Грег Беър
Радиото на Дарвин (6)

6.
Институтът „Елиава“, Тбилиси

Ладо, Тамара, Замфира и още неколцина учени и студенти се бяха скупчили около две дървени маси в главната лаборатория. Всички вдигнаха чашите си с коняк в чест на Кайе. Стаята бе озарена от трепкащите светлинки на спиртниците, които се отразяваха в кристалната посуда. Бяха едва на средата на яденето, а Ладо, като тамада, вече вдигаше осми пореден тост.

— За скъпата Кайе — обяви той, — която цени нашата работа и обещава да ни направи богати!

Зайци, мишки и пилета ги гледаха със сънени очи иззад решетките на подредените покрай стената клетки. В дъното проблясваше струпаната върху черните дървени пейки лабораторна стъклария.

— За Кайе — подхвана Тамара, — която опозна Грузия такава, каквато искахме да й я покажем. За тази храбра и чувствителна жена.

— Ти каква си, тамада ли? — скара й се Ладо.

— Ами ти? Само за пари знаеш да говориш! — не му остана длъжна Тамара.

— Аз съм тамада! — кресна й Ладо, изправен до масивната дъбова маса. Останалите усмихнато наблюдаваха спора.

— Хубаво де — склони Тамара. — Каквото кажеш.

— Тези хора не знаят що е уважение! — оплака се Ладо на Кайе. — Дали прогресът няма да унищожи нашите традиции?

В дъното на помещението пейките се събираха под формата на буквата V. Апаратурата се подхранваше от електрически генератор, който бръмчеше равномерно от двора на института. Сол бе подсигурил машините и компютрите, генератора дадоха от „Авентис“, мощна междунационална корпорация.

Градското електричество бе прекъснало още в ранния следобед. За да осветят прощалната вечеря, използваха спиртници и газови котлони.

— Продължавай, щом си тамада — обади се подигравателно Замфира и завъртя ръка до главата си, за да му покаже, че не е съвсем наред.

— Зная си работата — сопна се Ладо и приглади с ръце костюма си. Мургавото му лице лъщеше на светлината. Кайе си помисли, че прилича на пластмасовото тролче, с което обичаше да си играе като дете. Ладо извади от една дървена кутия под масата кристална чаша с изящна изработка. Взе и инкрустиран със сребро ловджийски рог, след това се приближи до високата амфора, подпряна на дървения сандък до масата. Амфората бе изкопана наскоро от неговото лозе в предградията на Тбилиси и бе пълна с вино. Той вдигна черпака от гърловината на амфората и внимателно започна да налива рога — отново и отново, общо седем пъти, докато рогът не се напълни. Няколко червени капки се стрелнаха по китката му. Накрая наля чашата от рога — напълни я точно до ръба, — и я поднесе на Кайе.

— Ако беше мъж — рече, — щях да поискам да изпиеш рога до дъно и да произнесеш тост.

— Ладо! — скара му се Тамара и го плесна по ръката. Той едва не изпусна рога. Обърна се и я погледна насмешливо.

— Какво? — попита. — Не ти ли харесва чашата?

Замфира се надигна и го заплаши с пръст. Ладо й намигна, после бавно се обърна към Кайе. От трол отново се бе превърнал в сладострастен сатир.

— Какво да направя, скъпа Кайе? — разпери той ръце и разля още вино от рога. — Те искат да го изпиеш всичкото.

Кайе вече бе погълнала чудовищно количество алкохол и едва се държеше на крака. Въпреки това се чувстваше уютно, като сред близки приятели, заобиколена от непрогледен мрак, в който тук-там проблясваха звезди.

Почти бе забравила гробището и проблемите със Сол, които я чакаха в Ню Йорк.

Тя протегна ръце и Ладо се приближи с танцова стъпка към нея, неочаквано ловък и подвижен на фона на одевешната си несръчност. Този път не разля нито капка, докато й подаваше ловджийския рог.

— Твой ред е — прошепна.

Кайе знаеше какво очакват от нея. Бавно се надигна. Ладо вече бе произнесъл цял куп тостове, всеки от които по-духовит и многословен от предидущите. Съмняваше се, че би могла да се мери с него по красноречие, но смяташе да опита, още повече че имаше какво да каже — разни неща, които й се бяха въртели в главата през последните два дни, откакто се върнаха от Казбек.

— Няма друга страна на света, като родината на виното — подхвана тя и вдигна рога високо. Всички се усмихнаха и също вдигнаха чашите. — Нито една страна, която да е по-красива и да дарява с по-голяма утеха хората с наранени сърца и нездрави тела. Вие създавате нектари от нови вина, за да надмогнете разложението и болестите, на които е обречена плътта. Съхранили сте тази традиция повече от седемдесет години, за да я пренесете смело в двайсет и първи век. Вие сте магьосниците и алхимиците на епохата на миниатюризацията, а сега се присъединихте към цялото западно научно братство със съкровище, за което само може да ви завиждаме.

Тамара превеждаше за студентите и учените, които се бяха струпали около масата.

— Истинска чест е за мен да ме смятате за свой колега и приятел. Вие споделихте с мен това съкровище, а заедно с него и съкровищата на Сакартвело — планините, гостоприемството, историята и не на последно място — на виното.

Тя вдигна рога с една ръка и каза високо:

— Гомарьос фаге! — постара се да го каже „фа-ге“, с грузински акцент. — Гаморас сарартвелос!

След това започна да пие. Вече не беше в състояние да оценява качеството на виното, още повече че очите й бяха насълзени, но не искаше да спре, нито да издаде слабостта си. Гълташе бавно и равномерно, усещайки огъня в стомаха си, топлината в ръцете и краката и сънливостта, която се опитваше да я обори. Но държеше очите си отворени и продължи да пие, докато не пресуши рога, а след това го обърна с дъното нагоре и го вдигна, за да видят всички.

— За кралството на малките братя и сестри и за чудесната работа, която са свършили. За всичко прекрасно в тази страна… за онова, което… трябва… да простим… — Езикът й се движеше все по-трудно и тя запелтечи. Опря се на масата и Тамара побърза да я подхване. — За всичко това, което… без да искаме… трябваше да наследим. За бактериите, нашите достойни противници, миниатюрните майки на света!

Ладо и Тамара започнаха да ръкопляскат. Замфира помогна на Кайе да се спусне от незнайни висоти върху седалката на стола.

— Беше чудесно, Кайе — прошепна й тя. — Гледай пак да дойдеш в Тбилиси. Тук винаги ще си у дома.

Кайе се усмихна и избърса очите си. За първи път от много дни усещаше, че бремето на отговорността я е напуснало. И заплака.

 

 

На следващата сутрин бе сънлива и уморена, но нямаше никакви други странични ефекти от прощалната забава. Два часа преди Ладо да я откара на летището тя обиколи за последен път фоайетата на трите сгради на института. Студентите и изследователските екипи бяха отишли на общо събрание в аулата, за да обсъдят предложенията на различни американски, френски й английски компании. Това беше важен момент за института — през следващите два месеца трябваше да решат с кого ще се съюзят за по-нататъшната работа. Никой не знаеше накъде ще наклонят везните. Или може би го криеха от нея.

Институтът все още носеше белези от дългите години хроничен финансов недостиг. Плочките в повечето лаборатории бяха изпопадали и под тях зееше груба посивяла мазилка. Канализацията беше от шейсетте години, но основните тръби бяха полагани още през двайсетте и трийсетте. Яркобялата пластмаса на новата апаратура контрастираше крещящо със старите бакелитови облицовки на микроскопите и другите архаични инструменти. В една от сградите бяха монтирани два грамадни електронни микроскопа — исполини върху масивни виброизолиращи платформи.

Сол им бе обещал до края на годината да достави два супермодерни сканиращи тунелни микроскопа — стига „Екобактер“ да бъде избран за един от партньорите. Без съмнение „Авентис“ или „Бристол-Майърс“ можеха да се справят не по-зле.

Кайе се спря при лабораторните маси и надзърна през стъклените вратички на инкубаторите, с подредени стативи с петрита, на чиито дъна, върху лепкавия агаров слой, се мержелееха бактериални колонии, някои с маркирани окръглени региони, наречени плаки, в които фагоцитите бяха избили всички бактерии. Ден след ден и година след година изследователите в института изучаваха взаимодействията между бактериите и обкръжаващите ги фагоцити. За всеки бактериален щам имаше от един до сто специфични фагоцита и докато бактериите мутираха, за да отхвърлят нежеланите си нашественици, фагоцитите също мутираха, за да ги надвиват, и всичко това приличаше на безкрайна надпревара. В института се съхраняваше една от най-големите банки с фагоцити на света и бяха необходими само няколко дни, за да се създаде подходящ фагоцит за всеки нов бактериален щам.

На стената, над редицата нови апарати, бе окачена чудновата картина, която наподобяваше модернистичен космически кораб, ала всъщност представляваше геометричната структура на T-фагоцитите — T2, T4 и T6, определена още през двайсетте години. Под нея имаше рисунка на бактерията „Ешерихия коли“. Стари фотографии, отразяващи остарели концепции — че фагоцитите просто се хранят от бактериите, извличат тяхната ДНК, за да създават нови фагоцити. Вярно е, че много фагоцити следваха този модел, но за да държат под контрол бактериалната популация. Други, познати като лизогенни фаги, ставаха генетични „пътници без билет“, спотайвайки се във вътрешността на бактерията, за да въведат своите генетични послания в ДНК на приемника. Ретровирусите правеха нещо подобно при по-големите растения и животни.

Лизогенните вируси можеха да променят облика си, докато съжителстват с бактериалното тяло, и да го напуснат при първия признак за стрес, създавайки поколение от стотици и дори хиляди фагоцитчета.

Всъщност лизогенните фаги бяха почти безполезни при фагоцитното лечение. Те бяха много повече от обикновени хищници. Нерядко тези вирусни нашественици придаваха на гостоприемниците си имунитет към други фаги. Понякога пренасяха гени от една до друга клетка — гени, които можеха да трансформират клетката. За лизогенните фаги се знаеше, че нападат относително безвредни бактерии — безвредни щамове на Вибрио например, — за да ги трансформират във вирулентни холерни вибриони. Наблюдавани при телетата епидемии от смъртоносни щамове на „Ешерихия коли“ бяха обяснявани с пренасяне на токсин-продуциращи гени от фагоцитите. В института се отделяше особено внимание на откриването и елиминирането на тези фагоцити.

За разлика от останалите, Кайе бе заинтригувана и очарована от тях. Беше прекарала немалка част от времето си в изучаване на лизогенните вируси в бактерии и ретровируси при шимпанзета и хора. Изолираните ретровируси се използваха често в генното лечение и генетичните изследвания като доставчици на корективни гени, но интересът на Кайе не бе чак толкова практичен.

Много метазоани — небактериални форми на живот — носеха в гените си скрити останки от стари ретровируси. Поне една трета от човешкия геном — общочовешкия генетичен фонд — бе съставен от тези така наречени ендогенни ретровируси.

Кайе бе публикувала три статии за човешките едногенни вируси и бе изказала предположението, че те съдействат за обновяването на генома — и за много други неща. Сол бе на същото мнение. „Известно е, че те носят своите малки тайни“ — рече й той веднъж, докато още я ухажваше. Всъщност Сол винаги се интересуваше от голямата картина, тя пък, от своя страна, предпочиташе по-малкия успех, свързан с отделните тухлички в познанието. Но стана така, че той беше принуден да наблюдава как неговата млада жена се радва на плода от усилията си. Кайе знаеше, че й завижда. Заради успеха, заради неоправданите надежди на един човек, който бе вярвал в собствената си гениалност.

Кайе вдигна глава и подуши въздуха: миришеше на мухъл, на пара и на свежа боя и дървесина от съседната лаборатория. Харесваше й тази стара лаборатория, с атмосфера на упорити, дългогодишни научни занимания, успехи и провали. Дните, които бе прекарала тук и в планината, бяха едни от най-щастливите в живота й. Тамара, Замфира и Ладо не само се постараха да я приобщят към своя колектив, те успяха да й внушат, че тук е нейният втори дом.

Сол сигурно би имал голям успех в института. Дори двоен успех. Той имаше нужда да чувства, че е важен и полезен.

Тя се обърна и видя Тенгиз, куция помощник в лабораторията, да разговаря с възпълен млад мъж със сиви панталони и фланела. Двамата стояха в коридора между лабораторията и библиотеката. Младият мъж погледна към нея и се усмихна. Тенгиз също се усмихна, закима енергично и я посочи. Мъжът влезе в лабораторията с вид на човек, който вече я е закупил.

— Вие ли сте Кайе Ланг? — попита той на английски с южняшки американски акцент. Беше с десетина сантиметра по-нисък от нея, вероятно по-млад, имаше черна коса и къдрава черна брада. Живите му черни очи излъчваха интелигентност.

— Да — отвърна тя.

— Приятно ми е да се запознаем. Казвам се Кристофър Дикън. От Службата за епидемиологично разузнаване към Националния Център за инфекциозни болести в Атланта.

Кайе се усмихна и стисна ръката му.

— Не знаех, че ще дойдете. Но какво търси човек от Националния…

— Преди два дена сте посетили едно място недалеч от Горди — прекъсна я той.

— Те ни изгониха оттам.

— Зная. Вчера разговарях с полковник Бек.

— Откъде този интерес?

— Има си причини. — Той присви очи. — Бек каза, че цялата група от ООН, както и руските умиротворители, са напуснали района и са се върнали в Тбилиси по настойчиво искане на парламента и на президента Шеварднадзе. Странно, не смятате ли?

— Да, объркана история — призна Кайе. Тенгиз ги слушаше от коридора. Тя го погледна намръщено и той си тръгна.

— Сигурно. Призраци от миналото. Та каква беше възрастта според вас?

— На кое — на гробовете?

Дикън кимна.

— Пет години. Приблизително.

— Жените са били бременни.

— Да… — Отговаряше лаконично и се питаше какво може да е предизвикало интереса на Центъра за контрол на болестите. — Двете, които видях.

— А ембрионите?

— Около шест-седем месечни.

— Благодаря. — Той отново й подаде ръка и кимна любезно. След това се обърна да си върви. Тенгиз се навърташе в коридора отвън и отскочи встрани, когато Дикън излезе. Изглеждаше сконфузен.

Кайе изтича в коридора и застигна Дикън на двора, когато се готвеше да се качи в един малък нисан.

— Извинете! — повика го тя.

— Съжалявам. Трябва да тръгвам. — Дикън затръшна вратата и запали двигателя.

— Божичко, вас наистина ви бива да събуждате подозрение! — каза Кайе достатъчно високо, за да я чуе дори през затворения прозорец.

Дикън спусна стъклото и я погледна начумерено.

— Какви подозрения?

— Какво правите тук?

— Слухове — рече той и погледна през рамо, за да провери дали пътят отзад е чист. — Само това мога да кажа.

Обърна колата на тясната площадка между сградите и потегли към изхода. Кайе го изпрати със скръстени ръце.

Ладо надникна от прозореца на централния корпус и я повика.

— Кайе! Тъкмо свършихме! Готова ли си?

— Да — отвърна тя. — Видя ли го?

— Кого? — попита учудено Ладо.

— Човека от Центъра за контрол на болестите. Представи се като Дикън.

— Никого не съм видял. Мисля, че офисът им е на улица „Абашели“. Можеш да им се обадиш.

Тя поклати глава. Нямаше време, а и вече не й беше работа.

— Няма значение — рече тя.

 

 

Докато я караше към летището, Ладо бе необичайно мълчалив.

— Добри или лоши новини? — попита тя.

— Нямам право да казвам нищо — отвърна той. — Сега трябва… как да го кажа… да внимаваме много. Ние сме като деца в гората.

Кайе кимна и се загледа напред. Скоро стигнаха и Ладо й помогна да отнесе куфарите до международния терминал. На гишето на „Бритиш Медитърейниън Еърлайнс“ се бе оформила неголяма опашка. Кайе вече усещаше, че е в ничията зона между различните светове, с единия крак в Ню Йорк, а с другия в Грузия, при прекрасния Казбек.

Застана пред гишето и извади паспорта. Ладо се изправи зад нея и примижа срещу слънцето зад големите прозорци.

Младата униформена служителка прегледа внимателно билетите и документите й и каза:

— Няма отлитане. Няма напускане.

— Моля?

Жената вдигна очи към тавана, сякаш това можеше да я надари със способността да обяснява по-ясно.

— Няма Баку. Няма „Хийтроу“. Няма „Кенеди“. Няма Виена.

— Какво, да не са изчезнали? — попита Кайе, изгубила търпение. Погледна безпомощно към Ладо, който обърна гръб на прозореца и каза няколко думи на младата жена с авторитетен глас, а после посочи Кайе и вдигна косматите си вежди, сякаш казваше: „ВИП“.

Младата служителка се изчерви, изгледа Кайе с безкрайно търпение и заговори припряно на грузински: нещо за времето, за приближаваща се буря с необичайна сила. Ладо превеждаше отделни думи: „буря“, „много силна“, „идва насам“.

— И кога ще мога да замина? — попита Кайе жената.

Ладо изслуша обяснението на служителката с непроницаемо изражение, после се обърна към Кайе.

— Идната седмица, със следващия полет. Или във вторник, с полета до Виена. Вдругиден.

Кайе реши да се прехвърли на полета до Виена. Зад нея на опашката вече имаше четирима пътници, които показваха признаци на нетърпение. Ако се съдеше по дрехите им и езика, на който говореха, вероятно нямаше да летят за Ню Йорк.

Ладо отиде с нея до чакалнята и седнаха. Кайе имаше нужда да премисли всичко и да промени плановете си. В чакалнята имаше няколко будки, на които се продаваха западни цигари, парфюми и японски часовници. Двама млади мъже се бяха изтегнали на съседната пейка и хъркаха в синхрон. Стените бяха облепени с руски плакати, но имаше надписи на грузински, немски и френски.

— Трябва да се обадиш на мъжа си, за да не се безпокои — каза Ладо. — Можем да се върнем в института. Ти си добре дошла — винаги!

— Не, благодаря. — Кайе изведнъж усети, че й призлява. Вече знаеше какво са решили на онова събрание: можеше да чете по лицето на Ладо като в отворена книга. Къде бяха сгрешили? Или някоя друга по-голяма западна фирма бе предложила повече?

Какво ли щеше да направи Сол, когато разбереше? Всички техни планове се базираха на оптимистичните очаквания, че ще успеят да превърнат приятелските отношения в солидна основа за печеливш бизнес…

Бяха толкова близо.

— Ще идем в „Метечи“ — бърбореше Ладо. — Най-добрият хотел в Тбилиси. Ще те откарам веднага! Ще се разхождаш и ще разглеждаш забележителностите! Може да намериш време за една гореща баня… много разпуска.

Кайе кимаше и се усмихваше насила. Внезапно Ладо се наведе към нея и я хвана за ръката.

— Виж, това не е краят! Това е само началото! Трябва да сме силни и волеви!

Кой знае защо, думите му я накараха да се разплаче. Тя отново погледна към надписите и рисунките на Елбрус и Казбек, закрити от бели облаци, църквата „Гергети“, терасираните лозя по склоновете на планините.

Ладо вдигна ръце, изруга гръмко на грузински и скочи на крака.

— Ще ги науча аз тях! Това не е честно! Ще им кажа на тия бюрократи от правителството, че сме работили с теб, със Сол! Три години вече се трудим, не може да ви откажем просто така! Веднага ще те откарам в „Метечи“!

Кайе кимаше усмихнато през сълзи, но това, изглежда, не беше достатъчно за Ладо. Той се наведе към нея и добави:

— Това е нечувано! Това е отвратително!

Младежите зад тях продължаваха да хъркат.