Клайв Къслър
Сахара (40)

38.

Това беше план с много празнини, бленуване на отчаяни мъже, с малки или никакви възможности, невероятно опростен, но достатъчно луд, за да успее.

Един час по-късно Мелика и нейните пазачи нахълтаха в пещерообразната бърлога и изведоха поробените работници в главното помещение откъдето ги разпределиха по групи за работа, преди да ги насочат по техните работни места в мината. На Пит му се струваше, че тя изпитва садистична наслада от размахването на тези сломени и пребити мъже и жени, които приличаха на ходещи мъртъвци.

— Вещицата никога не проявява капка съчувствие към безпомощните! — кипеше от яд Хопър.

— Мелика означава кралица — име, което сама си е дала — каза Гримес на Пит и Джордино. — Но ние я наричаме „проклета вещица на Изтока“, защото е била матрона на женски затвор в САЩ.

— Вие мислите, че сега е отвратителна — измърмори Пит. — Почакайте, докато открие вагонетките, които аз и Ал натоварихме само отгоре-отгоре.

Джордино и Хопър прикриваха странично Пит, който беше хванал Ева през кръста и я извеждаше навън. Мелика засече Пит и тръгна към него. Спря се и след това погледна към Ева ядосано. Тя прецени, че може да се засегне по-добре Пит, като удари с камшик Ева. Замахна, но Джордино се изпречи между тях и свистящият камшик се стовари върху опънатите му бицепси.

Въпреки яда си от червения белег, който получи, и течащата струйка кръв, Джордино не показа никакви признаци на болка, които иначе всеки нормален човек би проявил, хващайки се за рамото. Той я удостои със студен поглед и каза:

— Това ли е най-доброто, което може да направите?

Всички утихнаха на място. Застанали в средата на помещението, те не смееха дори да въздъхнат в очакване на бурята, която щеше да се разрази.

През следващите пет секунди времето спря. Мелика стоеше неподвижна от неочаквано оказаната съпротива, след което избухна в истеричен гняв. Тя реагира като ранен звяр и удари Джордино с камшика.

— Овладейте се! — чу се заповеден глас от вратата.

Мелика се разхождаше в кръг. Селиг О’Банион беше застанал до вратата на помещението с гигантската си стойка. Надзирателката прибра камшика си, гледайки О’Банион с неудоволствие. Черните й като въглени очи изразяваха открита горчивина, че не успя да даде добър урок на жертвите си.

— Не нанасяйте рани на Пит и Джордино — заповяда О’Банион. — Искам те да живеят най-дълго от всички, така че да могат да погребат останалите.

— Къде е спортсменството ви? — попита Пит.

О’Банион се засмя тихо и се обърна към Мелика.

— Ако сломите физически Пит, ще ми доставите малко удоволствие, а ако го отучите да мисли, ще бъде щастлив експеримент и за двама ни. Вижте дали товаренето е лека работа за тях през следващите десет смени.

Мелика изправи глава, доволна от казаното. О’Банион се качи на локомотива, с който беше дошъл, и тръгна към една от шахтите на проверка.

— Излизайте, мръсни гадове! — извика тя, размахвайки окървавения си камшик над подобното си на буре тяло.

Ева тръгна, държейки се едва на крака, прикрепяна от Пит до мястото, където се разпределяха работниците.

— Ал и аз ще избягаме — обеща й той. — Но ти трябва да се държиш, докато се върнем с подкрепление и освободим теб и тези бедни души.

— Сега имам причина да живея — изрече тя тихо. — Ще чакам.

Той я целуна по устните и погали зарастващите рани по лицето й. След това се обърна към Хопър, Гримес и Феъруедър, които стояха около него.

— Грижете се за нея.

— Разбира се — увери го Хопър.

— Ще ви помоля да не се отклонявате от първоначалния ни план — каза Феъруедър. — Скриването ви в една от вагонетките за руда, стигащи до трошачката, е по-безопасно, отколкото вашето предложение.

Пит поклати глава.

— Ще трябва да се придвижим през площадката на трошачката, след това през площадката за рафинерия и без да бъдем разкрити, да излезем на повърхността. Не обичам изненадите. Според мен ще е по-добре да използваме прекия път със служебния асансьор и да преминем през служебните офиси.

— Ако му предложат да излезе през задния вход или през парадната врата — каза закачливо Джордино, — той ще избере да скочи през прозореца. Това е неговият стил на действие.

— Имате ли точна представа за броя на хората от въоръжената охрана? — Пит зададе директно въпроса си към Феъруедър, тъй като водачът на сафарито имаше по-дълъг стаж в мината от Хопър и неговите хора.

— Точна представа? — замисли се за момент Феъруедър. — Някъде между 20 и 25. Инженерите също са въоръжени. Те са шестима, освен О’Банион.

Гримес подаде две малки плоски бутилки на Джордино, който ги скри под ризата си.

— Всичката вода, с която разполагаме. Всеки отдели по малко от своя запас. Тя е около два литра. Съжаляваме, че нямаме повече.

Джордино постави ръце върху рамената на Гримес — необикновен начин за раздяла.

— Чувствам те много скъп. Благодаря!

— А динамитът? — обърна се Пит към Феъруедър.

— При мене е — отговори Хопър, подавайки стик експлозиви на Пит. — Един от взривната група го беше скрил в обувката си.

— Още две подробности — каза Феъруедър. — Пила, за да се освободите от веригите. Открадна я Гримес от кутията за инструменти на локомотива. И план на шахтите, показващ спасителните изходи. На обратната му страна съм начертал карта на местността, която трябва да преминете, за да стигнете Транссахарската автомагистрала.

— Ако някой познава пустинята, това е Йън — потвърди Хопър.

— Много съм ви благодарен — каза Пит. Необичайно за него очите му се насълзиха. — Ще направим всичко по силите ни, за да се върнем с помощ.

Хопър сложи косматата си ръка на рамото на Пит.

— Нашите молитви и сърца са с вас.

Феъруедър подаде ръка.

— Помнете, избягвайте дюните. Не правете опит да ги пресичате. Само ще затънете и ще умрете.

— Късмет! — каза Гримес просто.

Пазачът дойде и поведе Пит и Джордино при останалите. Пит не го забелязваше. Той се наведе и изпрати на Ева прощална целувка.

— Не забравяй! — каза той. — Ти и аз на брега на Монтерей.

— Ще облека най-хубавата си рокля! — усмихна се кокетно тя.

Преди да може да каже още нещо, пазачът го поведе. След като стигнаха изходния тунел, той се обърна да махне за довиждане, но тя и другите се бяха изгубили от погледа сред масата работници и охрана.

Пазачът доведе Пит в шахтата, където те бяха товарили златна руда преди няколко часа, и го остави. Още един влак с празни вагонетки стоеше върху релсите до прясна купчина изкопана скала.

— Ще направя едно шоу по бързо товарене, докато ти изпилиш веригите си вън от галерията — каза Пит.

Той започна да хвърля късове златна скала в празните вагонетки, докато Джордино атакуваше белезниците с пилата, която беше осигурил Гримес.

За щастие желязото беше старо и с лошо качество. Пилата свърши бързо работа. Джордино изтегли срязаната верига от халките на белезниците и освободи ръцете и краката си.

— Твой ред е! — каза той.

Пит сложи веригата си върху ръба на една вагонетка и за по-малко от десет минути свърши.

— Ще трябва да се справим с гривните по-късно, но поне сега можем да скачаме и танцуваме.

Джордино завъртя веригата като самолетна перка.

— Кой ще се заеме с пазача? Ти или аз?

— Ти — отговори Пит чистосърдечно, освобождавайки белезниците от гривните. — Аз ще го измамя.

Половин час по-късно шумът от стъпки предупреди за идването на пазача. Пит скъса захранващия кабел на телевизионната камера. В това време двама пазачи се появиха на завоя. Те се движеха от отсрещната страна на релсите със свалени пушки, готови за стрелба. Немигащите им очи едва се забелязваха през процепа на техните литами, гледайки студено и смразяващо.

— Двама ни идват на посещение — прошепна Джордино, — изглежда нямат настроение да си говорим.

Пазачът отдясно се доближи и опря дулото на пушката си в ребрата на Пит, като го буташе напред към вагонетката. Леко повдигане на веждите беше всичко, което Джордино и Пит си размениха. Пит се отдръпна към вагонетката и се усмихна лукаво.

— Хубаво е, че ме карате да работя.

Това заблуди охраната и тя не разбра, че ще бъде атакувана. Пит сграбчи пушката с лявата си ръка, изтегли я и изтласка пазача настрана. Той се опита да си я вземе отново, но точния юмрук на Пит го събори върху релсите. Още един удар и той изпадна в безсъзнание.

Вторият пазач гледаше невярващо своя съборен другар. Никога охраната в Тебеца не беше атакувана от поробен работник и това, което се случи, го беше вцепенило. Той свали пушката си и я насочи за стрелба. Пит отклони цевта и успя да скочи от другата страна на пазача. Пит подхвърли висящата верига от белезниците на ръката си към Джордино. Докато се усети, вторият пазач беше хванат в примка. Джордино го повдигна с яките си мишци и пушката му изтрака върху релсите. Един здрав удар по тила и той изпадна в безсъзнание. Двамата с Пит го пренесоха до лежащия му партньор и го оставиха.

— Какво великодушие от наша страна, че не ги убихме — измърмори Джордино.

— Само временно отлагане — каза Пит. — Когато Мелика разбере, че са ни улеснили бягството, те ще се окажат между хората, които са били и тормозили.

— Не може да оставим тези момчета да лежат тук, докато бъдат намерени.

— Ще ги сложим в една от вагонетките и ще ги покрием с руда. Те няма да се събудят поне два часа. Повече от достатъчно време за нас, за да се озовем в пустинята.

— В случай, че работникът по поддържането не поправи камерата.

Докато Джордино товареше пазачите, Пит изучаваше плана на шахтите, дадени му от Феъруедър. Нямаше начин да разчете крачките си до служебния асансьор за инженерите по памет, нито да определи разположението на миньорските шахти, пръснати във всички посоки, без компас. Затова той се мъчеше да проумее всичко опипом.

Джордино беше свършил своята работа и изучаваше автоматичните пушки.

— Всичко е пластика и фибростъкло. 556 милиметра френско военно производство, изящно малко парче.

— Никаква стрелба, ако можем без нея — каза Пит. — Трябва да действаме безшумно, преди Мелика да е разбрала, че липсваме.

Веднъж излезли от шахтата, те влязоха направо в главния тунел. Петдесет метра по-нататък, следейки внимателно за телевизионните камери, маркирани върху картата на Феъруедър, достигнаха до друга пещера, без никой да ги забележи. Наоколо не се виждаше никой. Бяха сами на първия етап от бягството си. Следвайки железопътната линия, по която бяха влезли в мината от мястото на елеватора, те се спряха, за да може Пит да види още веднъж картата. Тези няколко секунди им се сториха като години.

— Имаш ли представа къде се намираме? — попита спокойно Джордино.

— Мъча се да си спомня някои белези, които видях при влизането ни — измърмори Пит, държейки картата пред светлината на една крушка, покрита с прах.

Изведнъж се чу шумът на влак, пълен с руда, който идваше зад тях.

— Идва товар — каза Джордино.

Пит посочи една ниша в скалата само на десет метра разстояние и каза:

— Да влезем вътре, докато отмине.

Те се настаниха в нишата и зачакаха.

Ужасна воня идваше през пукнатината в скалата близо до мястото, където бяха застанали. Внимателно се огледаха и видяха, че пукнатината се разширява. Решиха да се придвижат навътре. Колкото по-навътре влизаха, вонята се усилваше и те се озоваха в една тъмна катакомба. Пит започна да опипва стената и ръката му попадна на електрически ключ. Той го натисна и светлината разкри пред тях огромна пещера. Това не беше пещера, а подземно гробище за мъртъвци. Те видяха изсушените трупове на работници със следи от мъчения и побой. Миризмата беше от лекото разлагане на труповете в сухата атмосфера.

— Боже мой! — възмути се Джордино. — Трябва да са повече от хиляда.

— Много удобно! — каза Пит, гневно след него. — О’Банион и Мелика пестят място за гробове.

Пред очите на Пит се мярнаха Ева, доктор Хопър и останалите, с които се запознаха, и той си представи, че ако не успеят, и техните трупове ще се окажат на това място. Когато шумът от отминаващия влак заглъхна, ужасната картина успя да се заличи от съзнанието му.

— Да излизаме оттук и да продължим към повърхността.

Тунелът беше чист и те влязоха в страничната шахта, която Феъруедър беше отбелязал като най-къс път до служебния асансьор. Имаха невероятен късмет. Тази шахта беше влажна, а подът беше дървен. Пит повдигна една от дъските и видя с радост, че под нея има вода.

— Щастлив шанс — каза той. — Да се напием, така че да може да запазим бутилките, които Хопър ни даде.

— Не е необходимо да ми се казва — каза Джордино, като коленичи и започна да пие вода с шепи.

Току-що се бяха напили с вода и поставили обратно дъската, когато чуха шум от гласове в отдалечения край на тунела, следвани от дрънчене на вериги.

— Работна група върви зад нас — каза Джордино тихо.

Те се забързаха, освежени и с бодър оптимизъм. След минута бяха пред металната врата, водеща към асансьора. Спряха се, докато Джордино зареди малкия стик с динамит в ключалката на вратата и измъкне взривяващата капсула. После се върна назад, а Пит вдигна един камък и го хвърли във взривяващата капсула, но пропусна.

— Само се хвалиш, че можеш да извадиш момиче от морето — закачи го Джордино.

— Да се надяваме, че зад ключалката няма пазач — каза Пит, вдигайки друг камък.

— Те ще помислят, че е ехо от взрив в шахтите.

Този път улучи и детонаторът задейства динамита. Ключалката изхвърча от вратата. Те я отвориха и бързо преминаха късото разстояние до асансьора.

— Какво ще стане, ако има код за повикване на асансьора? — попита Джордино.

— Малко е късно да мислим за това сега — отвърна Пит. — Ще трябва да използваме нашия собствен код.

Той се приближи до асансьора, помисли за момент и след това натисна бутона встрани от вратата. Един път, два пъти, след това три пъти, направи пауза и натисна още два пъти.

През вратата те можаха да чуят, че електромоторът заработи и асансьорът започна да слиза.

— Ти трябва да си ясновидец — каза Джордино, смеейки се.

— Вярвах, че ще успея, защото всяка комбинация може да работи толкова продължително, докато не се задейства от дълъг сигнал.

След половин минута кабината спря и вратите се отвориха. Пазачът, който беше в нея, се огледа и не видя никого. Чудно, той прекрачи вратите, за да се огледа по-добре, и юмрукът на Пит се стовари върху тила му. С бързо движение Пит го обезоръжи и опря дулото на пушката във врата му. Джордино бързо го сграбчи и натика обратно в кабината. Пит затвори вратите.

— Всички са на борда за нонстоп пътуване до служебните офиси — каза Пит, натискайки бутона на асансьора.

— Никакво пътуване до трошачката или до рафинерията.

— Само ако настояваш.

— Аз съм пас — отвърна Джордино и асансьорът започна да се изкачва.

Те стояха един до друг, гледайки индикацията във вътрешността на кабината в очакване да стигнат по-бързо до служебните офиси. Напрежението растеше от неизвестността горе да не ги посрещне армия от туареги, готова да ги направи на решето. Асансьорът намали ход и всеки момент щеше да спре. Пит зареди пушката си и се обърна към Джордино.

— Зареди и твоята.

Вратите се отвориха и никой не ги нападна. Един инженер и един пазач се разхождаха в дъното на коридора, но бяха така погълнати в разговор, че не забелязаха асансьора.

— Като че ли искат да ни оставят да се измъкнем — забеляза Джордино.

— Не предизвиквай боговете! — каза Пит. — Ние още не сме се измъкнали от тук.

Тъй като нямаше къде да скрият пазача, който беше с тях, Пит натисна бутона на асансьора за слизане. Те закрачиха много тихо след пазача и инженера, докато хората на О’Банион не влязоха в стая с тапицирани врати. Коридорът беше празен, но за всеки случай Пит и Джордино се разделиха. Всеки от тях застана на отсрещната стена и в този ред тръгнаха към изхода. Тази предпазливост беше необходима, защото след малко забелязаха пазач на изхода. Той не очакваше изненада от страна на инженерите, затова беше седнал и пушеше лула, докато четеше корана.

Те се спряха да си поемат въздух и да погледнат назад, откъдето бяха дошли. Никой не се бе появил зад тях. Съсредоточиха вниманието си към последното препятствие. То беше пред тях, едно отворено пространство от около 50 метра, където паркираха колите. Телевизионни камери за наблюдение не се забелязваха.

— Аз тичам по-бързо от теб — прошепна Пит, като подаваше пушката си на Джордино. — Ако пазачът ме нападне, преди да съм го обезвредил, елиминирай го с бърз изстрел.

— Само гледай да не попаднеш в обсега на стрелбата — отвърна загрижено Джордино.

Пит събу обувките си, зае стартова позиция, леко поразтъпка крака на място и се затича възможно най-бързо. Той беше пробягал почти 40 метра, преди пазачът, изненадан от шума на бягащите стъпки зад гърба си, да се обърне и го забележи. Но Пит беше спечелил време от бавната реакция на пазача. Той едва насочваше автоматичната си пушка, когато Пит се хвърли върху него и го събори на земята. Шокиран от изненадата и внезапното нападение, пазачът едва дишаше. Нямаше нужда от намесата на Джордино. Пит бе успял.

— Хубава скорост за един възрастен мъж, преминал четиридесетте! — каза Джордино и подаде ръка на Пит, за да я стисне.

— Не мисля да опитвам отново. Никога повече! — Пит поклати глава отрицателно.

Стъпил на крака, той погледна към паркинга. Там имаше две камионетки „Рено“, точно до тунела, който извеждаше право в равнината. Той погледна тялото на завързания и все още в безсъзнание туарег.

— Ти си голямо и силно момче — каза Пит на Джордино, — занеси го до най-близката камионетка и го остави да спи. Ще го вземем с нас. Ако някой го потърси, ще помисли, че от скука е напуснал поста си и е отишъл да се поразходи.

Джордино го нарами и с лекота го занесе до каросерията на първата камионетка, докато Пит влезе в кабината и огледа арматурното табло. Както Феъруедър беше обещал, индикаторът за горивото показваше пълен резервоар. Тогава Пит завъртя контактния ключ и включи стартера. Двигателят заработи на нормални обороти.

— Има ли часовник на таблото? — заинтересува се Джордино.

Бърз оглед и Пит поклати глава отрицателно.

— Това е евтин модел и не работи. Защо искаш да знаеш?

— Онези мръсни туареги ми взеха часовника. Ще пропусна времето, през което ще пътуваме.

Пит събу едната си обувка и извади своя водолазен часовник „Докса“, където го бе скрил по време на своето робство. Той го постави обратно на ръката си и го обърна към Джордино.

— Един и двадесет сутринта.

— Няма нищо по-хубаво от един ранен старт!

Пит включи на скорост и освободи съединителя. Машината потегли към изхода на тунела, движейки се малко по-бързо от охлюв, за да не вдига излишен шум, който може да бъде чут.

Стените на тунела почти опираха страните на превозното средство. Пит малко се интересуваше дали ще олющи боята. Главното му внимание бе да изведе камионетката безшумно от тунела и да влезе в тесния пролом. Най-после успя. Те вече бяха вън от това ужасно място. Пит включи светлините, даде газ и „Рено“-то заподскача, вдигайки облак прах след себе си.

Пит не усети мириса на свободата — студеният нощен въздух в пустинята не му позволяваше да се любува на звездите. Всеки километър, който оставяха между себе си и оня концентрационен лагер, беше златен, всяка минута — скъпа, той караше като демон, обладан от чувството да спаси онези нещастни хора, затова натискаше педала на газта до дупка.

Джордино не се оплакваше, нито го молеше да намали скоростта. Той беше оставил съдбата си в ръцете на Пит, въпреки че машината го подхвърляше като топка до тавана. Най-после те навлязоха в равната пустиня. Едва тогава Пит погледна небето, видя северната звезда и определи посоките.

Те се бяха измъкнали от мястото, откъдето обикновено никой не се завръща, и предприемаха един самоубийствен опит към свободата с непредвидими изненади при преодоляването на които всяка грешка можеше да се окаже фатална. Не трябваше да спират, докато не намерят вода и безопасно място.

Пред тях лежеше 400 километра пустиня — примамваща, заплашителна и мъртва. Спасението тепърва предстоеше.