Грег Беър
Радиото на Дарвин (75)

75.
Десети корпус, Националният здравен институт, Бетезда

Юли

Дикън се засили по коридора на десетия етаж, като се придържаше за едно от перилата, взе завоя с нещо, което — надяваше се — наподобява елегантна маневра с инвалидна количка, и в същия миг забеляза, че на пътя са му се изпречили двама души, които разговаряха оживено. По-високият, с елегантен сив костюм, беше Огюстин. Другия не го познаваше.

Дикън простена наум. Когато приближи, забеляза, че лицето на Огюстин показва белези на възстановяване, макар раните все още да му придаваха страховит израз. Все пак шрапнелните парчета му бяха пощадили очите. Дикън беше загубил едното, другото беше с перде.

— Здрасти, Марк, Още се държиш, гледам.

— Ти също, Кристофър. Запознай се с доктор Кели Нюкъм.

Здрависаха се. Дикън огледа Нюкъм, после каза:

— Вие сте новият пътешественик на Марк, нали?

— Да — кимна Нюкъм.

— Поздравления за назначението — обърна се Дикън към Огюстин.

— Не ми завиждай — отвърна Огюстин. — Ще е истински кошмар.

— Събери всички деца под един чадър — посъветва го Дикън. — Как е Франк?

— Другата седмица го изписват.

Отново напрегната тишина. Нюкъм потри неловко ръце, после си нагласи очилата. Дикън не се сдържа и пръв наруши мълчанието.

— Изглежда, ще ме държат още няколко седмици. Хирурзите ще ми кърпят нещо в ръката. Ще ми се да изляза навън за малко. Да видя какво става по широкия свят.

— Знаеш ли, да влезем в твоята стая и да си поговорим — предложи Огюстин.

— Заповядайте — съгласи се Дикън.

Щом влязоха, Огюстин помоли Нюкъм да затвори вратата.

— Бих искал няколко дни да си поговорите с Кели. Нека навлезе в работата. Започваме нов етап. Президентът ни вкара в бюджета.

— Чудесно. — Дикън преглътна мъчително. Горчеше му от изпитите лекарства.

— Няма да правим никакви радикални промени — обясни Огюстин. — Всички са съгласни, че положението е много деликатно.

— Деликатно с главно „Д“ — съгласи се Дикън.

— Кристофър, знаеш, че вината за това не е моя.

— Зная — рече Дикън.

— Но веднага щом се роди някое заразено с АЧЕРВ дете, ще трябва да действаме бързо. Разполагам с доклади от няколко лаборатории, където се твърди, че АЧЕРВ е в състояние да мобилизира и други древни вируси в генома.

— Изглежда, променя начина, по който реагират човешките ендогенни ретровируси — каза Дикън. Вече бе чел няколко статии на тази тема. — Не съм сигурен дали става въпрос само за вирусите. Възможно е…

— Както и да ги наречем, те извършват промяна в гените — прекъсна го нетърпеливо Огюстин. — И тъй като не сме се сблъсквали от десетки милиони години с тях, със сигурност ще бъдат болестотворни. Това, което ме безпокои, са гражданските движения, прокламиращи, че трябва да позволим на жените да раждат заразените деца. Този проблем не съществува в Източна Европа и Азия. В Япония също дадоха ход на профилактична програма. Но тук нещата са различни.

— Марк, не прекалявай пак — посъветва го Дикън.

Огюстин не беше в настроение да слуша умни съвети.

— Кристофър, може да загубим много повече от едно поколение деца. Кели е съгласен с мен.

— Работата е дебела — кимна Нюкъм.

Дикън се закашля, овладя спазъма, но лицето му остана изкривено.

— Какво всъщност искате… лагери за принудително лечение? Концентрационни родилни домове?

— До края на годината по наши преценки само в Щатите ще се родят около две хиляди заразени с АЧЕРВ деца. Президентът вече подписа указ, който ни разрешава да ги отнемаме принудително. В момента разработваме гражданския аспект на постановлението. Един Господ знае как ще постъпят в Европейския съюз. В Азия се оказаха много практични — аборт и карантина. Ще ми се и тук да бяхме толкова дръзки.

— Марк, и това ако е решение на здравен проблем…

— Те са резервоари, Кристофър. — Огюстин вдигна пръст. — Ако оставим децата да растат на воля, ще се превърнат в огнища на зараза. Спомни си как започна СПИН.

— Положението е ужасно — намеси се Нюкъм и погледна Огюстин. — Направихме компютърен анализ на някои от тези активирани човешки ендогенни вируси. Като се имат предвид проявите на жизнеспособни енв и пол гени, може да си имаме работа с нещо много по-страшно от СПИН. Компютрите предричат болест, каквато не познаваме в цялата човешка история. Това може да е краят на човешката раса, доктор Дикън. Да се превърнем в прах.

Дикън побутна количката си назад.

— Че кой не е съгласен?

— Доктор Махи от ЦКБ — отвърна Огюстин. — Бишоп и Торн. И разбира се, Джеймс Мондави. Но хората от Принстън са на нашето мнение, потвърдиха го и на срещата с президента. Те искат да работят с нас.

— А какво казват опонентите? — обърна се Дикън към Нюкъм.

— Мнозина смятат, че освободените частици ще са напълно адаптирани ретровируси, но непатогенни и в най-лошия случай ще предизвикат ограничен брой рядко срещани ракови заболявания — отвърна Огюстин. — Мондави също не открива патогенеза. Но не затова сме тук, Кристофър.

— А защо?

— Необходима ни е личната ти намеса. Кайе Ланг е забременяла. Ти познаваш бащата. Става въпрос за първостадиен АЧЕРВ. До няколко дни вероятно ще направи спонтанен аборт.

Дикън извърна глава.

— Тя спонсорира провеждането на конференция в щата Вашингтон. Опитахме се да я отложим чрез Кабинета за извънредно положение, но…

— Научна конференция?

— Най-вероятно ще си дърдорят за еволюцията. И без съмнение ще окуражават бъдещите майки. Това може да предизвика истинско бедствие и със сигурност ще окаже лошо влияние на обществената нагласа. Кристофър, ние не контролираме медиите. Как смяташ, тя може ли да стигне до крайности в изказванията си?

— Не — отвърна Дикън. — Тя е много разумен човек.

— Още по-зле. Все пак има едно слабо местенце, което бихме могли да използваме срещу нея, ако прекоси границата. Този Мич Рейфълсън е с репутация на пълен неудачник.

— Той е свестен човек — отбеляза спокойно Дикън.

— Той е пасив, Кристофър — произнесе Огюстин. — За щастие не наш пасив.