Клайв Къслър
Сахара (31)

29.

Пит и Джордино се гледаха недоумяващо и съзнанието им не можеше да проумее откъде се появи този човек.

— Откъде идвате? — попита Джордино.

— Аз мога да ви попитам същото — отговори непознатият. Той погледна покритата с пясък кола. — Разбрахте ли какво търсеше самолетът?

— Защо искате да знаете? — попита Пит.

— Ако вие двамата искате да си играете на въпроси и отговори, аз продължавам.

Чужденецът приличаше на номад и откакто разговаряха, той им изглеждаше добър човек. Пит внезапно реши да му се довери.

— Името ми е Дърк Пит, а приятелят ми се казва Ал Джордино. Истина е, че малийците ни търсят.

Старият човек добави:

— Не се учудвам. Те не са любезни към чужденците. — Той гледаше с учудване към колата. — Как, за бога, сте докарали тази кола толкова далече, без да се движите по шосе?

— Не беше лесно, господин…

Непознатият се приближи към тях и махна с ръка.

— Всички ме наричат Кид.

Пит се усмихна и подаде ръка.

— Как човек на вашата възраст може да бъде наричам така?

— Много отдавна, след като се връщах от някоя успешна работа, се отбивах в моя любим бар в Джеръм, Аризона. Когато барманът ме видеше, той винаги ме поздравяваше с думите „Хей, Кид пак се е върнал“. Това име ми остана като прякор.

Джордино започна разговор с него:

— Мулето не се използва в тази част на света. Камилата не е ли по-практична?

— Да започнем с — каза Кид с известно чувство за хумор — господин Периуинкъл, който не е никакво муле, а е товарно магаре. Камилата може да изтрае по-дълго без вода и да бъде по-издръжлива на път, но магарето също е пригодено за пустинята. Аз открих господин Периуинкъл в Невада преди осем години и когато тръгнах за Сахара, натоварих и него на кораба. Той не е така капризен като камилата, яде по-малко и може да носи много товар. Освен това е по-нисък от камилата и по-лесно се товари.

— Хубаво животно — съгласи се Джордино.

— Изглежда, вие се готвите да тръгвате. А аз се надявах, че може да поседнем и да си поговорим. Не съм срещал жива душа, освен един арабин, който водеше двойка камили да ги продава в Тимбукту. Това беше преди три седмици. Не съм срещал от много години, откакто скитам наоколо, други американци.

Джордино погледна Пит.

— Може би е разумно да останем тук и да получим информация от някой, който познава територията.

Пит кимна в съгласие, отвори вратата на „Вуазин“-а и посочи навътре.

— Искате ли да се отморите от дългия път?

Кид погледна кожените седалки на колата, като че ли бяха направени от злато.

— Не мога да си спомня откога не съм сядал на мек стол. Много съм ви благодарен. — Той се настани в колата с явно удоволствие.

— Ние разполагаме само с консерва сардини, но ще бъдем щастливи да я споделим с вас — предложи Джордино с грациозен жест.

— В никакъв случай, вечерята е от мен. Аз имам много консервирана храна. Ще бъде повече от удоволствие да я разделя с вас. Как ви звучи говеждо варено?

Пит се засмя.

— Вие не знаете колко щастливи сме да бъдем ваши гости. Сардините не са точно нашата представа за вкуса, който искаме да усетим.

— Ние може да сложим вареното с нашите безалкохолни напитки — предложи Джордино.

— Имате ли газирана вода? Изобщо как се справяте с водата?

— Имаме достатъчно за няколко дни — отговори Джордино.

— Ако повървите малко, мога да ви покажа един кладенец на около десет мили на север.

— Ще ви бъдем благодарни за всяка помощ — каза Пит.

— Повече, отколкото предполагате — добави Джордино.

Слънцето се скриваше зад хоризонта и залезът осветяваше небето. С настъпването на вечерта въздухът отново ставаше поносим за дишане. Господин Периуинкъл се беше забил щастливо в оскъдните храсти и пасеше тревата между тях. Кид добави вода към консервираното говеждо варено и за учудване на Пит го притопли на малка спиртна печка заедно със сухарите. Старецът беше извадил чинии и вечерята започна. Пит и Джордино се наслаждаваха на останките на своето варено със сухар и си казаха, че това е най-хубавата храна, която някога бяха яли. Светът започна да им изглежда по-розов и оптимизмът им се възвърна. След като свършиха, Кид извади полупразна бутилка ръжено уиски и им го подаде.

— Е, добре, ако нямате нищо против, защо вие, момчета, не ми кажете накъде сте тръгнали в най-дивата част на Сахара с кола, която изглежда по-стара от мен?

— Ние търсим източник на токсично замърсяване, който се влива в Нигер и оттам в океана — отговори Пит направо.

— Това е нещо ново. Откъде се предполага, че идва то?

— От химически завод или фабрика за промишлени отпадъци.

Кид поклати глава.

— Няма нищо такова по тези места.

— Някаква солидна конструкция в тази част на Сахара? — попита Джордино.

— Не мога да се сетя, освен може би форт Фуро, на северозапад оттук.

— Заводът за соларна детоксификация, построен от французите?

Кид добави:

— Действително голям завод. С господин Периуинкъл го видяхме преди шест месеца. Боже опази! Охрана навсякъде. Може да помислите, че това е тайно скривалище на ядрени бомби.

Пит глътна малко уиски и почувства приятно парене в гърлото и стомаха си. Подаде бутилката на Джордино.

— Форт Фуро е твърде далеч от Нигер, за да замърсява нейните води.

Кид замълча за момент. После погледна Пит със загадъчно пламъче в очите.

— Възможно е, ако заводът е построен над Уед Зарит.

Пит се наведе към него и повтори:

— Уед Зарит?

— Легендарната река, която е текла през Мали преди 130 години. След това е потънала в пясъците. Местните номади и аз включително смятаме, че Уед Зарит сега тече под земята и се влива в Нигер.

— Като акуифер.

— Като какво?

— Геоложки пласт, който позволява на водата да прониква през пори и отвори — отвърна Пит. — Обикновено през почва с пори или варовикови каверни.

— Всичко, което знаем, е, че ако вие сте нагазили достатъчно дълбоко, ще попаднете на водата от този стар речен канал.

— Аз никога не съм чувал за изчезнала река, която да продължава своето течение дълбоко под земята — каза Джордино.

— Няма нищо необикновено в това — обясни Кид. — Повечето от потоците на Моджейв Ривър текат през пустинята Мохаве в Калифорния, преди да се влеят в едно езеро. Това е нещо, което ви казвам от собствен опит, тъй като открих една пещера, водеща на стотици метри надолу до този подводен поток. Така че аз намерих тонове златен прах във водата.

Пит се обърна и погледна въпросително Джордино.

— Какво мислиш?

— Струва ми се, че форт Фуро е единствената игра, на която се залага — отвърна Джордино.

— Но може би има смисъл, тъй като един подводен поток, който тече от завода за токсични отпадъци към Нигер, може да се окаже нашата находка на замърсяване.

Кид махна с ръка и посочи към пустинята.

— Аз искам да кажа, момчета, че е възможно тези потоци да се вливат в старото корито на реката.

— Ние знаем — потвърди Пит. — Следвахме старото корито на Нигер през цялата нощ и се скрихме на това място от горещината на деня, за да се предпазим, ако бъдем търсени от малийските служби.

— Изглежда, че вие сте ги разигравали твърде дълго.

— С какво се занимавате? — попита Джордино Кид, давайки му бутилката с уиски. — Да не търсите злато?

Кид се загледа в етикета на бутилката за момент, като че ли искаше да си спомни някаква важна случка в своето минало.

— Да, търся злато. Всъщност — не. До сега не съм казал на никого, но ще ви кажа. Истината е, че търся останки от кораб.

Пит го погледна изненадващо.

— Останки от кораб… Останки от кораб тук, в сърцето на Сахара?

— По точно, един конфедерален броненосец.

Пит и Джордино седнаха и го слушаха с нарастващо напрежение. Те възприемаха Кид по много странен начин. Беше се почти стъмнило, но те все още можеха да забележат сериозното изражение на очите му.

— С риск да прозвучи глупаво — каза Пит скептично, — бихте ли ни разказали как един военен кораб от войната между Щатите се е озовал тук.

Кид направи дълга глътка от бутилката с уиски и облиза устни. След това разви едно одеяло върху пясъка, коленичи и сложи ръце на темето си.

— Това се е случило през април 1865 година, преди Лий да се предаде на Грант. Няколко мили под Ричмънд, Вирджиния, конфедералният броненосец „Тексас“ бил натоварен с архивите на загиващото конфедерално правителство. Те казват, че това са били документи и преписки, но в действителност това е било злато.

— Сигурен ли сте, че това не е мит като многото други приказки за злато? — каза Пит.

— Президентът Джеферсън Дейвис преди да умре предаде злато от съкровището на конфедералните щати, което било натоварено през нощта на борда на „Тексас“. Той и неговият кабинет се надявали да се промъкнат през блокадата на Съюзния флот в друга държава, така че да могат да образуват ново правителство в изгнание и да продължат войната.

— Но Дейвис е бил заловен и затворен! — каза Пит.

Кид продължи:

— Конфедерацията е умряла и никога не е била възстановена.

— А „Тексас“?

— Корабът е преминал през ада на битката, преплавал е през Джеймс Ривър, минал е през Съюзния флот и фортовете „Хемптън Роудс“ и „Чесапийк Бей“, като се е спасил в Атлантическия океан. Последният, който е видял кораба и неговия екипаж, казва, че корабът е изчезнал в мъглата невредим при влизането си в океана.

— И вие мислите, че „Тексас“ е преплувал през океана и е влязъл в река Нигер? — възрази Пит.

— Сигурен съм — отговори Кид. — Аз съм проучил спомени на френски колониалисти и местни хора, които свидетелстват, че такъв кораб е преминал покрай техните селища, плавайки по реката. Описанията на военния кораб и датите, когато е забелязан, ме карат да вярвам, че това е „Тексас“.

— Как е възможно военен кораб с размери и тонаж на броненосец да достигне толкова навътре в Сахара, без да заседне? — попита Джордино.

— Това е било възможно тогава, тъй като тази част на пустинята е била плодородна и Нигер е бил много по-дълбок, отколкото е сега. Един от неговите притоци е била Уед Зарит. По това време Уед Зарит е извирала от планина Ахагар, североизточно от тук и е текла в продължение на 600 мили, докато се влее в Нигер. Журналисти на френските колонизатори и на военните експедиции сочат, че тя е била достатъчно дълбока, за да плават в нея големи кораби.

— Дори и при такава голяма дълбочина и дебит на водата, изглежда невъзможно за такъв тежък съд като броненосеца да плава толкова далече, след като е напуснал океана.

— „Тексас“ е бил построен за военни операции и пригоден да плава в река. Той има гладко дъно и плитко газене. Навигацията в реката не е проблем за него и за неговия екипаж. Чудото е, че той е прекосил открития океан, без да потъне при лошо време и бурна вода като „Монитор“.

— „Монитор“ е корабът, който е достигнал до всички региони през 1860 година на северните и централните американски брегове — каза Пит. — Но защо са рискували да превозват златото си през океана с такъв кораб като „Тексас“?

Кид запали цигара и продължи:

— Трябва да имате предвид, че това е станало, защото Съюзния флот никога не би се сетил да търси „Тексас“ на хиляди мили в една африканска река.

— Вероятно не, но това със сигурност е много крайно.

— Аз съм с теб — каза Джордино. — Що за бъркотия? Те не биха могли да възстановят друго правителство в сърцето на пустинята.

Пит погледна Кид замислено.

— Трябва да е имало нещо по-важно за такова рисковано пътуване от проклетото злато.

— Съществува мълва — тонът му се промени и стана по-уверен, — че Линкълн е бил на борда на „Тексас“, когато корабът е напуснал Ричмънд.

— Не Ейбрахам Линкълн — засмя се Джордино.

Кид замълча.

— Кой сънува тази измислица? — отпи още една глътка от уискито Пит.

— Един конфедерален кавалерийски капитан на име Невил Браун, умрял през 1908 г., прави предсмъртно завещание на своя лекар в Чарлстън, Южна Каролина. Той твърди, че неговата част е пленила Линкълн и го е качила на борда на „Тексас“.

— Бълнуване на умиращ човек — измърмори Джордино, абсолютно невярващ. — Линкълн трябва да е летял с „Конкорд“, за да пристигне навреме във „Форд театър“ и да бъде убит от Джон Уилкис Бут.

— Не знам цялата история — отбеляза Кид.

— Фантастично, но интригуваща история — каза Пит, — но трудно е да я приемем сериозно.

— Аз не мога да гарантирам легендата на Линкълн — каза Кид честно, — но ще заложа г-н Периуинкъл и остатъка от моя багаж, че „Тексас“ и костите на неговия екипаж заедно със златото лежат тук някъде в пясъка. Аз скитам из пустинята от пет години, търсейки тези останки и за бога, ще ги намеря или ще умра, търсейки ги.

Пит наблюдаваше стария човек със симпатия и уважение. Той рядко беше виждал такова посвещение и такава отдаденост.

Имаше особена дискретност в държанието на Кид, което напомняше на Пит стария миньор от „Съкровището на Сиера Мадре“.

— Ако останките от кораба са под дюните, как възнамерявате да ги откриете?

— Имам метален детектор „Фишер 1265Х“.

Пит нямаше какво повече да каже, освен:

— Надявам се, че добрият късмет ще ви доведе до „Тексас“ и вие ще се радвате.

Кид легна върху одеялото, без да проговори няколко минути, потънал в мислите си.

Джордино наруши тишината:

— Време е да тръгваме по пътя си, ако не искаме да останем на това място.

Половин час по-късно моторът на вуазина работеше — Пит и Джордино се сбогуваха с Кид и г-н Периуинкъл. Старецът настояваше да вземат няколко пакета консервирана храна от неговия запас. Той им даде също така карта на старото речно корито, маркира им кладенеца близо до пътя, който водеше до завода за преработка на отпадъци във форт Фуро.

— Колко е далече? — попита Пит.

Кид отговори:

— Около 110 мили.

— 177 километра — преведе Джордино.

— Надявам се, приятели, ще намерите каквото търсите.

Пит подаде ръка и се засмя:

— Вие също!

Той са качи във вуазина, седна зад волана, почти тъжен от сбогуването със стареца.

Джордино махна за сбогом и каза:

— Благодаря за гостоприемството.

— Радвам се, че ви помогнах.

— Очаквах да кажете това, но изглеждате много по-сърдечен.

— Не мога да си представя защо никога не съм срещал приятели като вас.

— Ще ви притесня ли, ако ви попитам за вашето истинско име?

— Разбира се, че не. Аз не се смущавам лесно. Това е едно странно име. Никога не се използва много.

Джордино стоеше кротко, без да го прекъсва.

— Казвам се Клайв Къслър.

Джордино се усмихна.

— Вие сте прав. Това е странно име.

След това седна на предната седалка до Пит в колата. Пит освободи съединителя и включи на скорост. Вуазинът бавно започна да набира скорост по равното легло на сухото дере. Старият човек и мулето останаха сами в настъпващата нощ.