Грег Беър
Радиото на Дарвин (39)

39.
Бетезда

Март

— Доста късо пътуване — обясняваше Дикън, докато подреждаше на бюрото на Огюстин листовете с доклада и дискетите. — От СЗО ме предупредиха, че те дърпат конците. Заявиха ми, че не може да става въпрос за сътрудничество върху стари разследвания. Имали само сто и петдесет потвърдени случая в Африка и не виждали никаква причина за паника. Поне бяха достатъчно любезни да ми доставят няколко тъканни образци. От Кейптаун.

— Получихме ги — потвърди Опостин. — Странно. Ако можем да вярваме на данните им, Африка е пострадала много по-слабо от Азия, Европа или Северна Америка. — Беше озадачен и ядосан. — Какво ще правим с това, Кристофър?

— С ваксината ли? — попита Кристофър.

— До края на май заразените жени само в Щатите ще минат един милион. Съветникът по националната сигурност свика социолозите, за да ги осведоми как ще реагира обществеността. Натискът нараства с всяка седмица. Току-що пристигам от среща със здравния министър и вицепрезидента. Президентът очаквал Работната група да оправдае съществуването си. Малкият скандал с Кайе Ланг ги е заварил напълно неподготвени. Е, поне видях как Мардж Крос се мята из стаята и пуфти като парен локомотив. Пресата май е настроена срещу нас.

— Нищо чудно.

— Кристофър, ти познаваш Кайе Ланг по-добре от мен. Как е могла да допусне да се случи такова нещо?

— Останах с впечатлението, че НЗИ ще поиска патентът да бъде обявен за невалиден.

— Да. Но междувременно онзи кучи син Браг ни прави на идиоти. Наистина ли Ланг е била толкова глупава да подписва всеки документ, който мъжът й й е пъхал под носа?

— Подписала ли го е?

— Подписала го е. Няма никакво съмнение. Преотстъпва правото за контрол върху всяко откритие, базирано на човешкия ендогенен ретровирус, на Сол Медсън и партньори.

— Партньорите уточнени ли са?

— Не.

— Значи все пак не може да бъде винена.

— Не обичам да работя с глупаци. Кайе първо ме преметна с „Америкол“, сега, когато е свързана с Работната група, я направиха за смях. Нищо чудно, че президентът не иска да се среща с мен.

— Това е временно — успокои го Дикън.

— Крос каза, че ще остави на Браг да ни съди. Съгласих се. Все пак поне засега преустановяваме всякакво сътрудничество с Ланг.

— Тя все още може да ни е полезна.

— Ами нека го прави анонимно.

— Да не искаш да кажеш, че трябва да избягвам срещи с нея?

— Не — отвърна Огюстин. — Но всичко да е на четири очи. Не искам да прави изявления пред пресата — освен ако не реши да се оплаква от Крос. Така… сега за другите неприятни неща. — Огюстин отвори чекмеджето и извади лъскава черно-бяла снимка. — Кристофър, мразя тези работи, но мога да разбера защо са го направили.

— Кое? — попита Дикън.

— Шоубек поискал от ФБР да държат под око ключовите ни хора.

Дикън се наведе напред.

— Защо, Марк?

— Защото се говори за обявяване на извънредно положение, дори за военно положение. Още не е взето решение… но до месец, кой знае? При тези обстоятелства трябва да сме чисти като сутрешен сняг. Кристофър, ние сме ангелите на изцелението. Обществото се уповава на нас. Нямаме право на грешки.

Огюстин му подаде снимката. На нея Дикън стоеше пред „Пумата на Джеси“.

— Щеше да е много неприятно, ако някой те беше познал.

Дикън се изчерви от вина и гняв.

— Ходих там само веднъж, преди няколко месеца. Да съм стоял има-няма петнайсетина минути.

— Влизал си в една от стаичките с някакво момиче.

— Тя носеше хирургическа маска и се държеше с мен, сякаш съм прокажен! — почти извика Дикън. — Не съм я докоснал!

— Кристофър, мразя тези говна като всеки друг — студено каза Огюстин. — Но това е само началото. Даваш ли си сметка, че скоро обществото ще разглежда всяко наше действие под лупа?

— Значи получавам поправителен срок, така ли? И ФБР ще рови в мръсното ми бельо.

Огюстин не намери за нужно да отговаря.

Дикън се изправи и хвърли снимката на бюрото.

— Какво още искаш? Да ти кажа имената на всички жени, с които се срещам и какво правим, когато сме заедно?

— Да — тихо каза Огюстин.

Дикън млъкна и усети, че гневът му се изпарява. Вместо него остана само вледеняващ страх.

— Поне още четири месеца ще правят клинични изпитания на ваксината, колкото и да е спешна ситуацията. Шоубек ще се опита днес следобед да убеди Белия дом, че е необходима промяна на политиката. Препоръчваме карантина, дори ако трябва да прибегнем до нещо като военно положение.

— Не мога да повярвам — въздъхна Дикън и се отпусна уморено на стола.

— Не ми казвай, че не си помислял за това.

— Изглежда, ми липсва въображение.

Огюстин застана до прозореца.

— Иде пролет. Време за любов, както се казва, а ние ще трябва да обявим разделението на половете. Всички жени във фертилна възраст и абсолютно всички мъже. Представям си какво ще каже финансовото министерство за краха на брутния вътрешен продукт.

Известно време двамата мълчаха. Накрая Огюстин извади още една снимка от папката и я подаде на Дикън. На нея имаше мъж и жена на веранда пред стара каменна къща, осветени от една-единствена лампа отгоре. Двамата се целуваха. Лицето на мъжа не се виждаше, но беше облечен като Огюстин и по фигура приличаше на него.

— Това е за да не се чувстваш гадно. Тя е омъжена за наскоро избран конгресмен. Приключихме с тази история. Време е да пораснем и двамата.

Дикън стоеше пред Сграда 51, където се помещаваше Работната група. Чувстваше се отвратително. Разделение на половете. Той закрета, прегърбил рамене, към паркинга, като внимателно прескачаше пукнатините по тротоара.

Качи се в колата и видя, че е получил съобщение по мобилния телефон. Непознат глас бе опитал да преодолее антипатията си към записаните съобщения и след няколко неуспешни опита бе оставил следния текст: „Казвам се Мич Рейфълсън. Сега съм в Сиатъл, но се надявам да отлетя на Изток и да се срещна с някои хора. Ако ви интересуват… исторически сведения за АЧЕРВ, по-точно проби от прастари образци, моля, свържете се с мен.“

Дикън затвори очи и поклати глава. Невероятно. Сякаш всички имаха по някоя налудничава хипотеза. Записа телефонния номер в малкото си тефтерче, после го погледна учудено. Името на мъжа му се стори познато. За всеки случай го подчерта.

Спусна стъклото и пое с пълни гърди свежия въздух. Стопляше се и облаците над Бетезда се разнасяха. Скоро зимата щеше да си иде.

Въпреки предупрежденията на Огюстин набра номера на Кайе Ланг. Нямаше я вкъщи.

— Надявам се, че те бива да танцуваш с големи момичета — промърмори той на себе си. — Защото Крос е доста пораснало момиче.