Клайв Къслър
Сахара (29)

27.

Шест елитни войници от личната охрана на генерал Казим предизвикаха вниманието на Масар, когато излизаше от своята яхта, за да отиде на дока. Един майор спря пред него и поздрави.

— Господин Масар?

— Какво има?

— Генерал Казим помоли да ви придружа до него незабавно.

— Той знае ли, че трябва да бъда непременно във форт Фуро и че нарушава плановете ми?

Майорът вежливо настоя:

— Вярвам, че молбата на генерала за среща с вас е твърде спешна.

Масар подхвърли една галска закачка в анонс и се съгласи да последва майора.

— След вас.

Майорът кимна и даде някаква къса заповед на сержанта. След това той тръгна през пръснатите и разпилени дървени талпи на дока към един голям склад, който граничеше с него. Масар плътно следваше офицера, придружаван от бодигард.

— Моля, по този път — каза майорът, заобикаляйки ъгъла на склада, докато тръгна по малка странична алея.

Там под пълната секретност на въоръжени стражи стоеше един „Мерцедес-Бенц“ с каравана, който служеше на генерал Казим като подвижна главна квартира. Масар влезе вътре и вратата незабавно се затвори след него.

— Генерал Казим е в офиса си — каза майорът, отваряйки друга врата и заставайки встрани.

Интериорът в офиса приличаше на арктическа ледена къща след горещината навън. Явно Казим имаше добра климатична инсталация, която работеше на пълни обороти. Пердетата бяха спуснати така, че на Масар му трябваше малко време, за да свикне със светлината.

— Заповядай, Ив, сядай — извика Казим от бюрото си, като постави слушалката на един от четирите телефона.

Масар се засмя и остана прав.

— Защо толкова много стражи? Да не очакваш покушение?

Казим също се засмя.

— В светлината на събитията от последните няколко часа допълнителната охрана е най-добрата предпазна мярка.

— Откри ли моя хеликоптер? — попита Масар директно.

— Не още.

— Как можеш да загубиш хеликоптер в пустинята? Той имаше гориво за час и половина полет.

— Изглежда, че ти помогна на двамата американци да се спасят.

— Моята яхта не е пригодена да държи затворници! — отвърна Масар. — Ти трябваше да ги вземеш от мен, когато имаше възможност.

Казим се обърна направо към него.

— Нека бъде така, приятелю. Изглежда, че след като агентите на НЮМА откраднаха твоя хеликоптер, те са стигнали до Бурем, където имам причини да вярвам, са го потопили в реката, отишли са до селището и след това са откраднали моята кола.

— Твоят стар „Вуазин“? — Масар произнесе това „Васаан“.

— Да! — потвърди Казим със затворена уста. — Американските отрепки са избягали с моята рядка класическа кола.

— И ти не си ги намерил или засякъл още.

— Не.

Масар накрая седна, ядосан за загубата на своя хеликоптер и кражбата на престижния автомобил на Казим.

— Какво стана с тяхната среща с хеликоптера южно от Гао?

— Моите съжаления. Усетих, че лъжат. Силите, които поставих там на 20 километра на юг, чакаха напразно и моите радарни системи не засякоха никакъв летателен апарат. Освен да са пристигнали на летището Гао с граждански самолет.

— Защо не ги проследихте?

— Защото не приличаше на секретна операция — отговори Казим. Само един час преди разсъмване служителите на „Ер Африк“ в Гао оповестиха, че един от техните самолети ще направи извънредно кацане, за да могат група туристи да посетят града и да направят кратък круиз по реката.

— И летищните власти са повярвали? — попита Масар учудено.

— А защо не? Те редовно молят за потвърждение от главната компания в Алжир и го получават.

— И след това какво се случи?

— Според авиодиспечера на контролната кула и наземния персонал, самолетът е летял с опознавателните знаци на „Ер Африк“ и е подходил на пистата със същата идентификация. Но след като се приземил и спрял пред терминала, един въоръжен отряд съвместно с въоръжено бъги джип, транспортиран със самолета, е слязъл и с голяма бързина застрелял секретните постове на военната зона, преди да могат да реагират. След това същият джип е унищожил осем от моите бомбардировачи.

— Да. Експлозиите събудиха всички на яхтата — каза Масар. — Ние видяхме пушек в тази посока от летището и решихме, че е катастрофирал самолет.

Казим отвърна:

— Нещо обикновено.

— Неземният персонал и авиодиспечерът идентифицирали ли са нападателния отряд?

— Не. Те са били в цивилно облекло.

— Колко от твоите хора са убити?

— За щастие само двама от секретните постове. Базовият персонал, механиците и пилотите бяха на религиозен празник.

Лицето на Масар придоби сериозен вид.

— Няма съмнение, че те са открили токсично замърсяване. Тези събития не са типични за нападения на твоята опозиция. Тези действат по-умно и с много по-голяма сила.

Казим махна с ръка в знак на безсилие.

— Някои отделни туареги правят подобно нападение, но на камили със саби. Но какво да кажа за високо обучен специален отряд с модерно въоръжение?

— Може би и ти ще създадеш такъв, но срещу високо възнаграждение.

— Но с какви фондове? — Казим поклати глава. — Не, това беше добре обмислен план, осъществен от професионалисти. Разрушаването на самолетите елиминира всякаква възможност за контраатака и даде възможност да спасят един от агентите на НЮМА.

Масар погледна Казим с горчивина.

— Забрави да ми съобщиш тази малка подробност, нали?

— Неземният персонал ми докладва, че командирът на този отряд е търсил човек на име Гън, който се е появил от пустинята, където се е крил. След като го качили на самолета, те отлетели северозападно и поели курс към Алжир.

— Звучи като кадър от безкраен сериал.

— Не се шегувай, Ив. — Тонът на Казим беше дружелюбен, но с твърда нотка. — Станалото сочи конспирация, зад която се крие търсене на петрол. Аз твърдо вярвам, че интересите на двама ни са застрашени от външни сили.

Масар се въздържаше да възприеме изцяло теорията на Казим. Тяхното минимално доверие беше създадено върху уважението на ума на всеки един от тях и на здравия страх от тяхната респектираща власт. Масар беше много вътре в играта, която Казим играеше. Една игра, която би могла да свърши, само ако генералът я завършеше. Той гледаше с очите на чакал, докато Казим — с очите на лисица.

— Как завърши всичко това? — попита Масар саркастично.

— Ние знаем сега, че това са тримата мъже от яхтата, която се взриви в реката. Аз съм убеден, че те са притежавали експлозиви за диверсия. Двама от тях се качват на твоята яхта, докато третият, който трябва да е човекът, наречен Гън, плува до брега и се отправя към летището.

— Нападението и евакуацията на Гън изглеждат невероятно добре обмислени и съгласувани по време.

— Тя се разгърна много бързо, защото е планирана и изпълнена от първокласни специалисти — отговори Казим бавно и добави: — Този спасителен отряд е бил предупреден за мястото и времето от агента, който нарича себе си Дърк Пит.

— Как разбра това?

Казим се усмихна:

— Въпрос на пресмятане! — Той погледна Масар. — Забрави ли, че Пит използва твоята сателитна комуникационна система, за да се свърже със своя началник адмирал Сандекър? Ето защо той и Джордино са се качили на борда на твоята яхта.

— Но това не обяснява защо Пит и Джордино не направиха опит да се спасят с Гън.

— Очевидно ти ги залови, преди да могат да преплуват реката и да се присъединят към него на летището.

— Тогава защо те не отлетяха през границата, след като откраднаха моя хеликоптер? Нигерийската граница е само на 150 километра. Те биха могли да направят това с горивото, останало в резервоара на хеликоптера. Почти е безсмислено да се лети във вътрешността на страната, след това да се унищожава хеликоптера и да се краде стара кола. На тази територия през реката няма мостове, така че те не могат да пътуват на юг към границата. Къде вероятно може да са отишли?

Казим въртеше очи и го гледаше с очакване.

— Може би някъде, където никой не ги очаква.

Масар вдигна вежди.

— На север, в пустинята?

— Къде другаде?

— Абсурд!

— Очаквам по-добра идея.

Масар поклати глава скептично.

— Каква ли е възможната причина двама мъже да откраднат шестдесетгодишна кола и да се отправят в най-забутаната част на пустинята? Трябва да са самоубийци.

— Поне досега техните действия показват обратното — отбеляза Казим. — Те имат някаква тайна мисия, повече от очевидно е. Но все още не сме разбрали какво ще правят.

— Тайна — подхвърли Масар.

Казим поклати глава.

— Всеки събран материал върху моята военна програма без съмнение е във файловете на ЦРУ, КГБ и МИ-6. Мали няма тайни проекти, които са от интерес на чужда нация или на нашите съседи.

— Има два, за които забравяш.

Казим изгледа Масар с любопитство.

— За какво намекваш?

— За форт Фуро и Тебеца.

Това е възможно, мислеше Казим, тъй като проектът за производство и преработка на опасните промишлени отпадъци и златните мини са свързани с индустрията. Съзнанието му се опитваше да даде смислен отговор, но такъв не се получаваше.

— Ако в действителност тези бяха целите им, защо тогава навлизат над 300 километра на юг в пустинята?

— Не мога да ти отговоря. Но според настояванията на моя агент в ООН, те изследват източник на химично замърсяване, който идва от водите на Нигер и предизвиква експанзивен растеж на червени приливи и отливи, след вливането им в океана.

— Знам за това. Но ми се струва, че е прикритие за тяхната действителна мисия.

— Която може да е проникване във форт Фуро и защита на човешките права в Тебеца — подхвърли Масар сериозно.

Казим мълчеше. Лицето му изразяваше съмнение.

Масар продължи:

— Предполагам, че Гън е имал някаква точна информация у себе си, когато са го евакуирали. Защо тогава ще бъде извършена такава комплексна операция с голям риск за него, докато Пит и Джордино ще бъдат оставени да се придвижват на север към нашите общи проекти?

— Ще намерим отговорите, когато ги заловим — каза Казим. В гласа му се усещаше скрит гняв. — Наличните военни и полицейски единици са завардили всички пътища и камилски пътеки, водещи вън от страната. Наредил съм също така на моите въздушни сили да контролират северната част на пустинята и да наблюдават всяко кътче.

— Мъдро решение — каза Масар.

— Без храна те не могат да издържат повече от два дни на горещината в пустинята.

— Одобрявам твоите методи, Затеб. Не се съмнявам, че ти ще заловиш Пит и Джордино и ще ги сложиш в една от твоите специални килии утре до обяд.

— Бих искал да е по-скоро.

— Така ще е най-сигурно — каза Масар с усмивка.

Но дълбоко в себе си той съзнаваше, че Пит и Джордино няма да бъдат лесна плячка за тях.

 

 

Капитан Батута поздрави и застана изправен пред полковник Манса, който небрежно отговори на поздрава с махане на ръка.

— Учените на ООН са арестувани в Тебеца — докладва Батута.

Манса леко се усмихна.

— Представям си. О’Банион и Мелика са щастливи, че имат нови работници за мините.

Батута изрази своето съгласие.

— Тази Мелика е жесток надзирател. Не бих желал да съм на тяхно място в лапите им.

Манса добави:

— Аз давам на доктор Хопър и на неговия екип четири месеца живот, преди последният от тях да бъде погребан в пясъка.

— Генерал Казим ще бъде последният, който ще пролее сълзи за тяхната загуба.

Вратата се отвори и влезе лейтенант Джемаа, пилот от малийските военновъздушни сили и пилот на самолета на учените от ООН. Той поздрави.

Манса погледна към него.

— Завърши ли всичко добре?

Джемаа се усмихна.

— Да, господине. Ние се върнахме обратно до Аселар, качихме искания брой трупове. След това отлетяхме на север, където моят помощник и аз скочихме с парашут на територията на Танезруфт на сто километра от най-близкия камилски керван.

— Самолетът изгоря ли след падането? — попита Манса.

— Да, господине.

— Проверихте ли останките?

Джемаа допълни:

— След като шофьорът на колата, която бяхте оставили да ни вземе, тръгна, ние обходихме площадката на катастрофата, аз установих, че самолетът се е забил вертикално. Той е експлодирал изцяло, образувайки кратер, дълбок почти десет метра. Освен двигателите няма парче от останките, което да е по-голямо от кутия за обувки.

Манса се засмя от удоволствие.

— Генерал Казим ще бъде доволен. Двамата пилоти ще получат повишение. — Той погледна Джемаа. — А вие, лейтенанте, ще командвате операцията по издирване самолета на Хопър.

— Но защо аз ще го търся? — попита Джемаа сконфузено. — Нали знам къде е той?

— А защо си го напълнил с трупове?

— Капитан Батута не ми съобщи плана.

— Ние играем нашата оперетна роля в откриването на останките — обясни Манса — и след това ще прехвърлим случая за разследване на инцидента на международна комисия. Тя няма да може да намери достатъчно човешки останки, за да ги идентифицира като доказателство, в случай че се съмнява в катастрофата. — Той отново погледна Джемаа. — В случая, лейтенант, вие свършихте добра работа.

— Лично аз демонтирах черната кутия — успокои Джемаа полковника.

— Добре! Сега ние може да започнем нашата игра, като изразим официалната си загриженост за изчезването на самолета с учени на ООН пред международните новинарски медии и покажем дълбокото си съжаление за тяхната загуба.