Серия
Дарвин (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Darwin’s Radio, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,5 (× 6 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015-2016)
Корекция
sir_Ivanhoe (2016)

Издание:

Грег Беър

Радиото на Дарвин

 

Американска, първо издание

 

Greg Bear

Darwin’s Radio

The Ballantine Publishing Group

 

Превод: Юлиян Стойнов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Иванка Пешева

Формат 84/108/32

Печатни коли 28

ИК „БАРД“ ООД, 2003

 

ISBN 954-585-408-1


Епилог
Тусон, Аризона

Три години по-късно

Малко закръглено момиче с къса кестенява коса и влажни петна върху пудрата, която покриваше лицето му, стоеше на алеята и надничаше през прашните врати на гаража. Подсвиркваше си тихо, смесвайки две вариации от една Моцартова пиеса за пиано. Някой страничен наблюдател би го взел за едно от децата с латиноамерикански произход, които играеха по-надолу по улицата и тичаха по алеите.

На Стела никога не й позволяваха да се отдалечава толкова много от малката къща, която родителите й бяха наели. Светът на улицата за нея бе съвсем нов. Тя подуши леко въздуха — винаги го правеше и никога не откриваше онова, което търсеше.

Но поне чуваше развълнуваните гласове на децата и това бе достатъчно силна примамка. Тя слезе на плочника до страничната стена на малкия гараж, бутна металната врата и забеляза три деца, които играеха на баскетбол в задния двор. Децата спряха играта и я погледнаха.

— Ти коя си? — попита едно чернокосо осемгодишно момиче.

— Стела — отвърна тя съвсем отчетливо. — А вие?

— Ами… ние си играем тук.

— Може ли и аз да играя?

— Изцапано ти е лицето.

— Това се маха лесно, вижте. — Стела изтри с ръкав пудрата, оставяйки бели петна по плата. — Ама е горещо днес, а?

Момчето — десетинагодишно — я огледа критично и каза:

— Имаш пъпки.

— Това са лунички — отвърна Стела. Така я бе научила да казва майка й.

— Ами хубаво де, може да играеш с нас — рече второто момиче, и то десетинагодишно, височко, с дълги слаби крака. — На колко си години.

— На три.

— Не говориш като тригодишна.

— Мога да чета… и да свиркам с уста. Слушайте. — Тя изсвири едновременно два тона, като наблюдаваше с интерес реакцията им.

— Божичко! — възкликна момчето.

Стела се почувства горда от учудването му. Високото слабо момиче й подхвърли топката и тя я улови засмяна.

— Обичам да играя — каза и лицето й придоби златистокафяв цвят. Момчето я зяпаше с увиснала челюст, после се отдръпна и седна в тревата, докато трите момичета играеха. Сладникавата миризма следваше Стела навсякъде.

 

 

Кайе претърси трескаво всички стаи. Беше се зачела в някакво списание и така и не усети кога Стела е излязла. Стела бе достатъчно умна да не излезе на улицата, нито да се изложи на някоя опасност, но кварталът беше беден, а и все още имаше силни предубеждения срещу деца като нея, както и опасения и страх от болести, които доскоро бяха свързани с появата на АЧЕРВ-бременностите.

Всъщност болестите бяха съвсем истински, предизвикани от древни, активирани наскоро ретровируси, някои от тях дори завършваха с фатален изход. Кристофър Дикън се бе натъкнал на една от тях преди три години в Мексико и това едва не му коства живота. Опасността отминаваше едва няколко месеца след раждане, но Марк Огюстин се бе оказал прав. Природата винаги проявяваше двуличие, когато им поднасяше даровете си.

Ако я видеше някой полицай или пък докладваха на властите за нея, можеха да си имат неприятности.

Кайе се обади на Мич в автокъщата за шевролети, където работеше, и той и каза, че веднага си идва.

 

 

Децата никога не бяха виждали толкова странно момиче. Дори само близостта с нея ги караше да се настройват дружелюбно и добронамерено, макар да не разбираха причината за това. Но това не ги безпокоеше. Момичетата си бърбореха за дрешки и певци, някои от които Стела имитираше доста удачно, най-вече Салей Сами, който й беше любимец.

Момчето стоеше настрана и внимателно ги гледаше.

По-малкото момиче отскочи до съседния двор, за да повика още деца, те пък на свой ред поканиха други и скоро задният двор се напълни с момчета и момичета. Играха на „Кралю-Порталю“, момчетата на „стражари и апаши“, а Стела осигуряваше звуковите ефекти и още нещо — усмивка, присъствие — което ги успокояваше и отпускаше. Някои трябваше вече да си вървят и Стела им каза, че се радва, че се е запознала с тях, а после ги подуши зад ушите, което ги накара да се разсмеят, но никой от тях не й се ядоса.

Всички бяха очаровани от златистокафявите лунички на лицето й.

Стела се държеше съвсем свободно и изглеждаше щастлива, макар че никога досега не си бе играла с деца. Когато две деветгодишни момичета, напълно еднакви близначки, й зададоха едновременно различни въпроси, тя също им отговори едновременно. Почти успяха да разберат какво им казва и избухнаха в смях, после попитаха закръгленото малко момиче къде се е научило да прави това.

На лицето на по-голямото момче най-сетне се изписа решителност. Вече знаеше какво трябва да направи.

 

 

Кайе и Мич излязоха да я търсят на улицата. Не смееха да се обадят в полицията — в Аризона също бяха въвели извънредно положение и новите деца се изпращаха в специално създаден център в Айова.

— Ще я намерим — успокояваше я Мич, но лицето му издаваше, че го е страх. Изглеждаше не на място със строгия си тъмносин костюм насред прашната улица между невисоките застаряващи къщи. Горещият сух вятър изсмукваше потта им. — Как мразя всичко това — каза той, сигурно за стотен път. Беше се превърнало в любим негов израз през последните години. Стела го караше да се чувства завършен, Кайе бе връзката с предишния живот. Но когато беше сам, напрежението го изпълваше докрай и той започваше да повтаря, отначало наум, а после и на глас, че мрази всичко това.

Кайе го хвана за ръката и му каза, че тя също е изплашена.

— Не си виновна ти — тросна се той, все още ядосан.

 

 

Слабото момиченце показа на Стела няколко танца. Стела познаваше доста балетни композиции, а Прокофиев й беше любимият композитор, но най-трудно бе да имитира духовата секция. Едно от момчетата, по-малко от Стела, стоеше съвсем близо до нея и я зяпаше очаровано.

— На какво ще играем сега? — попита високото момиче, когато му омръзна да стои забравено отстрани.

— Аз имам монополи — обади се осемгодишното момче, което също имаше лунички.

— А може би на Отемо? — предложи Стела.

 

 

Търсеха я вече цял час. Кайе спря за момент в една странична уличка и се заслуша. От алеята точно зад тяхната къща се носеше детска глъчка. От много деца.

Двамата с Мич забързаха между гаражите и задните огради.

Мич я чу пръв, бутна металната врата и влезе.

Дворът гъмжеше от деца — бяха като птици около натрошен хляб. Кайе веднага зърна Стела. Играеше на любимата си игра, Отемо, с тесте, което издаваше характерен звук, когато се притиснеше. Ако звуците съвпадаха, играчът губеше ръка. Побеждаваше този, който пръв се освободи от всички ръце. Това бе любимата игра на Стела.

Мич застана зад Кайе. Дъщеря им не ги забеляза. Бъбреше си нещо засмяно с близначките и малкото момче.

— Аз ще я извикам — каза Мич.

— Почакай — спря го Кайе. Стела изглеждаше толкова лъчезарна. Кайе бе готова да й дари още няколко минути.

Но после Стела вдигна поглед, изправи се и пусна картите на земята. Завъртя се и подуши въздуха.

Мич забеляза едно друго момче да влиза в двора от предната врата. Беше почти на възрастта на Стела. Кайе също го забеляза и веднага разбра какво е. И двамата чуха някаква жена да вика на испански и Кайе вече знаеше какво означава това.

— Трябва да тръгваме — каза Мич.

— Не — помоли го Кайе. — Само още мъничко!

Стела и момчето се приближиха един към друг. Останалите деца млъкнаха. Стела направи кръг около момчето. В началото лицето й беше безизразно. Гърдичките на момчето се повдигаха учестено, сякаш беше тичало. То изтри лице с опакото на ръкава си. След това се наведе и подуши Стела зад ухото. Стела го помириса зад неговото и после двамата се уловиха за ръце.

— Аз съм Стела Нова — представи се тя. — Ти кой си?

Момчето само се усмихваше, но по лицето му пробягаха странни тикове. Стела осъзна, че нейното отвръща по същия начин. Кожата й се зачерви и тя се засмя високо от завладялото я удоволствие. Момчето миришеше на толкова много интересни неща — на семейството си, на дома си, на храната, която му готвеше майка му, на домашните котки. Докато следеше странната игра на мускулите под кожата на лицето му, Стела почти разбираше какво й казва. То бе толкова богато, това момче. Луничките и на двамата меняха цветовете си в несекващ, трескав ритъм. Зениците на момчето се свиваха и разширяваха почти със същата бързина, кожата му — когато я разтъркваше с пръсти — сякаш трепереше в отговор.

Момчето заговори — на развален английски и същевременно на испански. Движеше устните си по начин, който Стела познаваше добре — оформяше звуците от двете страни на разделения с ръбец език. Стела знаеше доста думи на испански и се опита да му отговори. Момчето подскочи от вълнение — то я разбираше! Стела винаги изпитваше досада да разговаря с хората, но този път бе съвсем различно — едва сега започна да осъзнава какви други, скрити възможности може да има общуването.

И тогава погледна настрани и забеляза Мич и Кайе.

В същия миг Кайе видя една жена на прозореца на съседната къща. Жената ги гледаше и говореше по телефона. Изглеждаше изплашена.

— Да си вървим — предложи Мич и този път тя се съгласи.

 

 

— Къде ще ходим сега? — попита ги Стела от задната седалка на шевролета. Мич караше на юг.

— Може би в Мексико — предложи Кайе.

— Искам да видя и други деца като онова момче — каза Стела почти ядосано.

Кайе затвори очи. В спомените й се мярна изплашената майка на момчето — беше го дръпнала да се прибира и бе изгледала ядосано Мич, Кайе и Стела. По държането й личеше, че едновременно обича и мрази детето си. Никаква надежда да ги съберат отново. И другата жена, на прозореца — изплашена, вдигнала телефона да позвъни на властите.

— Ще ги видиш — успокои я замечтано Кайе. — Двамата бяхте толкова хубави…

— Зная — каза Стела. — Той е същият като мен.

Кайе се обърна и погледна дъщеря си. Очите й бяха сухи; очевидно мислеше само за срещата с момчето.

— Защо трябваше да си тръгваме? — попита Стела.

— Ужасно е да я държим далеч от другите — каза Кайе на Мич.

— И какво да направим, да я откараме в Айова? Обичам я, искам аз да съм й баща и тя да си има семейство. Нормално семейство.

— Зная — отвърна с приглушен глас Кайе. — Зная.

— Кайе, има ли много като онова момче? — попита Стела.

— Около стотина хиляди — отвърна Кайе. — Нали вече ти казвахме.

— Искам да разговарям с всичките — заяви Стела.

— И нищо чудно да може — подметна Кайе на Мич.

— Момчето ми разказа за котката си — продължи Стела. — Имала две котенца. И децата много ме харесаха. Мамо, те наистина ме харесаха.

— Зная — кимна Кайе. — Ти си много красива. — Кайе го каза с нескрита гордост.

— Мич, хайде да идем в Айова — предложи Стела.

— Не и днес, зайче — отвърна Мич.

Магистралата се простираше право на юг, към пустинята.

— Не чувам сирени — отбеляза безизразно Мич.

— Успяхме, нали, Мич? — попита Стела.