Грег Беър
Радиото на Дарвин (69)

69.
Атен, Охайо

1 май

Мич и Морган стояха на прясно боядисаната веранда пред приемния кабинет на доктор Джеймс Джейкъбс.

Морган беше възбуден. Запали последната цигара от пакета и издиша дима, присвил очи, после се доближи до стария клен и се подпря на него.

По настояване на Кайе след като се наобядваха те потърсиха местния семеен доктор и откараха Делия за преглед. Делия се съгласи, макар и неохотно.

— Не сме извършили никакво престъпление — оправдаваше се Морган. — Нямаме пари, тя изгуби детето и сега просто искаме да се махнем по-надалеч. — Той размаха ръка към пътя.

— Къде го оставихте? — попита Мич.

— В Западна Вирджиния. Погребахме го на едно много хубаво местенце. Знаеш ли, страшно съм уморен. Омръзна ми да се държат с мен като с въшлясало куче.

— Момичетата ли?

— Нали знаеш за какво говоря? Всички мъже са заразни. В края на краищата те зависят от мен, аз се грижа за тях. И едно мерси не ми казват.

— Такива са времената — успокои го Мич.

— Кофти работа. Защо живеем в такива времена, а не в някои, дето да са по-свестни?

 

 

В приемния кабинет Делия бе седнала на ръба на кушетката и поклащаше крака. Носеше само бяла хартиена нощница за еднократна употреба. Джейс седеше във фотьойла срещу нея и четеше някаква брошурка срещу тютюнопушенето. Доктор Джейкъбс беше около шейсетгодишен, слаб, с прошарена оредяла коса. Имаше големи, мъдри и тъжни очи. Каза на момичетата, че е приключил с прегледа, затвори вратата на кабинета и се обърна към Кайе.

— Не сте ли роднини? — повтори.

— Взехме ги на магистралата. Сметнах, че е редно да я прегледа лекар.

— Тя твърди, че е на деветнайсет. Не носи никакви документи, но аз се съмнявам за възрастта.

— Не зная много за нея — призна Кайе. — Опитвах се да им помогна. Изглежда, са загазили.

Джейкъбс кимна съчувствено.

— Родила е преди около седмица — най-много десетина дни. Няма никакви сериозни увреждания, леки разкъсвания, нищо повече. Мразя, когато деца живеят като животни, госпожо Ланг.

— Аз също.

— Делия твърди, че бебето й било иродово и че се е родило мъртво. Не виждам причини да не й вярвам. Въпреки това би трябвало трупчето да бъде подложено на съдебномедицинска експертиза. Такива са федералните разпоредби в Охайо, но в Западна Вирджиния властите проявяват известно неразбиране.

— Има нещо подобно — кимна Кайе и му разказа за задължителните кръвни проби.

Джейкъбс я изслуша, после извади от джоба си химикалка и нервно започна да щрака с нея.

— Госпожо Ланг, когато се появихте одеве, не бях сигурен дали сте тази, за която се представяте. Накарах Джорджина — моята секретарка — да прерови в интернет и да потърси ваши снимки в новинарските сайтове. Не зная какво търсите в Атен, но вече не се съмнявам, че сте по-наясно от мен с този проблем.

— Не съм съгласна — отвърна Кайе. — Белезите на лицето й…

— Някои жени получават тъмни петна върху лицето по време на бременност. Това е преходно.

— Но не като тези — настоя Кайе. — Казаха ни, че имала и други кожни проблеми.

— Зная — въздъхна Джейкъбс. — Имам три бременни пациентки, вероятно иродови, във втори стадий. Не ми позволяват да направя амниоцентеза, нито скенер. Силно религиозни жени, които се боят от истината. Приятелите им се преструват, че не ги познават. В църквата също не са добре дошли. Мъжете им отказват да дойдат в кабинета ми. — Той посочи лицето си. — И трите имат кожни образувания, които се белят под очите, около носа и крайчеца на устата. Всъщност още не са се обелили, но обхващат кожата на дълбочина до епидермиса. Грозна гледка, дори малко страшна. Затова са нежелани навсякъде. Обществото ги загърбва, госпожо Ланг. Много е тежко за тях. Опитах се да докладвам за случая на властите, ала никакъв отговор. Все едно че викаш в празна пещера.

— Маските при всички ли се появяват?

— Не зная. Но след като ги има при тези няколко случая… и момичето също говори за тях. Вероятно при всички. Вие знаете ли нещо повече?

Тя прехапа устни като ученичка, която са вдигнали на дъската.

— Да и не. Вече не се числя в Работната група.

— Защо?

— Напуснах по собствено желание. Твърде е сложно, за да го обяснявам.

— Сигурно смятате, че са тръгнали в грешна посока?

Кайе отмести поглед, но се усмихна.

— Не бих го казала точно така.

— Виждали ли сте го преди? При други жени?

— Мисля, че ще го виждаме все по-често.

— А бебетата ще са с чудовищен вид и ще умират?

Кайе поклати глава.

— Точно тук ще е промяната.

Джейкъбс сложи ръце на бюрото.

— Няма да пускам съобщение за Делия. И без това не зная как точно да го формулирам, пък и нищо чудно тя да изчезне, преди да дойде някой от службата. Съмнявам се, че ще намерим и трупа на бебето. Тя е изтощена и със следи на хронично недохранване. Има нужда от почивка. Ще й дам витамини, ще предпиша антибиотик и железни препарати.

— А белезите?

— Знаете ли какво са хроматофори?

— Клетки, които си променят цвета. При някои риби.

— Тези белези също си менят оцветяването. Това не е хормонално предизвикана меланоза.

— Меланофори — тихо каза Кайе.

Джейкъбс кимна.

— Това терминът. Виждали ли сте меланофори при човек?

— Досега не — призна Кайе.

— Аз също. Накъде сте тръгнали, госпожице Ланг?

— Към западното крайбрежие — отвърна тя. После извади портфейла си. — Колко ви дължа?

Джейкъбс я погледна натъжен.

— Това не е частен кабинет, госпожице Ланг. Прегледът е безплатен. Ще ви предпиша лекарствата, а вие ги вземете от аптеката. Купете й храна и намерете свястно място, където да се наспи.

Вратата се отвори. Влязоха Делия и Джейс. Делия беше облечена.

— Има нужда от чисти дрехи и вана — произнесе натъртено Джорджина.

За първи път, откакто се бяха срещнали, на лицето на Делия трепкаше усмивка.

— Погледнах в огледалото — каза тя. — Джейс смята, че белезите не са чак толкова страшни. Докторът смята, че не съм болна и ще си имам нормални дечица.

Кайе стисна ръката на Джейкъбс и каза:

— Много ви благодаря.

Докато ги изпращаше навън, доктор Джейкъбс й каза:

— Човек се учи, докато е жив, госпожо Ланг! Колкото по-бързо, толкова по-добре.

 

 

На вратата на малкия мотел се мъдреше надпис „стаи под наем — 50 долара на вечер“. Три от седемте стаи бяха свободни. Кайе нае и трите и даде на Морган неговия ключ. Морган го погледна невярващо, разклати го и си го прибра в джоба.

— Не обичам да съм сам — оплака се той.

— Няма как иначе да се разпределим — отвърна Кайе.

Мич сложи ръка на рамото на момчето и каза:

— Ще остана при теб. — Изгледа Кайе. — Ела да се изкъпеш, после ще гледаме телевизия.

— Искаме да дойдеш в нашата стая — каза Джейс на Кайе. — Така ще ни е по-спокойно.

Стаите бяха доста зле поддържани. Изглежда, в мотела чистотата не беше на особена почит. По покривките на леглата имаше петна, масичките носеха белези от цигари. Джейс и Делия обаче заявиха, че обстановката била „царска“. Делия се настани в оранжевия фотьойл до прозореца, а Джейс се просна на леглото и включи телевизора.

— Имат кабелна — обяви тя учудено. — Ще гледаме филми!

Известно време Мич разговаря през пердето на банята с Морган, който се къпеше. После отвори външната врата и завари Кайе, вдигнала юмруче да потропа.

— Струва ми се, че взехме една стая в повече — каза му тя. — А имаме и наша задача, нали?

Той я прегърна.

— Тези твои инстинкти.

— А твоите инстинкти какво казват? — попита го тя и потърка с нос рамото му.

— Че са деца, изгубени на пътя от седмици. Някой трябва да позвъни на родителите им.

— Може никога да не са имали истински родители. Те са отчаяни, Мич. — Тя го погледна в очите.

— Но са и достатъчно зрели да погребат едно мъртвородено дете и да пътуват сами. Докторът трябваше да се обади на полицията.

— Зная — каза тя. — Зная също така и защо не го направи. Той смята, че още много бебета ще се родят мъртви. Само ние с теб ли храним надежда?

Шумът от душа секна. Вратата на банята се отвори и в стаята нахлу пара.

— Момичетата! — сепна се Кайе, вдигна ръка в имитация на знака, който си показваха демонстрантите в Олбъни, и Мич за пръв път осъзна смисъла му: вяра и съзнателно подчинение на живота, вяра в безкрайната мъдрост на човешкия геном. Никакви подозрения за надвиснала над човечеството заплаха, нито невежи опити да се използват възможностите на науката, за да се блокират реките от ДНК, които текат през поколенията.

Вяра в Живота.

Морган бързо се обличаше.

— Джейс и Делия вече нямат нужда от мен — заяви той, докато навличаше разръфания пуловер. — Не искам да съм им в тежест. Ще си вървя. Много благодаря за всичко, но…

— Млъквай и слушай какво ще ти кажа — спря го Мич. — Тук командва Кайе. Тя смята, че трябва да бъдеш с нас, и така ще стане.

Морган премигна учудено, после приседна на леглото. Пружините изскърцаха изнемощяло.

— Според мен това е краят на света — обяви той. — Този път здравата ядосахме Господа.

— Не се хващай за гръмки фрази — рече Мич. — Струва ми се, че това се е случвало и преди.

 

 

Излегната, на леглото, Джейс включи телевизора и се загледа в програмата, докато Делия се наслаждаваше на ваната и си тананикаше тихичко песнички от детски филмчета. Кайе седеше във фотьойла. След известно време Джейс задряма и тя взе дистанционното и превключи на новините.

Имаше няколко кратки репортажа из шоубизнеса, после коментари за предстоящите избори за конгреса, накрая интервю с Бил Козби^[1] за рекламните му клипове, посветени на Центъра за контрол на болестите и Работната група. Кайе увеличи звука.

— С Дейвид Сачър, предишния министър на здравеопазването, бяхме приятелчета — разказваше Козби. — Още навремето ме викаха да ми обясняват каква важна работа вършат и че бих могъл да им помагам.

— Взели са ви в доста елитна група — отбеляза интервюиращият. — Дъстин Хофман и Майкъл Крайтън. Да видим един от материалите ви.

Кайе се наклони напред. Показа се Козби, на черен фон, със загрижено изражение.

— Моите приятели от Центъра за контрол на болестите и много други изследователи от целия свят работят ден и нощ, за да открият решение на проблема, пред който сме се изправили. Иродовият грип. АЧЕРВ. Ден и нощ. Повярвайте ми, тези хора са истински загрижени, вашата болка е и тяхна болка. Никой не иска от вас да сте търпеливи. Трябва да сме мъдри, за да надживеем кризата…

Интервюиращият отмести поглед от големия екран.

— А сега да видим посланието на Дъстин Хофман.

Хофман стоеше пред бял екран, пъхнал ръце в джобовете на светлите си панталони. Усмихваше се дружелюбно и малко унесено.

— Аз съм Дъстин Хофман. Сигурно си спомняте, че играх учен, борещ се със смъртоносна зараза в „Епидемията“. Наскоро разговарях със специалистите от Центъра за контрол и профилактика на болестите, които се трудят денонощно, за да надвият заплахата на АЧЕРВ и да спасят децата ни от смърт.

Интервюиращият прекъсна клипа.

— Всъщност какво по-различно от миналата година правят учените? Кое е новото в усилията им?

Козби направи кисела физиономия.

— Аз просто искам да помогна в този тежък момент. Учените и лекарите са единствената ни надежда. Не бива просто да излизаме на улицата, да крещим и да палим всичко, което ни попадне. В този труден момент трябва да сме заедно, да сме единни, да не се поддаваме на паника и бунтарство.

Делия се показа на вратата на банята. Беше увила главата си с кърпа. Загледа се в телевизора.

— Никакъв смисъл няма — каза тя уморено. — Детето ми вече умря.

 

 

Когато се върна от автомата за кока-кола в дъното на коридора, Мич откри, че Морган нервно обикаля около леглото и кърши обезпокоено ръце.

— Не мога да спра да мисля — оплака се Морган. Мич му подаде колата и той я погледна изненадано, после дръпна пръстена и я отвори. — Знаеш ли какво направиха те, какво направи Джейс, когато й трябваха пари?

— Не зная, Морган.

— Беше направо отвратително! Намери някакъв тип и му духа! И двете го направиха. А после и аз ядох с тия пари. Не ми даваха да ги докосвам, да ги прегръщам, а ходеха да го правят за пари, ходеха при онези мръсни типове. Как може да са толкова тъпи!

— Животът на улицата не е лесен — каза Мич. — Когато човек гладува…

— Тръгнах с тях, защото моят старец не го бива за нищо, а се скапва от работа. Те имаха нужда от мен, на него какво да му помогна? Но сега искам да се върна. Нищо повече не мога да направя за тях.

— Разбирам — отвърна Мич. — Но не вземай прибързани решения. По-късно ще го обмислим.

— Всичко е толкова гадно! — проплака Морган.

 

 

Плачът му се чуваше и в съседната стая. Джейс седна в леглото и разтърка очи.

— Онзи пак почна — промърмори тя.

Делия си бършеше косата с кърпа.

— Понякога губи равновесие — каза спокойно тя.

— Можете ли да ни откарате до Синсинати? — попита Джейс. — Там имам чичо. Като стигнем, ще пратим Морган обратно.

— Понякога Морган е голям детишор — заяви Делия.

Кайе ги гледаше със смесени чувства: състрадание и гняв.

Малко по-късно двамата с Мич се срещнаха отвън. Мич посочи с палец през рамо към стаята.

— Морган пак влезе да се къпе. За втори път. Каза, че се чувствал измърсен. Момичетата здравата са го наплашили.

— А той какво е очаквал?

— Нямам представа.

— Да го поканят в леглото?

— Не зная. Може би просто е искал да се отнасят към него с уважение.

— Само че едва ли знаят как. — Кайе поклати глава. — Знаеш ли, помолиха ме да ги оставим в Синсинати.

— Морган иска да го откараме до автогарата. Каза, че му писнало.

— Майката природа не е много грижовна, а?

— Майката природа винаги е била мащеха.

— Толкова за „Росинант“ и обиколката на Америка — произнесе натъжено Кайе.

— Мъчно ти е, че не си в Работната група, нали?

— Не зная — простена тя. — Не е толкова лесно да си тръгнеш и да забравиш всичко. Искам да науча още. Но от кого — от Кристофър, от някой в Работната група? За тях вече съм чужда.

— Винаги има начин да останеш в играта, пък макар и с променени правила.

— Твоят богат приятел в Ню Йорк?

— Дейни. И Оливър Мъртън.

— Не отиваме ли в Сиатъл?

— Да. Но смятам да се обадя на Мъртън и да проверя дали предложението ти няма да го заинтригува.

— Все още искам да си родим бебе — каза Кайе. Беше се просълзила.

Душът спря. Чуха Морган да излиза — мърмореше недоволно.

— Странна работа — каза Мич. — В началото идеята ти ми се стори налудничава. А сега вече и аз го искам… да си имаме детенце. — Той въздъхна, погледна Кайе в очите и добави: — Когато човек влиза в гората, хубаво е да носи карта.

Морган застана на прага.

— Готов съм. Искам да си вървя у дома.

Кайе се обърна и го изгледа. Хлапето изглеждаше остаряло с хиляда години.

— Ще те откарам на автогарата — каза Мич.