Клайв Къслър
Сахара (27)

25.

Това не беше точно просторното фоайе на хотел „Бевърли Хилс“, но за някои, които са били хвърлени два пъти в реката, стояли са полусварени в парна баня и са вървели с изранени стъпала из пустинята в продължение на два часа през нощта, нито един водоем не би могъл да им предложи по-голямо чистилище. Пит установи, че никога досега не беше виждал един мръсен водолаз да изглежда толкова добре.

Имаха усещането, че влизат в пещера. Грапавите глинени стени завършваха в добре измазан с кал под. Една дълга маса, иззидана от бетонни тухли, служеше за бар в средата на помещението. Масата притежаваше толкова гладка повърхност, че чашите, поставени върху нея, се плъзгаха към средата й. Зад описания бар имаше широка полица, закрепена за глинена стена, върху която бяха наредени различни съдове за приготвяне на кафе и чай. В близост до съдовете стояха пет бутилки скъп ликьор с различна вместимост. Те трябва да бяха предназначени за редките туристи, които случайно посещаваха това място, установи Пит, тъй като на мюсюлманите им бе забранено да пият. Срещу едната стена бе поставена малка печка, която явно допълваше комфорта и решаваше проблема с отоплението. Всичко това се смесваше с тежкия мирис, който нито Пит, нито Джордино някога биха определили като камилски. Столовете изглеждаха като подаръци от Армията на спасението. Масите не бяха по-добри — опушени от дима, изгорени от безброй фасове, мръсни, те връщаха във времето на френските колониални дни.

Единственото осветление бяха две електрически крушки, които висяха от една жица в близост до тоалетната, прикована с пирони в гредата. Те светеха слабо, тъй като тяхната енергия бе ограничена от мощността на дизеловия генератор в града. Придружаван от Джордино, Пит седна на една празна маса, като насочи вниманието си към клиентелата. Той установи, че никой не носеше униформа. Помещението бе населено с местни хора, лодкари и рибари, за които Нигер беше препитание; селяни и хора, които изглеждаха като фермери. Не се забелязваше никакво женско присъствие.

Някои пиеха бира, но повечето посръбваха от малки чаши подсладено кафе или чай. След обичайното любопитство към новодошлите, те се върнаха към собствените си разговори или съсредоточиха вниманието си върху една игра, подобна на домино.

Джордино се излегна на масата и измърмори:

— Това ли ти е представата за прекарана приятна вечер в града?

— Във всяко пристанище има буря! — отвърна Пит.

Собственикът, дебело облечен мъж с гъста черна коса и внушителни мустаци, изскочи иззад импровизирания бар и се доближи до масата им. Той стоеше и ги наблюдаваше, без да каже дума, чакайки ги първи да го заговорят.

Пит щракна с два пръста и каза:

— Бира.

Собственикът кимна и тръгна обратно към бара. Джордино го наблюдаваше как взема две бутилки немска бира от лошо затварящия се метален хладилник, след което се обърна въпросително към Пит.

— Имаш ли представа как ще платим?

Пит се усмихна, наведе се под масата, събу лявата си обувка и извади нещо от подметката. След това очите му с хладно изражение зашариха из помещението. Никой от посетителите не изразяваше и слаб интерес към тях двамата. Той внимателно отвори длани така, че да може да го види само Джордино. Между тях лежеше подредена купчина пари — малийска валута.

— Конфедерация на френско-африкански франк! — каза той тихо. — Адмирал Сандекър не е пропуснал и тази подробност.

— Сандекър се грижи за всичко! — допълни Джордино. — Само не ми е ясно защо се е доверил на теб за пачката, а не на мен.

— Аз имам по-голяма крачка.

Собственикът се върна и сложи, по-скоро изтърва бутилките върху масата.

— Десет франка — изръмжа той.

Пит му връчи сметката. Той я взе, огледа банкнотите на оскъдната светлина и ги прибра в чекмеджето на бара.

— Той ти каза десет франка — каза Джордино. — Ти му даде двадесет. Ако той те вземе за голям прахосник, ние вероятно ще бъдем ухажвани от половината град, докато си тръгнем.

— Това е целта — каза Пит. — Само въпрос на време е, преди на играчите да им замирише на кръв и да обкръжат своите жертви.

— Ще купуваме или ще продаваме?

— Повече ще купуваме. Нуждаем се от средства за транспортиране.

— Любимата храна трябва да има предимство. Гладен съм като мечка стръвница.

— Можеш да опиташ храната тук, ако желаеш! — каза Пит. — Аз предпочитам да гладувам.

Те пиеха третата си бира, когато един младеж на не повече от осемнайсет влезе в бара. Той беше висок и строен, с леко наклонени рамене. Имаше приятно овално лице с големи мечтателни очи. Кожата му беше тъмна, а косата — гъста и къдрава. Носеше жълта спортна риза и каки панталони, разширяващи се надолу, тип чарлстон. Бяха от бял памучен плат. Той огледа набързо посетителите и спря погледа си на Пит и Джордино.

— Търпението, добродетел на бедняка — измърмори Пит. — Избавлението е на път.

Младежът спря на тяхната маса и кимна с глава.

— Добър вечер! — поздрави той на френски.

— Добър вечер! — отвърна Пит.

Меланхоличните очи на младежа засияха.

— Англичани ли сте?

— Новозеландци — излъга Пит.

— Аз съм Мохамед Дигна. Може би ще мога да помогна на господата да обменят парите си?

— Разполагаме с местна валута.

— Нуждаете ли се от човек, който да помага, ако възникнат проблеми с митница, полиция или държавните учреждения?

— Не, не мисля, че се налага. — Пит хвана един свободен стол и го притегли към масата. — Ще седнете ли при нас да пийнете нещо?

— Да, благодаря! — Дигна каза нещо на собственика на френски и седна.

— Вие говорите английски действително добре! — каза Джордино.

— Завърших гимназия в Гао, а после колеж в Бамако и бях първи в класа — каза той с гордост. — Мога да говоря четири езика, включително моя роден език бамбара, френски, английски и немски.

— Вие сте по-умен от мен — каза Джордино. — Аз говоря само достатъчно английски, за да се оправям.

— Каква е вашата професия? — попита Пит.

— Баща ми е шеф на близкото селище. Аз ръководя бизнес връзките му и експортния бизнес.

— И едновременно с това предлагате услугите си на туристи — допълни Джордино.

— Радвам се да се срещна с чужденци, защото така мога да практикувам знанията си по чужди езици — каза Дигна без стеснение.

Собственикът дойде и остави малка чаша чай пред Дигна.

— Как вашият баща превозва стоката си? — запита Пит.

— Притежава малък парк камиони „Рено“.

— Някаква възможност да наемем един? — подхвърли му Пит.

— Искате да направите дребна търговия?

— Не, приятелят ми и аз желаем да направим кратко пътуване на север и да видим голямата пустиня, преди да се завърнем вкъщи в Нова Зеландия.

Дигна поклати глава:

— Не е възможно. Камионите на баща ми заминават следобед за Мопти, натоварени с текстил и готова продукция. Освен това никой чужденец, идващ отвън в страната, не може да пътува в пустинята без специално разрешение.

Пит се извърна към Джордино. Лицето му изразяваше болка и разочарование.

— Колко несправедливо! И като помислиш, че сме прелетели половината свят, за да видим номади в пустинята, яздещи камили.

— Никога няма да мога да погледна в лицето побелялата си стара майка — занарежда Джордино, — тя пожертва всичките си спестявания, за да мога да изуча живота в Сахара.

Пит удари с ръка по масата и стана.

— Добре, тогава се връщаме на летището в Тимбукту.

— Разполагат ли господата с кола? — попита Дигна.

— Не.

— Как мислите да стигнете до там?

— С автобус — отговори смутено Джордино, почти задавайки въпрос.

— Вие имате предвид кола, която вози пътници?

— Точно така — произнесе Джордино щастливо.

— Вие няма да можете да пътувате до Тимбукту преди утре на обяд — каза Дигна.

— Тогава трябва да има някакво превозно средство в Бурем, което ще можем да наемем — предложи Пит.

— Бурем е беден град. Повечето хора ходят пеш или карат мотоциклети. Само няколко фамилии могат да поддържат собствени коли, които да не се нуждаят постоянно от ремонт. Единственото превозно средство, което постоянно е в отлично техническо състояние в Бурем, е личната кола на генерал Затеб Казим.

Дигна може би играеше с тях, насочвайки разговора в такава посока. Мислите на Пит и Джордино работеха на същата дължина на вълната. Те и двамата настръхнаха, но веднага се успокоиха, като си даваха вид, че за пръв път чуват това име.

— Какво прави колата му там? — запита невинно Джордино. — Ние го видяхме за пръв път вчера в Гао.

— Генералът пътува почти навсякъде с хеликоптер или военен самолет — отговори Дигна, — но той иска свой личен шофьор и кола, когато пътува през малките градчета и градове. Шофьорът му беше докарал колата на новия аутобан от Бамако до Гао, когато тя се повреди на няколко километра извън Бурем. Беше оставена тук за ремонт.

— И беше ли поправена? — заинтересува се Пит, като изпи глътка бира, за да изглежда индиферентен.

— Градският механик свърши късно тази вечер. Парче скала пробило радиатора.

— Шофьорът замина ли за Гао? — с учудване попита Джордино.

Дигна поклати глава.

— Пътят от тук до Гао е все още в строеж. Да се шофира през нощта може да бъде рисковано. Той не иска да рискува отново да повреди колата на генерал Казим. Той мисли да отпътува с нея на разсъмване.

Пит го погледна.

— Откъде знаете всичко това?

Дигна отговори:

— Баща ми притежава гаража за ремонт на автомобили и аз контролирах нейния ремонт. Вечеряхме с шофьора заедно.

— Къде е шофьорът сега?

— Гост е в дома на баща ми.

Пит смени темата на разговора за местната индустрия.

— Има ли някакви химически компании тук? — попита той.

Дигна се засмя.

— Бурем е твърде беден да произвежда нещо, освен дребни манифактурни стоки.

— Знаете ли нещо за завода за опасни промишлени отпадъци?

— Форт Фуро, но той е на стотици километри на север.

Получи се малка празнина в разговора, след което Дигна попита:

— Колко пари носите?

— Не знам — отвърна Пит честно, — не съм ги броил.

Пит забеляза странния поглед на Джордино и видя четирима мъже, седнали на една маса в ъгъла. Той схвана, че те са седнали току-що. Трябва да е капан, реши той. Пит погледна към собственика, който се беше изтегнал върху бара, четейки вестник. Един бърз поглед към останалите посетители беше достатъчен, за да го убеди, че техният единствен интерес бяха разговорите помежду им. Значи противниците бяха пет срещу двама. Не толкова лошо, помисли Пит.

Той изпи бирата си и стана на крака.

— Време е да тръгваме.

— Много поздрави на шефа — каза Джордино, стискайки ръката на Дигна.

Младият малиец се усмихна, но погледът му имаше твърдо изражение.

— Вие не можете да напуснете.

— Не се тревожи за нас — успокои го Джордино. — Ние ще спим някъде по пътя.

— Дайте ми вашите пари — каза Дигна решително.

— Синът на един шеф проси пари — засече го Пит. — Вие трябва да сте голям източник на доходи за стария си баща.

— Не противоречете — отвърна Дигна студено. — Дайте ми всичките си пари или кръвта ви ще оплиска пода!

Джордино се постара да избегне конфронтацията и застана в единия ъгъл на бара. Четиримата мъже се изправиха от масата си и вероятно чакаха сигнал от Дигна. Такъв сигнал нямаше. Малийците се смутиха от показаното малодушие на техните потенциални жертви.

Пит се наведе през масата и застана очи в очи с Дигна.

— Знаеш ли какво правим с моя приятел, когато попаднем ма хора като теб?

— Вие не можете да уплашите Мохамед Дигна — заяви той предизвикателно.

— Това, което ние правим — продължи Пит спокойно, — е да ви забиваме един юмрук в зъбите.

— Единственият начин да уплашиш мюсюлманина, е да го поставиш в допир с прасе. Той счита това за скверно и много обидно — подхвърли Джордино.

За да изпълнят своите намерения, Пит свали от тезгяха на бара едно парче свински бекон, с което натри устата на Дигна. За няколко секунди Дигна остана неподвижен, издавайки гърлени звуци. Мускулите на лицето му бяха опънати, а зъбите му тракаха неконтролирано. Той се изправи и измъкна дълъг нож изпод своето наметало. Но беше твърде късно. Пит стовари силния си юмрук в челюстите му и го прехвърли през масата на играещите домино, събаряйки всички плочки на играта. Хората на Дигна заобиколиха Пит с извадени ножове, а един от тях държеше и малка брадва. Пит сграбчи един стол, развъртя се и го стовари върху своите нападатели. Някои от тях изреваха от болка и в помещението настана паника. Обикновените посетители гледаха как да се измъкнат през тясната врата на бара.

В това време Джордино счупи една бутилка уиски в главата на този, който държеше брадвата, и го събори по очи. Пит вдигна една маса над главата си, като я държеше с двете си ръце и я въртеше като щит. Нападателите спряха своите атаки за момент, мъчейки се да го нападнат откъм гърба. Но в това време Джордино грабна друга бутилка и успя да се справи с двама от тях. Пит довърши третия.

— Нямаме време за повече упражнения — измърмори Джордино. — Тези момчета не ще могат да се появят преди по малко от пет минути по улиците на Бурем.

— Наблюдавай вратата — каза Пит.

Той се обърна към собственика, който стоеше напълно безразличен на бара, прелиствайки страниците на вестника си, сякаш това, което стана пред очите му, беше обикновено нощно забавление.

— Гаражът? — попита го Пит.

Собственикът повдигна глава, засука мустак и посочи с ръце южната страна на бара. Пит му хвърли няколко франка за нанесените щети и му каза „Мерси“.

— Ще запомним това място! — каза Джордино.

Пит погледна часовника си.

— Остават четири часа до разсъмване. Да тръгваме, преди да са алармирали за нас.

Те напуснаха бара и прикривайки се зад зданията, се придвижиха на няколко километра към града. Повечето къщи бяха тъмни и почти нямаше никакъв шанс да ги срещне някой по улиците. Така те стигнаха до една голяма тухлена къща, която имаше широка метална врата и голям двор. Вгледаха се и забелязаха в двора тридесет стари коли, паркирани една зад друга. Двигатели и резервни части бяха складирани в единия ъгъл на двора. Те огледаха вратата на къщата, като се опитваха да разберат дали няма сигнална система или пък куче пазач, което би могло да ги изненада. След всички тези предпазни мерки решиха да прехвърлят оградата и да огледат колите.

— Мисля, че това е търсеният гараж — каза Пит. — Ако намерим и подходяща кола ще те предложа за медал.

Те внимателно оглеждаха колите из гаража, когато Пит изведнъж се спря пред една стара, много елегантна кола от преди Втората световна война.

— Боже мой! — извика Пит учудено. — Един „Авион Вуазин“!

— Какво?

— Един „Вуазин“. Произвеждан е във Франция от 1919 до 1939 година от Габриел Вуазин. Това е много рядка кола.

Джордино се разхождаше около нея, изучавайки тази уникална кола. Забеляза необикновените дръжки на вратите, хромираните лайстни, оригиналната решетка на радиатора. Пит се наведе да огледа гумите, след това отвори капака на двигателя, затвори го. Според него колата трябваше да работи. След това отвори вратата, влезе в колата и скачи контактните кабели. Всички уреди на таблото светнаха.

— Твърде стара птичка — забеляза Джордино.

— Но притежава един от най-модерните двигатели с висящи клапани — каза Пит. — Тя е била една от най-мощните коли за своето време.

Въпреки това Джордино гледаше тази стара класическа кола с голям скептицизъм.

— Ти действително ли мислиш, че с тази стара реликва можем да пътуваме из Сахара?

— Ние имаме пълен резервоар с бензин, а това означава, че все едно ще яздим камила. Потърси няколко чисти контейнера и ги напълни с вода и виж дали може да откраднеш нещо за ядене.

— Относно храната сериозно се съмнявам — каза Джордино, разхождайки се из гаража.

— Прави каквото знаеш.

Пит отиде и отвори вратите на гаража, за да могат да излязат.

След това провери още веднъж колата, нивото на маслото и водата, състоянието на гумите. В това време Джордино дойде, носейки няколко безалкохолни напитки, които беше намерил в гаража, както и няколко пластмасови бутилки вода.

— Ние няма да изпитваме жажда няколко дни, но най-хубавото, което намерих, са двете консерви сардина.

— Няма смисъл да търсиш повече. Хвърляй се на задната седалка и наблюдавай пътя.

Джордино се изтегна отзад, а Пит седна зад волана. Запали колата, включи на скорост и шестдесетгодишният „Вуазин“ потегли бавно и спокойно. Пит внимателно се промъкваше покрай паркираните коли и излезе от гаража, карайки по една алея, докато стигна тесен прашен път, водещ на запад, паралелно на река Нигер. Движеше се с не повече от двадесет и пет километра в час, докато напусна очертанията на града. Чак тогава включи светлините и смени скоростта.

— Щеше да бъде добре, ако имахме пътна карта — каза Джордино.

— Карта на камилските копита ще бъде по-практична. Не може да рискуваме да излезем на главната магистрала.

— Сега сме „Окей“, движейки се по тази камилска пътека далеч от реката.

— Веднага щом намерим мястото, където уредите на Гън засякоха токсичното замърсяване, ще завием и ще продължим на север.

— Не ми е приятно, че сме на път, когато шофьорът ще съобщи на Казим, че неговата радост и гордост е открадната.

— Генералът и Масар ще мислят, че ние сме поели към най-близката граница, която е Нигер — отвърна Пит. — Последното място, което те биха очаквали да ни засекат и върнат, е средата на пустинята.

— Трябва да ти кажа — подхвърли Джордино, — че не очаквам нищо от това пътуване.

Пит също не очакваше нищо. Това беше един налудничав опит, без всякакъв шанс за спасение. Фаровете на колата осветяваха една равна и безлична страна, осеяна тук-там с малки кафяви скали. Това, мислеше Пит, е най-самотното място, където може да се умре.