Грег Беър
Радиото на Дарвин (46)

46.
Атланта

Докато се изкачваше по полегатата рампа на покрития гараж, Дикън погледна към забуленото с пухкави облаци небе. Надяваше се свежият въздух да му проясни мислите.

Беше се върнал в Атланта предната вечер, купи си бутилка „Джак Даниълс“ от първата срещната дрогерия и прекара нощта в кротко пиянство. Сутринта, докато вървеше по коридора към тоалетната, се спъна в купчина списания, тупна на пода и си удари рамото. Имаше охлузвания по гърба и коленете и усещането, че са го ритали, но можеше да върви и това засега му стигаше.

Лицето му беше пребледняло. Усещаше, че стомахът му е свит, от изпитото уиски и от глад. Най-зле обаче се чувстваше в душата — беше объркан и ядосан на всичко и най-вече на себе си.

Споменът от интелектуалната сбирка в зоопарка на Сан Диего пламтеше като запалена факла. Присъствието на Мич Рейфълсън, странен и необуздан субект с блестящи и нешлифовани идеи, Кайе Ланг, по-красива от всякога, почти сияеща, с нейния обигран израз на озадачена съсредоточеност и никакъв интерес към него, освен професионалния.

Рейфълсън очевидно бе много класи над него. За кой ли път, след като бе прониквал и в най-затънтените кътчета на планетата, за да гледа смъртта в очите, той губеше увереност пред една жена.

Но какво значение имаше всичко това? Какво значение имаше неговото его, нараненото му мъжко достойнство в сравнение с една страшна болест?

Дикън сви зад ъгъла на улица „Клифтън“ и се закова на място. Пазачът на гаража бе споменал нещо за демонстрация, но въобще не бе описал мащабите й.

Демонстриращите изпълваха малкия площад и съседната градина пред входа на Първи корпус на централата на американското Общество за борба с рака, препречвайки пътя на коли и хора. Повечето бяха седнали и се полюшваха равномерно, със затворени очи, сякаш мълчаливо се молеха.

Дикън прецени, че са поне две хиляди души — мъже, жени и деца, очакващи търпеливо да се случи нещо: спасение на света или обещание, че краят няма да е толкова лош. Много от жените и известна част от мъжете все още носеха маски, за които производителите продължаваха да гарантират, че ще ги запазят от всякакви вируси, включително и АЧЕРВ.

Организаторите на бдението — защото това не беше открит протест — вървяха между хората и раздаваха вода в пластмасови чаши, както и брошурки със съвети и призиви.

Дикън тръгна през тълпата към челната сграда. Искаше да усети какви са настроенията сред множеството. На няколко пъти среща оператори на телевизионни екипи, които се стараеха да запечатат по-интересните картини.

— Божичко, какво е станало? — попита Джейн Салтър, когато Дикън я застигна в дългото фоайе пред кабинета си. Носеше куфарче и цял наръч папки под мишница.

— Ами… паднах — отвърна Дикън. — Поглеждала ли си навън?

— Видях ги — каза Салтър. — Тръпки ме побиват. — Тя го последва през отворената врата. Дикън влезе в кабинета, дръпна един стол на колелца и се отпусна изнурено.

— Това заради онази жена от Мексико ли е? — попита Салтър, докато подреждаше папките на бюрото.

— Сигурно.

Салтър отвори куфарчето и извади от него още няколко папки.

— Том Скери е получил плода. Първата аутопсия е извършена в Мексико Сити. Предполагам, че са пипали доста внимателно. Каза, че ще направи още една — за по-сигурно.

— Ти видя ли го? — попита Дикън.

— Само на видеозапис — докато го вадят от контейнера с лед в Петнайсети корпус.

— Чудовище ли е?

— Страшно — въздъхна тя. — Нещо невъобразимо.

— За кого бие камбаната — промърмори Дикън.

— Не мога да разбера кое те учудва — каза Салтър. — Всички тук знаем с какво си имаме работа, а ти се държиш така, сякаш не си виждал болест.

Дикън поклати глава.

— Вярно, че доста болести съм преследвал… но тази изглежда различна.

— Защо? Кое й е различното?

— Джейн, остави ме. Снощи се напих, паднах вкъщи и си ударих рамото. Чувствам се ужасно.

— Звучи по-скоро като несподелена любов, отколкото като проблеми с работата.

Дикън направи кисела физиономия.

— Къде отиваш с това? — Той посочи папките.

— Местя ги в новата приемна лаборатория: Събираме персонал за двайсет и четири часови дежурства. Вече ще правим аутопсии по всяко време. Доктор Шарп поема кормилото. Аз ще се занимавам с невралния и епителиален анализ. Искам всичко да ми е подредено.

— Ще ме държиш ли в течение, ако откриете нещо?

— Не зная дори защо си тук, Кристофър. Докато беше с Огюстин, летеше доста високо.

— Липсва ми предната линия. А там новините пристигат първи. — Той въздъхна. — Джейн, все още съм си ловец на вируси. Върнах се да прегледам някои стари документи. Да проверя дали не съм пропуснал нещо важно.

— Знаеш ли, чух, че госпожа К. имала генитален херпес. По някакъв начин е преминал в плода по време на бременността. Тялото е било покрито с ранички.

Дикън я погледна учудено.

— Херпес ли? Не ни казаха за това.

— Затова пък аз ти казвам.

Херпесът можеше да промени изцяло интерпретацията на онова, което се беше случило. Как е възможно плодът да се зарази от генитален херпес, след като е защитен с плацента в утробата? Най-вероятният път беше през плацентарния канал.

Дикън се замисли.

На вратата се показа доктор Денби, специалист по бактериален растеж. Беше нисък, плешив, с лице на херувим, бяла риза и червена вратовръзка.

— Джейн? — рече той. — Знаеш ли, че са блокирали достъпа до бюфета? Здрасти, Кристофър.

— Чух — каза Джейн. — Впечатляваща гледка.

— Но сега май са замислили още нещо. Искаш ли да погледнеш?

— Не и ако става въпрос за насилие.

— Точно това е странното. Всичко е миролюбиво и протича в пълна тишина! Като репетиция на оркестър без инструменти.

Дикън слезе с тях по стълбите до входа на сградата. Тук вече се бяха събрали и други служители. Навън тълпата бавно се подреждаше. Неколцина ръководители даваха инструкции по мегафони.

Един от пазачите стоеше с юмруци на кръста и зяпаше тълпата през прозореца.

— Погледнете ги само — ядосваше се той.

— Какво? — попита Джейн.

— Разделят се на мъже и жени — отвърна пазачът озадачено.

Над тълпата бяха вдигнати няколко надписа. Дикън успя да разчете един: „РАЗДЕЛЕТЕ СЕ ДОБРОВОЛНО. СПАСЕТЕ ЕДИН ДЕТСКИ ЖИВОТ.“

След няколко минути тълпата се разтвори като водите на Червено море пред Мойсей — Жените и децата от едната страна, мъжете от другата. Мъжете бяха мрачни и навъсени.

— Господи! — промърмори пазачът. — Да не искат да напусна жена си?

Дикън отново почувства, че му призлява. Качи се в кабинета и позвъни в Бетезда. Огюстин още не беше пристигнал. Кайе Ланг беше в Магнусоновия клиничен център.

Секретарката на Огюстин добави, че пред сградата на НЗИ също имало хиляди демонстранти.

— Вижте по телевизията — рече тя. — Маршируват из цялата страна.