза Крейвън.

— Товаренето завърши и стоката е в трюма, сър. Да дам ли команда за отплаване?

Томбс се извърна:

— Не още. Трябва да вземем един пасажер.

Крейвън, един груб шотландец, говореше в типичната комбинация на рязък акцент със северняшка провлаченост:

— Той ще трябва да направи това дяволски бързо.

— Дали главният механик О’Хеър е готов с машината?

— Двигателите са под пълна пара.

— А артилерийският екипаж?

— Уточнява своите места.

— Ще останем в пълна готовност, докато срещнем федералния флот. Не можем да си позволим да загубим оръдие или екипаж, изненадани от някакво точно попадение от пристанището.

— Мъжете ни не са добри самаряни и няма да подложат и другата си буза.

— Кажи им, че ще са живи по-дълго.

Двамата мъже гледаха напрегнато към брега, чувайки шума на тропащи копита. Няколко секунди по-късно един конфедерален офицер изплува от тъмното и застана на кея.

— Кой от вас е капитан Томбс? — попита той с уморен глас.

— Аз съм — отговори капитанът и излезе напред.

Ездачът слезе от коня и поздрави. Той беше покрит с прах и изглеждаше изтощен.

— Моите почитания, сър. Капитан Невил Браун, отговорен за ескорта на вашия затворник.

— Затворник? — възрази Томбс. — Беше ми казано, че той е пътник.

— Третирай го, както пожелаеш — промълви Браун с безразличие.

— Къде е той? — попита капитанът на „Тексас“ за втори път през тази нощ.

— Малко назад. Аз изпреварих с няколко минути, за да ви предупредя да не се тревожите.

— Да не би човекът да е луд? — смотолеви Крейвън. — Разтревожени за какво?

На въпроса му отговори плътният тропот на копита върху кея и появата на конници, облечени в синята униформа на Съюзната кавалерия.

Томбс бе на косъм от намерението да извика своя екипаж, за да насочи оръдията и отблъсне нападение върху кораба, когато капитан Браун го спря:

— Спокойствие, капитане. Те са добри южняшки момчета. Облечени са като янки, защото това е единственият начин да проникнат безопасно през линията на Съюза.

Двама от мъжете слязоха от конете, отвориха вратата на каретата и помогнаха на пътника да слезе.

Беше много висок представителен мъж с позната брада, който стъпваше уморено по дървения мост на кея.

Той носеше окови, закрепени с верига към китките и глезените. Те не му пречеха да гледа броненосеца с тържествуващ поглед. В този момент той се обърна и промълви към Томбс и Крейвън:

— Добър вечер, господа. — Говореше с ясен висок глас. — Трябваше ли да разбирам, че ще се радвам на гостоприемството на Конфедералния флот?

Капитан Томбс не отговори. Той не можеше да отговори. Стоеше прикован с Крейвън в тревожно очакване. Те не можеха да повярват на очите си. Бяха напълно объркани.

— Боже мой — промълви Крейвън накрая, — ако вие сте нечие копие сър, то сте най-доброто.

— Не — отговори затворникът. — Уверявам ви, аз съм истинският оригинал.

— Как е възможно? — попита Томбс напълно неподготвен.

Браун яхна коня си.

— Няма време за обяснение. Аз трябва да преведа моите хора през реката над моста Ричмънд, преди да са го взривили. Сега вие поемате отговорността за него.

— Какво трябва да правя с него? — възрази Томбс.

— Дръжте го скрит на борда на вашия кораб, докато не получите заповед за неговото освобождаване. Това е всичко, което мога да ви кажа.

— Това е лудост!

— Война е, капитане — изрече Браун през рамо. После пришпори коня си, последван от своята малка група войници, преоблечени в униформата на съюзната кавалерия.

Нямаше повече причини за задържането на „Тексас“ и пътя му към ада. Томбс се обърна към Крейвън:

— Лейтенанте, придружете пасажера до моята каюта и кажете на главния механик О’Хеър да изпрати механик, който да свали белезниците. Не желая да умирам като командир на кораб за роби.

Брадатият мъж се усмихна на Томбс.

— Благодаря, капитане. Задължен съм ви за вашата любезност.

— Не ми благодарете — каза кисело Томбс, — при изгрев-слънце всички ние ще се запознаем с дявола.

Отначало бавно, след това все по-бързо и по-бързо „Тексас“ набираше пара, за да заплава по течението на реката, подпомаган от двувъзловата тяга. Никакъв полъх на вятър не се усещаше и освен шума на машините нищо не нарушаваше речната тишина. Под бледата светлина на луната корабът се плъзгаше по черната вода като видение.

Той изглеждаше призрачен и нестабилен. Само движението му напомняше, че е още в ход. Неговите строители бяха създали прекрасна машина. Най-добрата бойна машина на Конфедерацията, която тя пусна на вода през четирите години война.

Това беше двувинтов, двумоторен кораб със 190 фута дължина, 40 фута ширина и газене само 11 фута. Полегатите, високи 12 фута страни на неговия каземат бяха с ъглов наклон от 30 градуса и покрити с 6-инчова желязна обшивка. Същата бе подплатена с 12 инча памук, притиснат от 20 инча дъб и чам. Неговата броня продължаваше под ватерлинията^[1], образувайки кръгообразен шарнир, който излизаше извън корпуса. „Тексас“ возеше само четири оръдия, но те имаха зловещ обсег. Две 100-фунтови „Блейкли“ — оръдията бяха разположени на носа и кърмата на шарнирни болтове, което им позволяваше да поразяват залпово страничната част на корабите, докато другите две 64-фунтови оръдия, монтирани на десния борд, обстрелваха пристанищата.

За разлика от другите броненосци, чиито машини бяха демонтирани от търговските параходи, неговите двигатели бяха големи, мощни и съвсем нови. Тежките му резервоари лежаха под ватерлинията и 9-футовите витла при спокойни води можеха да достигнат 14 възела скорост, непостижима за всеки друг брониран кораб в двете флоти на Севера и Юга.

Капитан Томбс се гордееше със своя кораб, но беше и тъжен, знаейки, че животът на този съд може да бъде твърде кратък. Той беше убеден, че сега се пише епитафията на загасващата слава на Конфедералните щати. Той изкачи стълбата от оръдейната площадка, за да влезе в пилотната кабина. Тя беше малка част от предната секция на каземата, оформена като пирамида с добре изрязан връх. Като се взираше с широко отворени очи в тъмнината, Томбс подхвърли към странно тихия главен кормчия Лейхънт:

— Ние ще се движим с пълна пара при това пътуване към океана, г-н Хърт. Вие трябва да следите зорко курса и да ни пазите от обстрел откъм брега.

Хърт като кормчия, плавал дълго по река Джеймс, познаваше по-добре талвега^[2] на реката от всяка драскотина на трапчинка на лицето си.

Погледът му беше прикован във водата. После погледна капитана и отвърна:

— Колкото и оскъдна светлина да идва от луната, тя е достатъчна за мен, за да следвам реката.

— Янките също я използват.

— Вярно. Но нашите сиво боядисани страни са добре маскирани, така че те не биха ни различили лесно.

— Да се надяваме — въздъхна Томбс.

Той се измъкна през тесния люк и застана на покрива на каземата, тъй като „Тексас“ беше достигнал Дрюърис Блъф и минаваше през закотвените бойни кораби на речния флот на адмирал Семес. Екипажите на неговите братя броненосци „Вирджиния“, „Фредерик“ и „Ричман“, изплашени до смърт да не би корабите им да бъдат взривени, изпаднаха в диво отчаяние, когато „Тексас“ ги отмина. Неговият комин бълваше черен дим, и забулваше звездите. Конфедералният боен флаг, опънат на мачтата, гордо се вееше, давайки знак, че няма да бъде забелязан отново.

Томбс свали шапката си и я размаха високо. Това беше последната мечта, която скоро щеше да се превърне в кошмар от горчивина и поражение. И още това беше великият момент тя да бъде спасена. „Тексас“ беше на път да се превърне в легенда.

А после тази легенда, колкото по-внезапно се появява, толкова по-бързо ще обиколи цялата река и ще я разбужда — единствен знак, че е съществувала.

Точно над Трентс Рийч, където федералната армия възнамеряваше да пресече реката и издигна няколко артилерийски площадки, капитан Томбс нареди да се издигнат на мачтите цветовете на Съединените щати.

Вътре в каземата оръдията бяха готови за действие. Повечето от хората бяха разсъблечени до кръста и стояха до оръдията със завързани кърпички около врата. Офицерите бяха свалили куртките и безшумно крачеха по палубата по ризи под тирантите. Корабният хирург извади турникета и инструктира хората как да го използват. Пожарните кофи бяха пръснати по палубата. Беше разпръснат пясък, за да попива кръвта. Пистолетите бяха извадени, за да бъдат раздадени на екипажа. Люковете към магазинните отделения под бойната палуба бяха отворени и уинчестърите — заредени. Дърпан от двигателите, „Тексас“ се носеше със скорост 16 възела, когато неговият корпус помете плаващия рангоут на преградата, поставена в реката, пресече я и премина в спокойни води с трясък и пушек от желязната рама, прикрепена към него.

Един бдителен съюзен часови забеляза „Тексас“, тъй като той излезе от тъмното, и изпразни своя мускет.

— Но прекратете огъня, за бога, прекратете огъня! — викна от покрива на каземата Томбс.

— Кои сте вие — се чу глас от брега.

— „Атланта“, идиот такъв. Не можеш ли да разпознаеш своя собствен кораб?

— Кога изкачихте реката?

— Преди час. Ние имаме заповед да патрулираме до преградите и да се върнем до Сити Пойнт.

Блъфът мина. Часовите на Съюза на брега изглеждаха доволни. „Тексас“ продължи нататък без инциденти. Томбс можеше да отдъхне облекчено. Той със сигурност очакваше залп от изстрели по кораба. Сега тази опасност временно отмина, но неговият страх понастоящем беше, че някой подозрителен вражески офицер може да телеграфира за наблюдението си по реката.

Петнадесет мили след преграждението късметът на Томбс започна да се стопява, тъй като ниската зловеща маса метал, каквато беше броненосецът, излизаше от тъмнината.

Съюзният монитор „Онондага“, конструиран с две оръдейни кули, имаше единадесетинчова броня на всяка кула, пет и половина инча на корпуса и носеше две мощни 15-инчови гладкоцевни „Далгрен“, както и две пушки „Парот“ 150 фунта. Той лежеше закотвен и товареше въглища от една баржа.

„Тексас“ го беше почти отминал, когато един старши моряк, стоейки върху предната му бойна кула, забеляза конфедералния броненосец и даде аларма.

Екипажът престана да товари въглищата и започна да наблюдава броненосеца, който беше изплувал от нощта. Капитанът на „Онондага“ Джон Остин се поколеба за малко, съмнявайки се дали броненосецът на бунтовниците може да стигне толкова далече по река Джеймс, без да бъде забелязан. Тези няколко минути му костваха много. Междувременно, когато той викна към своя екипаж да откъсне техните оръдия, „Тексас“ беше минал встрани, така че още едно препятствие остана назад.

— Спрете! — извика Остин. — Или ще стреляме и ще ви потопим.

— Ние сме „Атланта“ — отвърна Томбс, водейки шарадата^[3] към горчив край.

На Остин не му минаваше. Не го смути дори внезапното появяване на съюзното знаме на мачтата на „Тексас“. Той даде заповед за стрелба. Оръдието от предната кула влезе в действие твърде късно. „Тексас“ беше вече отминал и бе вън от обсега на стрелбата. Но двата 15-инчови „Далгрен“ от вътрешната страна на „Онондага“ бълваха огън и пушек.

Стрелбата на съюзническите моряци бе точна и те не пропускаха. Изстрелите се сипеха върху „Тексас“ като ковашки чук, пробивайки горния край на каземата. От експлозията се скъсаха дървените и метални шплентове^[4], като повалиха седем човека.

В почти същото време Томбс даваше заповед долу през отворения люк. Оръдейните ниши се отвориха и „Тексас“ изстреля три оръдейни залпа върху борда на „Онондага“. Залповете бяха точни и поразиха оръдейните кули на монитора. Вдигна се огън и пушек. Гледката беше ужасна. Девет души бяха убити и единадесет — тежко ранени.

Преди оръдията на другия кораб да бъдат презаредени, бунтовническият броненосец се стопи в нощта и в безопасност плаваше към следващото препятствие в реката. Предното оръдие на „Онондага“ стреляше сляпо, снарядите падаха далеч и встрани от плаващия „Тексас“. Безуспешно капитан Остин караше екипажа си да вдигне котва и да обърне кораба на 180 градуса. Това беше безполезно занимание. Най-голямата скорост на монитора беше седем възела. Нямаше никаква надежда да настигне броненосеца и да се доближи до бунтовническия кораб.

Томбс се обърна спокойно към лейтенант Крейвън:

— Господин Крейвън, няма да се крием повече под вражеския флаг. Моля, издигнете конфедералните цветове и затворете оръдейните ниши.

Един млад моряк пъргаво изкачи мачтата, свали долу съюзното знаме и на негово място развя диагоналните звезди на ленти на фона на бяло-червено.

Крейвън последва Томбс на мостика.

— Сега думите са излишни — каза той. — Това няма да бъде пикник. Ние ще трябва да водим битка с бреговата армия. Никой от тяхната артилерия не е достатъчно силен да направи повече от кривина върху нашата броня.

Томбс спря да се вглежда втренчено през кърмата в черната безветрена река.

— Оръдията на федералния флот, които ни очакват при устието на реката, са нашата най-голяма заплаха.

Масивен артилерийски огън избухна от брега, малко преди той да беше спрял да говори.

— И така, започва се — заключи философски Крейвън, като набързо се завърна на своята позиция при оръдието на палубата.

Томбс остана на мостика, за да може да направлява своя кораб срещу всеки федерален съд, блокиращ реката.

Канонада от невидима стрелба и мускетен огън започна да обсипва „Тексас“ като адски щорм. Докато хората му заемаха позиции, Томбс държеше оръдейните ниши затворени. Той не виждаше никаква причина да подлага на заплаха своя екипаж и да прахосва ценен барут и патрони срещу един невидим враг.

За повече от два часа „Тексас“ удържа на яростните атаки. Неговите двигатели работеха безупречно и теглеха кораба със скорост един или два възела по-бързо, отколкото бяха проектирани. Появиха се редовите бойни кораби, които стреляха наслуки и след това престанаха, тъй като „Тексас“ ги беше отминал, сякаш не ги забелязваше. Изведнъж пред него се материализира познатият силует на „Атланта“, закотвил корпус напряко на реката. Неговите оръдия заеха позиция, тъй като наблюдателите му бяха разпознали бунтовническото чудовище, насочено право към тях.

— Той знае, че идваме — промълви Томбс.

— Бих ли могъл да го заобиколя, капитане? — попита рулевия Хънт, показващ забележително хладнокръвие и увереност.

— Не, господин Хънт — отговори Томбс. — Удари го леко откъм кърмата.

— Да го поразя странично, встрани от нашия път — отговори Хънт с разбиране.

— Много добре, сър!

Хънт завъртя руля на четвърт оборот и насочи корпуса на „Тексас“ право към кърмата на „Атланта“. Два изстрела от „Тексас“ право към кърмата на „Атланта“. Два изстрела от ексконфедералните осеминчови оръдия попаднаха бързо в каземата, скъсаха обкова и пробиха дървения капак на почти фут, като раниха трима души.

Разстоянието бързо се скъси и „Тексас“ заби десетфунтовия си железен нос в корпуса на „Атланта“, след това я притисна и през палубата скъса котвената верига, огъна кораба на 90 градуса дъга и палубата му се оказа под повърхността на реката. Водата пълнеше съюзния броненосец и той бързо започна да потъва, тъй като „Тексас“ буквално стъпи върху него.

Килът на „Атланта“ заседна в речното корито, засегнатият кораб застана на една страна и водата вече беше запълнила пробития му корпус. Повечето хора от екипажа напуснаха оръдията и скочиха от кораба, но почти двадесет човека потънаха заедно с него.

Томбс и неговият кораб продължаваха в тяхната безнадеждна упоритост да се докоснат до свободата. Непрекъснатата битка бе в пълен ход, тъй като „Тексас“ пренебрегваше постоянния огън на бойните кораби — преследвачи на Съюза. Речните телеграфни линии гъмжаха с новини за появяването на броненосеца, което увеличаваше вълната от хаос и паника, обхванали армейските брегови батареи и военните кораби, определени да го преградят и потопят.

Снарядите продължително обстрелваха бронята на „Тексас“. На него му нанасяха тежки удари, от които трепереше от носа до кърмата. Един стофунтов снаряд от „Далгрен“, изстрелян високо над укреплението при форт Хъдсън, се удари в пилотската кабина. Главният пилот Хънт получи зашеметяване от удара и беше ранен от частиците на снаряда, които влетяха през отвора на визьора. Той геройски остана на руля, държейки кораба в правилен курс по средата на канала.

Небето се проясняваше на изток, когато „Тексас“ се закани на река Джеймс, че след Нюпорт Нюз в широкото устие и по-дълбоката вода на Хемптън Роудс ще има повторение на сцена от битката между „Монитор“ и „Мериленд“ отпреди три години. Изглеждаше, че целият съюзен флот беше строен и ги очакваше. Всичко, което Томбс можеше да види от своята позиция върху каземата, бе гора от мачти и комини — тежковъоръжени фрегати и малки кораби вляво, монитори и бойни кораби вдясно. А от другата страна тесният канал между огневата мощ на форт Монро и форт Уул, беше блокиран от „Ню Айрън Сайдс“, огромен съд с брониран конвенционален корпус, носещ единадесет тежки оръдия.

На „Тексас“ му предстоеше да покаже на какво е способен, за да устои. Сега федералните военноморски сили щяха да усетят пълната сила на неговите зъби. С голям ентусиазъм моряците на „Тексас“ чистеха и подготвяха оръдията, подменяха повредените части, счупените затвори, а оръдейните командири оправяха корабните въжета.

Крейвън ходеше спокойно по палубата, като се усмихваше и шегуваше с мъжете, подхвърляйки окуражителни думи и съвети. Томбс слезе долу и даде кратки указания, изпъстрени със закани към врага и оптимистични думи за усилията и опита на южняшките момчета, които не могат да бъдат слуги на янките кравари. След това с монокуляра^[5], окачен на рамото му, той се върна на своя пост зад пилотската кабина.

Съюзните моряци имаха достатъчно време да се подготвят. Когато „Тексас“ се появи, кодови сигнали бяха получени от всички. На Томбс, който наблюдаваше през монокуляра, му се струваше, че всички негови врагове са изпълнили обкръжаващия го хоризонт. Една ужасна тишина висеше във въздуха като проклятие. Вълците чакаха своята плячка да се озове в един, както изглеждаше неспасяем капан.

Контраадмирал Дейвид Портър — нисък, набит човек с брада и плоско моряшко кепе на главата, стоеше върху кубрика и инспектираше оръдейната палуба на своя флагман — бойната фрегата „Бруклин“, като в същото време изучаваше дима на приближаващия бунтовнически броненосец в ранната светлина на идващото поражение.

— Ето, идва — каза капитан Джеймс Елдън. Той беше командир на флагмана на Портър. — И той идва като дявола, право срещу нас.

— Един галантен и известен кораб отива към своята гибел — забеляза Портър, когато „Тексас“ влезе в кръгозора на неговия бинокъл. — Почти е сигурно, че няма да се видим отново.

— Той е почти в целта — съобщи Елдън.

— Не е нужно да хабим хубав снаряд, господин Елдън. Кажете на вашите хора да чакат и да броят всеки снаряд.

На борда на „Тексас“ Томбс инструктираше своя главен пилот, който стоеше храбро на руля, без да обръща внимание на кръвта, стичаща се от лявото му слепоочие.

— Хънт, скъси линията на бойните фрегати така близко, че броненосците да не стрелят поради страх от разбиване на техните собствени кораби.

Първият кораб в двете редици беше „Бруклин“. Томбс изчакваше, докато той стане лесна цел, преди да заповяда да стрелят. Стофунтовият „Блейкли“, разположен на носа на „Тексас“, откри огън, като изхвърли едни фугасен снаряд, който прелетя през водата и порази съюзния военен кораб, разбивайки предната му бордова ограда, като унищожи едно грамадно оръдие „Парот“, убивайки всичко живо в радиус от десет фута.

Мониторът „Согъс“, който имаше една бойна кула, откри огън с двоен петнайсетинчов залп на „Далгрен“, като порази „Тексас“. Двата солидни снаряда удариха косо, прескочиха водата като камъни, предизвиквайки огромни каскади от пръски. Тогава другите монитори — „Чикасоу“, завърнал се неотдавна от Мобил Бей, където беше в помощ на мощния федерален броненосец „Тенеси“ в изпълнение на негова специална мисия, „Май Хатън“, „Согъс“ и „Нахант“ — всички те насочиха оръдия и откриха огън. Огромна вълна от снаряди улучи и проби каземата на „Тексас“.

Водата вреше и кипеше.

Томбс нареждаше през горния люк на Крейвън:

— Ние не можем да поразим мониторите. Отговаряй на техния огън с оръдието от борда. Завий с носа и насочи оръдието му да спре срещу фрегатите!

Крейвън изпълняваше командите на капитана и след няколко секунди „Тексас“ отговори, като изстреля снаряди, експлодиращи в дървения корпус на „Бруклин“. Единият снаряд проникна в машинното отделение, уби осем души и рани дузина други. Вторият премина над екипажа и взриви тридесет и два футовото буре с барут на гладкоцевното оръдие. Последва трети залп върху пълната с хора палуба, който причини допълнително кръв и хаос.

Всяко оръдие на „Тексас“ носеше разрушение. Бунтовниците вършеха работата си по зареждането и стрелбата с оръдията смъртоносно прецизно. Те трябваше да използват всяка секунда. Нямаха право да пропускат. Корабите на янките бяха запълнили цялото видимо пространство зад оръдейните ниши.

Въздухът над Хемптън Роудс миришеше на барут, на прясно изгоряло дърво и кръв на голямо пространство наоколо. Облак дим бързо покри „Тексас“, затруднявайки съюзните войници да го вземат на точен прицел. Те стреляха напосоки и чуваха шума на своите снаряди, които се удряха по корпуса на „Тексас“ и след това рикошираха в друга посока.

Отминавайки „Бруклин“, „Тексас“ му отправи един страничен залп от оръдието си на носа, който премина съвсем близо до адмирал Портър. Неговата въздушна вълна го притисна така, че той изгуби временно дъх.

Адмиралът подлудя от предизвикателството на бунтовниците от броненосеца.

— Сигнализирайте флота да го обкръжи и залови! — заповяда Портър на капитан Елдън.

Елдън възрази, тъй като знаеше, че това е трудно. Всеки офицер беше смутен от невероятната скорост на броненосеца.

— Той е по-бързоходен от всеки от нашите кораби, за да можем да го обкръжим — отвърна той мрачно.

— Искам този проклет разбойник потопен! — изръмжа Портър.

— Ако по чудо ни се изплъзне, той няма да може да се измъкне през фортовете и от „Ню Айрън Сайдс“ — отвърна Елдън на своя началник.

Като че ли за да уточнят неговото твърдение, мониторите откриха огън, тъй като „Тексас“ освободи „Бруклин“ и удари челно следващата фрегата „Колорадо“.

Броненосецът беше превърнат в крещяща лудница на смъртта.

Бойците на Съюза ставаха все по-точни. Двойка тежки снаряди порази право страничното бордово оръдие и предизвика внезапен удар. Пушек обхвана вътрешността на каземата, тъй като тридесет и осем инча желязо, дърво и памук бяха разрушени в дълбочина от четири фута. Следващият снаряд издълба масивен кратер под основата на комина, втори попадна на същото място, разбивайки вече повредената броня, и експлодира във вътрешното пространство на оръдейната палуба, като причини ужасна загуба — уби шест и рани единадесет човека.

— Дявол го взел! — викаше Крейвън, озовал се сам посред грамада от тела, със сплъстена коса, разкъсани дрехи и счупена лява ръка. — Вземи маркуч от машинното и угаси този проклет огън!

Главният механик О’Хеър провря глава през люка на машинната зала, лицето му бе почерняло от въглищния прах и цялото в пот.

— Много зле ли е? — попита той с изненадващо спокоен глас.

— Не е лесно. Хората ми са капнали от жегата. По-горещо е от дъното на ада.

— Приеми го като полезна практика, когато всички се озовем там! — отговори Крейвън.

Нов взрив предизвика експлозия, която разтресе „Тексас“ откъм неговия тил. Това не беше единичен взрив, а двоен, но едновременен и поради това — неразграничим. Ъгълът на предната част на каземата бе смачкан и пробит. Големи отломки желязо и дърво бяха натрошени и отнесени от детонацията, която унищожи и екипажа на предното оръдие „Блейкли“. Друг снаряд завърши своя път през бронята и експлодира в корабната болница, хирургът бе убит на място, както и половината от ранените, очакващи да бъдат превързани. Оръдейната палуба сега изглеждаше като разбита къща — беше черна от барут и тъмночервена от кръв.

„Тексас“ беше повреден. Тъй като той пресичаше зоната на смъртта, щеше да бъде превърнат в куп парчета. Неговите спасителни лодки бяха отнесени с двете мачти, основата на комина — разбита. Целият каземат, предната и задната част представляваха гротескни изделия от разкривени и смачкани железа. Три от неговите паропроводи бяха извън строя и скоростта му спадна на една трета. Но той все още беше далеч от пълно фиаско. Двигателите му работеха и три оръдия продължаваха да всяват смут в съюзния флот. Неговият следващ набег бе срещу дървената част на старата парна фрегата „Поухатън“. Снарядът взриви един от парните й котли, разруши машинното й отделение и причини най-голямата загуба на хора от всеки друг кораб на Съюза през този ден.

Томбс също беше получил значителни наранявания. Парче шрапнел беше засегнало едното му бедро и от падането беше получил изкълчване на лявото рамо. С големи усилия все още се държеше зад пилотската кабина, давайки нареждания на главния пилот Хънт. Те бяха на една крачка от гибелта в този момент.

Той гледаше право в „Ню Айрън Сайдс“, застанал напряко на канала. Беше изпитал неговото оръжие при внезапното появяване на „Тексас“, беше опознал оръдията на форт Монро и форт Уул, избягна техните снаряди и съзнаваше със свито сърце, че това не би могло да се повтори. „Тексас“ не можеше да удържи повече. Още един наказателен обстрел и корабът щеше да бъде безпомощен, в невъзможност да се спаси от пълно унищожаване от атаките на мониторите на янките.

А екипажът, мислеше Томбс, това са хора, които не се страхуват от смъртта, хора, свикнали да вършат всичко — от зареждането и стрелбата с оръдията до поддържането на парата в котлите. Онези, които още са живи, ще надмогнат себе си, пренебрегвайки смъртта пред дълга.

Стрелбата беше заменена от оглушителна тишина. Томбс наблюдаваше подготовката на „Ню Айрън Сайдс“. Той забеляза, че някой, който прилича на капитан на кораба, също наблюдаваше него и състоянието на кораба му.

Томбс забеляза мъгливия бряг, идващ от морето през устието на Чесапийк Бей зад фортовете. Ако по някакво чудо те биха могли да стигнат и да изчезнат в неговата клоака, щеше да им се удаде да избегнат вълчия капан на Портър.

Капитан Томбс непрекъснато си повтаряше думите на Малори да извади пътника на показ. Той извика през люка:

— Господин Крейвън, тук ли сте?

Неговият първи помощник се появи начаса. Лицето му приличаше на привидение, защото беше покрито с барут, кръв и разкъсана плът.

— Тук, сър, и аз проклинам добрата воля, че съм все още жив.

— Извади нашия пътник тук, на каземата, и вдигни белия флаг!

Крейвън кимна с разбиране.

— Да, сър.

Останалото на носа 64-фунтово оръдие „Блейкли“ мълчеше, тъй като съюзният флот ги следваше отзад и те не биха могли да разчитат на добро попадение.

Томбс отиваше на риск, една напълно безнадеждна игра, последно раздаване на картите. Той беше прострелян в крака и изпитваше силна болка от раните, но черните му очи горяха както винаги.

Той се молеше на Бога командирите на съюзните фортове да са забелязали „Тексас“, както стори капитанът на „Ню Айрън Сайдс“.

— Застани между носа на броненосеца и форт Уул — инструктира той Хънт.

— Както желаете, сър — отвърна с разбиране Хънт.

Томбс се извърна, тъй като затворникът бавно беше изкачил стълбата към покрива на разбития каземат, следван от Крейвън, който държеше бяла покривка за маса, взета от офицерската столова на брунистика. Мъжът изглеждаше по-възрастен от годините си. Лицето му бе сухо и изпито, необичайно бледо. Той беше човек, продължително излаган от годините на стрес. Неговите дълбоко хлътнали очи изразяваха състрадание, гледайки окървавената униформа на Томбс.

— Лошо са ви ранили, капитане. Трябва да потърсите медицинска помощ.

Томбс тръсна глава.

— Няма време за това. Моля ви да застанете на покрива на пилотската камина и да останете там, докато ви забележат.

Затворникът отвърна с разбиране.

— Да, разбирам вашия план.

Томбс обърна повторно поглед към броненосеца и фортовете, обвити с облак черен дим, изпълнен с надежда и неизвестност от това, какво му готвят войниците от форт Монро. Една голяма вълна се изви за момент над кораба, обагрена в бяло и зелено, преди да се разбие в него.

Томбс грубо подложи рамо към високия мъж и го избута върху покрива на пилотската кабина.

— Моля, побързайте, ние влизаме в тяхното полезрение.

След това той грабна бялото знаме от Крейвън и го развя неистово със здравата си ръка.

На борда на „Ню Айрън Сайдс“ капитан Джошуа Уоткинс наблюдаваше внимателно със своя дълъг монокуляр.

— Те извадиха бяло знаме — каза той с изненада.

Неговият първи офицер, капитан Джон Крозби, кимна в съгласие, тъй като той гледаше със своя бинокъл.

— Дяволски странно за тях да се предават след съпротивата, която оказаха на нашия флот.

Неочаквано Уоткинс свали монокуляра от очите си и с растящо учудване започна да проверява дали лещата не е зацапана или замъглена. След като се увери, че няма нищо, погледна повторно полуразбития бунтовнически броненосец.

— Но кой е там? — капитанът замълча, фокусирайки лещата на монокуляра.

— Господи, господи — изръмжа той с учудване. — Кой мислите се е изправил на покрива на тяхната пилотска кабина?

Трябваше много време, за да излезе Крозби от стоманеното си безразличие, но лицето му напълно побледня.

— Това изглежда е… но това е невъзможно.

Оръдията на форт Уул откриха огън и водата така се разлюля, че издигна плътна завеса около „Тексас“, която почти го закри. След това се разпиля на огромни пръски като вълшебен фонтан.

Уоткинс наблюдаваше продължително високия сух мъж, който седеше върху пилотската кабина. След наблюдението го обхвана неочакван ужас.

— Господи, това е той!

Остави монокуляра и извърна лице към Крозби:

— Дай сигнал на фортовете да спрат огъня. Побързай, човече!

Оръдията на форт Монро следваха тези на форт Уул, отправяйки своите снаряди към „Тексас“. Много не попаднаха в целта, но два експлодираха срещу комина на броненосеца, правейки дълбоки дупки в обшивката му. Артилеристите презареждаха, като всеки от тях се надяваше тяхното оръдие да нанесе съкрушителния удар.

„Тексас“ беше само на двеста ярда, когато командирите на фортовете приеха сигнала и оръдията им заглъхнаха едно след друго. Уоткинс и Крозби бяха изтичали до носа на „Ню Айрън Сайдс“ точно навреме, за да забележат двамата мъже в окървавените униформи на конфедералния флот и брадатия мъж с измачкани цивилни дрехи, който ги наблюдаваше с любопитство и след това им изпрати уморен прощален поздрав.

Те стояха абсолютно спокойно, знаейки, че шокиращата действителност, на която станаха свидетели, ще бъде завинаги запечатана в тяхната памет. И въпреки обрата на събитията, който по-късно щеше да настъпи, те и стотици други хора от кораба и онези, лежащи зад стените на фортовете, никога нямаше да бъдат разколебани кого са видели да седи върху пилотската кабина на броненосеца тази сутрин.

Почти хиляди наблюдаваха безпомощно как „Тексас“ отминава, бълвайки дим, как неговият флаг се вее, здраво завързан за страничната мачта. Не се чу никакъв шум или изстрел, когато той навлезе в разливащата се мъгла и завинаги изчезна от погледа.