Грег Беър
Радиото на Дарвин (86)

86.
Кумашка област, Източен Вашингтон

Мич отново бе там. Всичко започна постепенно, като в мъгла, после се превърна в страховита реалност. Всички негови спомени за личността Мич бяха прилежно подредени и прибрани в някакво ъгълче на съзнанието. Последното, което бе направил като Мич, бе да опипа лицето си и да дръпне дебелата маска, под която се криеше пухкава розова тъкан.

А след това отново се озова сред ледове и нащърбени скали. Жената, превита от болка, огласяше скалите с оглушителните си крясъци. Той изтича напред, после се върна при нея и й помогна да се изправи, като през цялото време фъфлеше неразбрано, защото гърлото и езикът му бяха подпухнали, ръцете му бяха покрити с рани от боя долу при езерото — и той ги мразеше, ненавиждаше ги заради дюдюканията и подигравките, докато размахваха сопите си и му крещяха с изкривени от злоба лица.

Младият ловец, който бе забил пръта си в корема на жената, беше мъртъв. Беше го повалил на земята и го бе удрял по главата, докато стенанията му утихнаха, но беше късно — от раната в корема на жената шуртеше тъмна кръв. Отнякъде се появиха шаманите и се опитаха да разгонят тълпата с напевни викове, сред които се различаваха мрачни проклятия.

Той отведе жената в колибата и се помъчи да я успокои, но болката й бе твърде силна.

След това заваля сняг. Той чу виковете, чу да оплакват убития ловец и разбра, че времето им е изтекло. Семейството на убития щеше да им поиска сметка. Вероятно щяха да помолят за разрешение стария Човекобивол. Старият Човекобивол не обичаше хората с маски, нито техните плосколици деца. Все се оплакваше, че плосколиците щели да прогонят хората му обратно в планината, че собствените им жени ги предавали и раждали тези изчадия.

Той изнесе жената от колибата, мина по дървото до брега и наостри уши да чуе виковете на преследвачите. Човекобивол ги призоваваше към мъст. Преследването беше започнало.

Използваше пещерата, за да складира храна. Вътре беше хладно и убитата плячка се съхраняваше по-дълго. Държеше там зайци, лалугери, корени — припаси, с които да се храни жената, докато той е на лов. Инак тя нямаше да изкара дълго с онова, което й даваха в селото. Останалите жени, с техните постоянно гладни деца, отказаха да се грижат за нея, когато коремът й порасна.

Нощем се качваше до пещерата и се връщаше незабелязано със скрития горе улов. Обичаше я толкова много, че понякога му се искаше да завие, да се затъркаля по земята и да стене. Не можеше да повярва, че е зле ранена, въпреки кръвта, от която бяха подгизнали кожите й.

Докато я носеше нагоре, тя вдигна глава и го погледна умолително, призовавайки го с напевния си глас, който наподобяваше ромона на планинските потоци през пролетта. Сега гласовете и на двамата приличаха на детски, не на възрастни.

Веднъж той се бе притаил недалеч от ловния лагер на плосколиците и ги бе наблюдавал, докато пееха и танцуваха около огромния лагерен огън. Гласовете им бяха тънки и звънливи, съвсем детински. Може би сега той и жената щяха да се превърнат в плосколици и да идат да живеят при тях, докато се роди детето им.

Стъпи в мекия пухкав сняг и краката му потънаха до глезените. Жената се бе успокоила, спеше. От време на време се провикваше болезнено насън. От тялото й се вдигаше пара и миризма на ранено животно.

Изкатериха първата скална тераса — беше хлъзгава, заради топящия се сняг. Тръгнаха по склона, след това се спуснаха надолу. Той се подхлъзна и падна, но не изпусна жената. Изправи се на дъното на долчинката, огледа се, за да се ориентира по плоските стени, и изведнъж се зачуди защо всичко му изглежда така познато, като нещо, което е упражнявал отново и отново с ловците-учители и по време на ловния сезон за кози.

Хубави времена бяха тогава. Спомни си за тях, докато носеше жената по тясната пътека.

Те бяха силни и страховити мъже, тези ловци-учители, които срещна за първи път заедно с баща си. Телата им бяха покрити с белези, кожите — скъсани, неподдържани, косите им — чорлави, спуснати надолу. Нямаха свое село, нито закони, които да спазват, а се местеха от едно селище към друго и организираха хората да ловуват планински козли, елени или мечки. Някои мърмореха, че ходели и при плосколиците и също ги подготвяли за ловния сезон, и наистина, някои от ловците-учители можеше да са плосколици, скрили лицата си под гъстата четинеста козина. Но кой би посмял да ги изпита? Дори Човекобивол не дръзваше да го стори. Защото след идването на ловците всички се хранеха добре, жените стържеха кожите на убитите животни, смееха се високо, дъвчеха по цял ден кисели треви, а после пикаеха по кожите, за да омекнат и да се щавят по-лесно. Беше забранено да се ловуват едри животни без помощта на ловците-учители.

Най-сетне стигна входа на пещерата. Жената стенеше едва чуто, в ритъм с неговите полюшвания. Той погледна назад. Върху снега се виждаха стъпките им и тъмни капки кръв.

Вече знаеше, че с тях е свършено. Приведе се да се промуши през отвора и положи жената върху кожата, която бе оставил на пода, за да реди върху нея дребната си ловна плячка. След това излезе навън да вземе изсъхнала трева и съчки от мястото, където ги бе скрил. Надяваше се, че жената няма да умре, докато го няма.

О, Божичко, нека се събудя. Не искам да виждам това.

Събра достатъчно съчки да запали малък огън, върна се в пещерата и ги подреди до жената. Да се пали огън бе мъжка работа. Жената все още спеше. Когато се измори да върти клечката с дланите си, а нямаше и следа от пушек, той извади кремък и го удари в скалата. Едва третата искра падна върху изсушената трева и я подпали. Той се наведе и раздуха пламъчето. И изведнъж Слънчевата птица отвори очи и разпери оранжевите си криле. Мъжът добави съчки.

Жената отново изстена, претърколи се по гръб и му каза със звънливия си глас да си върви. Време било да ражда детето. Това било женска работа. Той не й обърна внимание. Готов бе да й помогне в раждането.

Беше мъчително и жената често надаваше болезнени писъци, а той се питаше дали е останал живец в нея, след като бе изгубила толкова много кръв, но бебето се роди бързо.

Моля ви. Оставете ме да се събудя.

Той вдигна бебето и го показа на жената, но очите й бяха затворени, а косата й бе засъхнала върху челото. Бебето нито плачеше, нито мърдаше.

Той го остави на пода и блъсна с юмрук скалната стена. Пискливият му глас отекна в пещерата. Мъжът се сви до жената, която не помръдваше, и се опита да я сгрее с тялото си. Кухината се изпълваше с дим, а Слънчевата птица бавно прибираше криле и се готвеше да заспи.

Бебето щеше да е негова дъщеря, върховен дар от Майката на сънищата. Бебето не изглеждаше различно от останалите бебета в селото, макар че нослето му бе по-малко и брадичката му стърчеше напред. Вероятно ако беше пораснало, щеше да прилича на останалите плосколици. Опита се да запълни отвора в тила на бебето със суха трева. Помисли си, че може би там го е ударил върхът на заострения прът. Смъкна от себе си коженото наметало и уви новороденото в него, след това го отнесе във вътрешността на пещерата.

Когато се върна при жената, тялото й бе изстинало като камък. Той нагласи ръцете и краката й, разпилените й кожени дрехи, обели нагоре почти изсъхналата маска и надзърна в незрящите й, широко отворени очи.

Надяваше се повелителите на сънищата от нейното семейство да се съюзят с повелителите на сънищата от неговото. Той самият би се радвал, ако двамата се озовяха заедно в страната на сънищата. Може би там той и жената щяха да открият своето бебе. Известно бе, че повелителите на сънищата са склонни да правят всякакви добрини.

Постепенно се унесе в дрямка. Забрави всичко, дори омразата. Беше се вторачил в мрака, зад който се бе скрило лицето на жената, и й шепнеше нежни думи, сякаш с тях можеше да вдъхне живот на Слънчевата птица. Топлината го обгърна. Беше толкова хубаво, че не се налагаше да се движи.

И тогава в пещерата нахлу баща му и произнесе истинското му име.

Облечен само по гащи, Мич излезе пред караваната и се загледа към звездите над Кумаш. Подсмръкна тихо. В ранната утрин въздухът бе студен и влажен. Потта по лицето му изстиваше бавно и той неволно потрепери от студ. Кожата му бе настръхнала. Откъм храсталаците долетя уплашен вик на птица.

Кайе бутна замрежената врата, слезе по стълбичката и застана до него. Беше само по нощница.

— Ще настинеш — каза той и я прегърна през раменете. Отокът на езика му бе преминал преди няколко дни. Само от лявата страна бе останала някаква странна коричка. Въпреки това вече можеше да говори.

— Заради теб леглото е подгизнало от пот — отвърна тя. — Кошмари?

— Най-лошият възможен. Мисля, че беше последният.

— Все същите ли са?

— Винаги са различни — рече той.

— Джек сигурно ще иска да ги чуе с подробности.

— А ти не искаш ли?

— Амии — поколеба се тя. — Мич, тя е неспокойна. Поговори й.