Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дарвин (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Darwin’s Radio, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015-2016)
Корекция
sir_Ivanhoe (2016)

Издание:

Грег Беър

Радиото на Дарвин

 

Американска, първо издание

 

Greg Bear

Darwin’s Radio

The Ballantine Publishing Group

 

Превод: Юлиян Стойнов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Иванка Пешева

Формат 84/108/32

Печатни коли 28

ИК „БАРД“ ООД, 2003

 

ISBN 954-585-408-1

История

  1. — Добавяне

67.
Извън Балтимор

Напуснаха града по шосе номер 26 — магистралата бе задръстена от прииждащи демонстранти и полицията просто не беше в състояние да въведе ред.

— Ние сме виновни за това — въздъхна Кайе, докато гледаше нижещата се зад прозореца тълпа.

— Ти не си виновна за нищо — отвърна Мич.

— Виновна съм, че не можах да защитя идеите си.

Когато най-сетне стигнаха Западна Вирджиния, отбиха от пътя и спряха в един горист къмпинг. Наложи се да платят трийсет долара за палатково място. Мич разпъна малката палатка, която бе купил в Австрия още преди да се срещне с Тилде и постави газовия котлон под близкото дърво.

Слънцето бе залязло преди двайсетина минути и небето бе забулено от пухкави облаци. Ставаше все по-хладно. Кайе почувства, че косата й е влажна.

На двайсетина метра от тях имаше друго семейство с палатка; иначе къмпингът бе празен.

Кайе се промуши през тесния отвор в палатката.

— Влизай вътре — извика на Мич, свали си роклята и се пъхна в чувала, който той бе разгънал на пода. Мич приключи с котлона и подаде глава през отвора.

— Божичко, жена! — възкликна той с възхищение.

— Подуши ли ме?

— И още как, госпожо — отвърна той с гласа на агент Бенсън и се мушна до нея. — Малко си го стоплила.

— И аз те подуших — каза тя; но лицето й бе сериозно. Помогна му да си свали ризата, но когато Мич затършува в несесера за презервативи, го спря. — Този път няма нужда. Искам те, но без нищо между нас.

Мич хвана лицето й с две ръце и го целуна.

— Не.

— Защо не?

— Защото си в овулация.

— Откъде знаеш, по дяволите?

— Виждам го по цвета на кожата ти. Мога да го помириша.

— Брей, ти си бил страхотен. А друго какво можеш да помиришеш? — попита тя и се притисна към него.

— Пролетта — отвърна той.

Тя повдигна тялото си нагоре и го обгърна с крака.

— Балерината ми тя — рече Мич; гласът му бе приглушен от страст.

— А ти си заразен — прошепна Кайе.

— Какво?

— Заразен си с АЧЕРВ. Подложих се на тест. Беше позитивен.

— Боже мили, Кайе! Бива те да убиеш настроението на човек. — Той се отдръпна и приседна в ъгъла. — Не знаех, че може да стане толкова бързо.

— Нещо там вътре смята, че съм твоя жена — обясни тя. — Природата казва, че двамата ще сме дълго време заедно. Дано да е права.

Мич бе объркан.

— И да е така, не бива да се държим като невежи идиоти.

— Всеки мъж иска да прави любов с плодовита жена. Това е заложено в гените.

— Глупости са това. Какво всъщност искаш да кажеш?

Тя се надигна на колене. В тясната палатка миришеше на разгорещените им тела.

— Мич, ние можем да докажем, че те грешат.

— За кое?

— Някога смятах, че семейството и работата не могат да вървят ръка за ръка. Но този път няма никакво противоречие. Аз сама съм си лаборатория.

— Не. — Той поклати глава. — Все още нямаме никаква представа на какво сме свидетели.

— По очите ти виждам, че ми вярваш и че ще бъдеш чудесен баща. Ако не го направим сега, може да нямаме друга възможност. Моля те. Ела при мен.

Сълзи бликнаха от очите на Мич и той скри лицето си в шепи. Тя коленичи до него, погали го и взе да му се извинява.

— Няма нищо страшно — повтаряше Кайе. — Повярвай ми, може би това е единственият правилен път.

 

 

— Съжалявам — каза Кайе, докато товареха багажа на колата. Утрото беше хладно, листата на дърветата шумяха от лекия ветрец. В нивата до къмпинга стърчаха два трактора.

— Няма за какво да съжаляваш — отвърна Мич: той сгъваше тентата и я прибираше в чувалчето, където вече бе сгънал рейките.

Така и не бяха правили любов миналата нощ, а Мич почти не бе спал.

— Сънува ли нещо? — попита го тя.

— Не. А ти?

— Едва ли съм спала повече от два часа — отвърна Кайе. — Сънувах, че работя в „Екобактер“. Непрестанно влизаха и излизаха някакви хора. — Не искаше да му каже, че в съня не го бе познала.

— Значи нищо интересно — отбеляза той.

 

 

Малко след като потеглиха Мич включи радиото и за първи път чуха за нощното бдение на свещи пред Капитолия, за церемонията в памет на загиналите сенатори и погребението на останалите жертви на размириците. Споменаваха се освен това неуспешните опити да бъде създадена ваксина и че сега факлата била предадена на Джеймс Мондави или може би на групата в Принстън. Изглежда, Джаксън бе изпаднал в немилост. И въпреки всичко, което се бе случило между тях, Кайе го съжаляваше.

Хапнаха в един крайпътен ресторант с колониален декор и масивни дървени маси, върху които бяха подредени пластмасови подложки. Отпред бе написано: „Малко по-стар от хилядолетието, но много по-важен.“ Вътре имаше само неколцина възрастни посетители, млади бяха само сервитьорите.

— Това, което каза снощи… — заговори неочаквано Мич. — Никога не съм вярвал, че от мен ще излезе добър баща.

— Защо? — попита го тихо Кайе, сякаш й споделяше някаква тайна.

— Винаги съм бил отдаден на работата си, на скитосванията по света и на срещи с интересни хора. Аз съм доста егоцентричен човек. Не съм и предполагал, че някоя интелигентна жена ще ме пожелае за мъж, камо ли за баща на децата си. Не бих могъл да стана баща преди да бъда съпруг. Затова мисля, че трябва да се оженим.

— Чудесна идея.

— Ще се омъжиш ли за мен? — попита той и я погледна в очите.

— О, Божичко, разбира се — отвърна тя почти задъхано.

— Смахнати сме! Не знаем в какво се забъркваме.

— Така е — съгласи се Кайе.

— На път сме да създадем нов човек, различен от нас. Не ти ли се струва малко страшничко?

— Много даже — призна тя.

— Ако сбъркаме, ще плащаме сурова цена. Болка… и мъка.

— Няма да сбъркаме — успокои го тя. — Бъди мой мъж.

— Обичаш ли ме?

— Обичам те както никога не съм обичала досега.

— Толкова бързо? Невероятно е. И аз те обичам, но това не ми пречи да бъда критичен.

— Слушам те.

— Разтревожи ме това, че се нарече лаборатория. Прозвуча ми толкова… хладнокръвно.

— Не обръщай внимание на думата. По-важното е какво съм решила да направя.

— Ще се опитам. Знаеш ли, нещо се задъхвам. Сякаш въздухът не ми стига.

— Ами ние сме доста високо в планината.

— Не обичам планините — призна Мич.

— Аз пък ги обичам. Те ми дават свобода.

— Сигурно. Скачаш от върха и получаваш три хиляди метра пълна свобода.

Докато Мич плащаше сметката, Кайе се отби до тоалетната. Когато излезе, спря при телефона, споходена от неочаквано вдъхновение. Обади се на Луела Хамилтън в къщата й в Ричмънд, Вирджиния. Беше открила номера в картотеката на клиничния център.

Отговори нисък, басов глас.

— Извинете, мога ли да говоря с госпожа Хамилтън?

— Тъкмо сядахме да ядем — отвърна мъжът. — Кой я търси?

— Кайе Ланг. Доктор Ланг.

Мъжът промърмори нещо и се провикна: „Луела!“ Чуха се други гласове. След няколко секунди Луела Хамилтън вдигна телефона.

— Албърт каза, че ме търси Кайе Ланг. Вие ли сте, докторе?

— Аз съм, госпожо Хамилтън.

— Кайе, вече се прибрах у дома и не желая повече да ме преглеждат.

— Исках само да те уведомя, че вече не съм в Работната група.

— И защо напусна, Кайе?

— Пътищата ни се разделиха. Сега съм тръгнала на запад. Безпокоях се за теб.

— Няма за какво да се тревожиш, миличка. Албърт и децата са добре и всичко е наред.

— И въпреки това бях неспокойна. Много мислих за вас.

— Е, доктор Липтън ми даде таблетки, дето убиват бебето, преди да стане твърде голямо. Нали знаеш за хапчетата?

— Да.

— Не съм казала на никого, но двамата с Албърт го обсъдихме и решихме да продължаваме докрай. Той каза, че вярва на това, дето го говорят учените, ама не съвсем. Тъй че, Кайе, скоро ще си имаме бебенце. То си е наше, каквото и да излезе, и ще му дадем шанс да си опита късмета в живота.

— Радвам се да го чуя, Лу.

— Така значи? Интересно ли ти е какво ще излезе?

Кайе се засмя, но през сълзи.

— Малко.

— Искаш да видиш бебето като се пръкне, тъй ли?

— Искам да купя и на двама ви подарък.

— Много мило. Тогава защо не си намериш някого да си направите и вие едно бебче и после ще си ходим на гости да ги сравняваме? Аз също ще ти купя подарък — добави тя без сянка на обида или яд.

— Може и да го направя, Лу.

— С теб ще се разберем, миличка. Благодаря, че се сещаш за мен и не ме смяташ за голяма лабораторна мишка.

— Може ли пак да се обадя?

— Скоро ще се местим, но съм сигурна, че пак ще се срещнем, Кайе. Сигурна съм. Всичко хубаво.

 

 

Мич я чакаше пред ресторанта. Когато чу тежката дървена врата да хлопва, се обърна и й се усмихна.

— Обадих се на госпожа Хамилтън. Тя ще си има бебе.

— Много смело от нейна страна.

— Хората раждат от милиони години.

— Тъй де. Проста работа. Къде искаш да се оженим?

— Какво ще кажеш за Колумбия?

— Защо не в Моргантаун?

— Готово — кимна Кайе.

Малко по-нататък Мич й купи букет рози от една живописна цветарница. Заобиколиха пешком градския център и се приближиха към часовниковата кула и пилона с градското знаме. Точно зад него се издигаше сградата на съдебната палата. В една от канцелариите получиха формуляри за бракосъчетание и им обясниха къде да дадат кръвни проби.

— Такъв е щатският закон — добави служителката зад масивното дървено бюро. — Ще ви направят тест за сифилис, гонорея, СПИН, херпес, а отскоро и за АЧЕРВ. Преди няколко години се опитаха да забранят кръвните изследвания, но сега всичко се промени. Ще трябва да изчакате три дни, след което можете да се ожените в църквата или в градския съвет на, който и да било град от щата. Много красиви рози имате, госпожице.

— Май няма да си получим удостоверенията тук — промърмори Мич, след като излязоха. — Ще се провалим на тестовете.

Приседнаха на една пейка под сянката на дърветата. Кайе положи глава на рамото му.

Мич я погали по челото.

— Гореща си. Не ти ли е добре?

— Нищо повече от доказателство за нашата страст. Кайе се наведе, подуши цветята, а после — с първите капки на започващия дъжд — вдигна ръка и каза:

— Аз, Кайе Ланг, вземам теб, Мичъл Рейфълсън, за мой съпруг в това объркано и размирно време.

Мич втренчи очи в нея.

— Вдигни ръка — подсети го Кайе. — Ако ме искаш де.

Мич припряно вдигна ръка и хвана нейната.

— Искам да си моя съпруга, в огън и потоп, в богатство и нищета, в почест и забрава, пък дори и да нямат стая в странноприемницата за нас, амин.

— Обичам те, Мич.

— Обичам те, Кайе.

— Чудесно — кимна тя. — Вече съм твоя жена.

Когато напускаха Моргантаун, Мич се обърна към нея.

— Знаеш ли, наистина го вярвам. Вярвам, че се оженихме.

— Това е по-важното — рече тя и се притисна към него на седалката.

Същата вечер, в покрайнините на Кларксбърг, се любиха на тясното легло в тъмната мотелска стая с опушени тухлени стени. Върху тенекиения покрив в равномерен, успокояващ ритъм се сипеха едрите капки на пролетния дъжд. Дори не бяха свалили покривалото на леглото в нетърпението да се притиснат час по-скоро един към друг.

Вселената бе станала малка, ярка и много топла.