Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дарвин (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Darwin’s Radio, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015-2016)
Корекция
sir_Ivanhoe (2016)

Издание:

Грег Беър

Радиото на Дарвин

 

Американска, първо издание

 

Greg Bear

Darwin’s Radio

The Ballantine Publishing Group

 

Превод: Юлиян Стойнов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Иванка Пешева

Формат 84/108/32

Печатни коли 28

ИК „БАРД“ ООД, 2003

 

ISBN 954-585-408-1

История

  1. — Добавяне

43.
Сан Диего, Калифорния

28 март

Докато четеше наименованието на международната конференция Дикън, усети, че по гърба му пробягват тръпки: „КОНТРОЛИРАНЕ НА ОКОЛНАТА СРЕДА — НОВИ МЕТОДИ ЗА БОРБА С ВИРУСНИТЕ ЗАБОЛЯВАНИЯ.“

 

 

Названието не звучеше твърде оптимистично, нито бе встрани от темата. Само след няколко години светът нямаше да се нуждае от Кристофър Дикън, за да преследва вирусите.

Проблемът, пред който се изправяха всички, бе, че няколко години точно сега бяха твърде голям период.

Дикън заобиколи централния вход, като се стараеше да се придържа към сенките на дърветата. В Атланта най-сетне времето се затопляше, но Балтимор и Бетезда все още бяха сковани от студа.

Марк Огюстин също бе пристигнал в града, но бе избрал тих и усамотен хотел далеч от вресливата тълпа на останалите учени, участници в конференцията. Дикън намина да му вземе папката с материалите, в която имаше и няколко диска, и да се запознае с програмата.

Утре сутринта се очакваше официално изявление на Мардж Крос. Дикън трябваше да присъства на пет доклада, два от които бяха свързани с АЧЕРВ. С него щеше да е и Кайе Ланг, но тя участваше в седем други доклада, а освен това щеше да говори пред пленарната сесия на Световната група за изучаване на ретровирусите, която течеше успоредно с конференцията.

Пресата вече бе провъзгласила новата рибозомна ваксина на „Америкол“ за голям научен пробив. Всичко изглеждаше добре на лабораторните петрита — дори прекалено добре, — но още не бяха започнали опитите с хора.

Шоубек непрестанно притискаше Огюстин, той пък на свой ред бе под ботуша на президентската администрация и всички заедно гледаха с надежда към Крос.

Дикън подушваше най-малко осем назряващи катастрофи във въздуха.

Не беше се чувал с Мич Рейфълсън, но подозираше, че антропологът вече е в града. Още не се бяха срещали, но всичко бе уговорено по каноните на конспирацията. Кайе се бе съгласила да се присъедини към тях за разговор тази вечер или утре сутринта, в зависимост от това кога хората на Крос щяха да я освободят от въртележката на обществени дискусии.

Мястото на срещата трябваше да е далеч от любопитни погледи. Дикън подозираше, че най-добрият избор ще е в самия епицентър на събитията, ето защо носеше навсякъде със себе си безименна табелка с надпис „Гост на ЦКБ“ и програмна брошурка.

 

 

Докато прекосяваше натъпканото с хора фоайе, Кайе местеше поглед по лицата им. Чувстваше се като шпионин във второкачествен филм, опитваше се да си прикрие чувствата, макар че още не знаеше какво трябва да мисли. Беше прекарала почти целия следобед в апартамента на Мардж Крос, на срещи с представители на различни научни организации, професори от Калифорнийския университет, дори кмета на Сан Диего.

Мардж я бе дръпнала настрана, за да й обещае още по-впечатляващи срещи с важни хора същата вечер.

— И гледай да си във форма — посъветва я тя. — Не позволявай на конференцията да те изстисква.

Кайе обаче се чувстваше като мечка на панаир. Усещането хич не й се нравеше.

В пет и трийсет тя взе асансьора за приземния етаж и се качи на автобуса за коктейла, който се организираше от „Америкол“ и щеше да се проведе в зоопарка на Сан Диего.

Пред входа на зоопарка все още имаше дълги опашки от нетърпеливи посетители. Кайе мина встрани и показа поканата си на пазачите. Един от тях изчака, докато се съберат всички гости на коктейла, после ги разведе из градината. Кайе прекара няколко минути в съзерцаване на фламингите в тяхното езерце. Малко след това пазачът ги покани да влязат в един от задните павилиони, заобиколен с високи палми.

Посредствена група свиреше стари парчета от четирийсетте, а гостите се разхождаха с пластмасови чинии и картонени чаши.

Кайе спря при бюфета, отрупан с плодове и зеленчуци, сложи си доста голяма порция сирене, домати и карфиол, а от бара си поръча чаша бяло вино.

Докато ровеше в портмонето, за да плати виното, забеляза с крайчеца на окото си Кристофър Дикън. Говореше с висок, непретенциозно облечен мъж, който стискаше под мишница олющена кожена чанта. Кайе въздъхна, отброи точната сума и се извърна тъкмо навреме да улови погледа на Дикън. В отговор му кимна едва забележимо.

От цялата тази конспирация й стана смешно. „От какво толкова се крием?“ — запита се тя.

Мич имаше неуверена усмивка и момчешко поведение. Очите му се стрелкаха неспокойно насам-натам.

— Нищо чудно срещата ни да има значение за спасяването на човешката раса — каза Дикън. — Така че потайността е оправдана.

— Аз пък си мислех, че ще е нещо по-ежедневно — подметна нехайно Кайе. — Дали някой не ни подслушва?

Дикън махна към близкия терариум, който изглеждаше съвсем пуст в привечерния час, и каза:

— Теренът е чист.

— Кристофър, говоря сериозно — натърти Кайе.

— Ако ФБР е пратило онзи тип с хавайската риза или е лепнало микрофони на комодските варани, работата ни е спукана — засмя се той.

Пронизителни писъци на маймуни изпроводиха последните слънчеви лъчи. Дикън ги поведе надолу по някакви бетонни стъпала към група дървета. Приземните лампи тъкмо светваха. Когато стигнаха, Мич се извърна и я погледна мълчаливо. Едва сега Кайе забеляза обувките му — високи изтрити алпинки с дебели грайферни подметки.

Тя се усмихна смутено и Мич също се засмя.

— Ако някой от нас знае как да започне този разговор, това, изглежда, сте вие, госпожо Ланг — каза той.

— Затова пък ти си човекът с разкритията — посочи Дикън.

— С колко време разполагаме? — попита Мич.

— Аз съм свободна до края на вечерта — обясни Кайе. — Марджи ни иска ни линия утре сутринта. „Америкол“ дава закуска.

Спуснаха се по един ескалатор и спряха пред клетка с две шотландски диви котки. Животните изглеждаха уморени и лениви.

— И така да е, не се чувствам в свои води — продължи да се оправдава Мич. — Почти нищо не отбирам от микробиология, само колкото да схвана туй-онуй. Натъкнах се на нещо странно, което едва не ми съсипа живота. Изгубих репутацията си, смятат ме за ексцентричен, за неудачник с два сериозни провала зад гърба. Ако си бяхте с акъла, въобще нямаше да сте тук с мен.

— Забележително искрен — отбеляза Дикън и вдигна ръка. — Да кажа нещо за себе си. Преследвал съм болести почти по целия свят. Имам нюх за това как се разпространяват, какво правят, как действат. Почти от самото начало заподозрях, че съм по следите на нещо ново. Доскоро се опитвах да водя двойствен живот, да вярвам едновременно на две противоречащи си становища, но повече не издържам.

Кайе допи чашата на един дъх.

— Започнахте сякаш сме се събрали на групова психотерапия. Добре — мой ред. Аз съм неуверената научна изследователка, която не желае да чуе за разходи и средства и затова е готова да се сгуши под крилото на всеки, предложил й помощ… но сега май е време да стана самостоятелна и да вземам собствени решения. Време е да порасна.

— Браво — заяви Мич.

— Давай тогава — добави Дикън.

Тя вдигна глава, готова да им се ядоса, но двамата я гледаха с невинни усмивки и за първи път от много месеци тя се почувства сред приятели.

Дикън бръкна в голямата хартиена кесия, която носеше, и извади бутилка мерло.

— Охраната на зоопарка може да ни изгони — каза той, — но това ще е най-малкият ни грях. Някои от нещата, които ни предстои да си кажем, изискват солидна доза алкохол.

— Виждам, че двамата вече сте споделили туй-онуй — обърна се Мич към Кайе, докато Дикън разливаше виното. — Опитах се да прочета всичко, което успях да намеря по темата, но изглежда, доста съм изостанал.

— Просто не зная откъде да започна — повдигна рамене Кайе. След като отпиха от виното и тримата се почувстваха по-разтоварени.

— Започни оттам, където двамата сте се срещнали — посъветва я Мич.

— В Грузия — каза Кайе.

— Родината на виното — засмя се Дикън.

— Бяхме там на оглед при един масов гроб — каза Кайе. — Макар и не заедно. Бременни жени и техните мъже.

— Убили са децата? — промърмори Мич и внезапно погледът му се замъгли. — Защо?

Седнаха на една бяла масичка до затворения павилион за закуски. Една котка се облещи към тях от близката клетка.

Мич извади от чантата си тънка папка и я разтвори на масата.

— Ето къде се събират всички линии — обяви той и вдигна два документа. — Това са резултати от анализи, направени във Вашингтонския университет. Уендъл Пакър ми даде разрешение да ви ги покажа. Ако някой се раздрънка, всички ще затънем до гуша.

— Анализи на какво? — попита Кайе.

— На генетичен материал от Инсбрукските мумии. Две успоредни изследвания от различни лаборатории. Аз дадох мои образци на Уендъл, а после се оказа, че от Инсбрук пратили техни — от трите мумии, на Мария Кьониг в същата катедра. Уендъл успя да направи сравнение на данните.

— И какво са намерили? — попита Кайе.

— Че тримата са семейство. Майка, баща и дъщеря. Това вече го знаех — видях ги да лежат заедно в пещерата в Алпите.

Кайе се намръщи озадачено.

— Май си спомням тази история. Не те ли заведоха там двама твои приятели? А после жената взела бебето в раницата си?

Мич отмести поглед и промърмори:

— Истината е малко по-различна.

— Добре де, това няма значение — опита се да го успокои Кайе.

— Само да изясня нещо. — Мич поклати глава. — Трябва да си вярваме, ако искаме да вървим заедно докрай.

— Тогава кажи ни всичко — подкани го Кайе.

Мич накратко им разказа цялата история.

Дикън го слушаше внимателно, скръстил ръце на гърдите си. Кайе използваше паузите да прегледа резултатите от анализите, които бе разтворила пред себе си на масата — генетични маркери, въглерод 14 за определяне на възрастта и накрая — категоричното мнение за присъствие на АЧЕРВ.

— Според Пакър АЧЕРВ не е претърпял кой знае какви изменения за петнайсет хиляди години — обясняваше Мич. — Той го намира за изумително, като се има предвид, че са останки от ненужна ДНК.

— Не са останки — поправи го Кайе. — Това са гени, съхранени повече от трийсет милиона години. Постоянно обновявани, изпитвани и консервирани… Заключени в плътно сбит хроматин, защитени от изолатори… Така трябва да е.

— Ако ми позволите, ще ви кажа и на двамата какво мисля — заговори в пристъп на дързост Мич.

— Давай — подкани го Кайе, очарована от момчешкото му държание.

— Мисля, че това е типичен пример за поява на подвид. Не някакъв екстремален вариант. Просто преход към следващата стъпка. Съвременно бебе, родено от последен стадий неандерталци.

— По-близо до нас — подметна Кайе.

— Точно така. Преди няколко седмици се срещнах с един журналист, Оливър Мъртън. Той също се занимава с мумиите. Разказа ми какви скандали са избухнали в Инсбрук… — Мич вдигна глава и забеляза изненадата на Кайе.

— Оливър Мъртън? — повтори тя. — Да не работи за „Нейчър“?

— За „Икономист“, на свободна практика — уточни Мич.

Кайе се обърна към Дикън.

— Същият ли е?

— Да — каза Дикън. — Занимава се с научна журналистика, но прави и политически коментари. Написал е няколко книги. — После обясни на Мич: — Мъртън вдигна голям шум на пресконференцията в Балтимор. Беше се заровил доста надълбоко във връзката на „Америкол“ с ЦКБ и проблемите около АЧЕРВ.

— Може би това са две различни истории. — Мич сви рамене.

— Не съм толкова сигурен — възрази Дикън. — Продължавай, Мич. Та за какво са се карали в Инсбрук?

— Мъртън каза, че намерили родствена връзка между бебето и двамата възрастни — което бе потвърдено и от Пакър.

— Странно, наистина — промърмори Дикън. — От ООН пратиха образци от Горди в лабораторията на Кьониг.

— Антрополозите в Инсбрук са доста консервативни — продължи Мич. — Да се натъкнат на първия пример за човешка еволюция… — Той поклати глава. — Е, на тяхно място и аз щях да се изплаша. Крахът на една господстваща теория — никакъв градуализъм, никакъв синтезиран неодарвинизъм.

— Не бива да бъдем чак толкова радикални — спря го Дикън. — Вярно, че доста приказки се изговориха за милионите години на постепенни натрупвания преди качествен скок.

— Добре де, нека са промени в течение на милиони, стотици, дори за десетки хиляди години — но не и за една нощ, нали? — възрази Мич. — Подобни заключения са доста страшни за всеки учен. Но Маркерите не лъжат. Освен това родителите на бебето са имали АЧЕРВ в тъканите си.

— Хм. — Кайе замислено поклати глава.

— Женската не беше ли прободена с нещо — с връх на копие? — попита Дикън.

— Точно така — каза Мич. — Вследствие на което презрелият плод е бил роден мъртъв, или почти мъртъв. Майката е починала малко след това, после и бащата… — Гласът му потрепери. — Съжалявам. Хич не ми е лесно да говоря за това.

— Ти им съчувстваш — промълви Кайе.

Мич кимна.

— След онзи случай ме спохождат много странни сънища.

— Да не си медиум? — подсмихна се Кайе.

— Съмнявам се — отвърна Мич. — Просто така е устроен умът ми. И друг път ми се е случвало.

— И смяташ, че племето ги е прокудило? — попита Дикън. — Били са низвергнати?

— Някой е искал да убие жената — каза Мич. — Мъжът е останал с нея, опитал се е да я спаси. Те са били различни. Нещо не беше наред с лицата им. Около очите и носа имаше парчета от кожа, като маски.

— Кожата им се е белила? — учуди се Кайе. — Искам да кажа, когато още са били живи? — Тя неволно потрепери.

— Около очите, по лицето.

— Труповете близо до Горди — промърмори Кайе.

— Какво? — попита Дикън.

— Някои от тях имаха малки кожени маски. Помислих си, че може да е някакъв странен начин за разпад на тъканите… Но никога не бях виждала подобно нещо.

— Започваме да изпреварваме събитията — припомни им Дикън. — Да се съсредоточим върху доказателствата на Мич.

— Това е всичко — каза Мич. — Физиологични промени, но достатъчно значими, за да поставят новороденото в друга подрасова категория. Само в едно поколение.

— Това може да се е случвало в продължение на хиляди години, преди времето на твоите мумии — каза Дикън. — Съвместно съществуване на неандерталци и съвременни хора.

— Възможно е — съгласи се Мич.

— Как мислиш, новороденото имаше ли белези на мутация? — попита Кайе.

— Не — отвърна Мич, след като помисли няколко секунди.

— Тоест тази находка е по-скоро представителна, отколкото изолиран случай.

— Възможно.

Кайе уморено въздъхна.

— Виж — каза й Мич. — Представите ми са консервативни. Мога да си представя как се чувстват онези нещастници в Инсбрук!

— Всъщност досега намерени ли са вкаменелости, които да доказват постепенния, гладък преход между неандерталеца и кроманьонеца? — попита Дикън.

— Не, но имаме открити различни стадии. В никакъв случай не може да се говори за гладък преход.

— И причина за това вероятно е липсата на достатъчно изкопаеми образци, така ли?

— Точно така. Оттук и противоречията между антрополозите.

— Защото някои защитават идеята за скокообразни промени — съгласи се Кайе.

Тримата едновременно надигнаха чашите.

— Какво ще правим сега? — попита Мич. — Мумиите бяха заразени с АЧЕРВ. Ние също, между впрочем.

— Всичко е толкова объркано… — рече Кайе. — Кой иска да обобщи пръв?

— Хайде по-добре да нахвърлим някои бележки за това какво става — предложи Мич, бръкна в чантата, извади три бележника и три писалки и ги подреди на масата.

— Като в училище! — засмя се Дикън.

— Мич е прав. Да го направим — съгласи се Кайе.

Дикън извади втора бутилка вино и я отпуши.

 

 

Кайе въртеше писалката между пръстите си. Бяха започнали да пишат преди петнайсетина минути, сменяха си бележниците и си задаваха въпроси. Ставаше все по-хладно.

— Скоро коктейлът ще свърши — подметна тя.

— Не се тревожи — успокои я Мич. — Ние ще те пазим.

Тя се засмя.

— Двама полупияни мъже, замаяни от теории?

— Точно така — потвърди Мич.

Кайе съзнателно избягваше да го поглежда. Това, което чувстваше, не беше нито професионално, нито научно. Не беше никак лесно да подрежда предположенията си върху хартия. Никога не бе работила по този начин, дори със Сол, с когото обичаха да споделят идеи.

Виното й помагаше да се отпусне, отнемаше от напрежението, но не спомагаше за проясняване на мислите. Досега беше написала:

„Популацията като гигантска система от единици, които едновременно се съревновават и си помагат. Има множество доказателства за връзка между индивидите в популацията. Дърветата общуват чрез химични вещества. Хората използват феромони. Бактериите обменят плазмиди и лизогенни фаги.“

Погледна към Дикън, който пишеше, без да спира, наведнъж по цели абзаци. Пълничък, понатежал, но силен и уверен, знаеше какво иска, имаше привлекателни черти.

Тя продължи да пише:

„Екосистемите са системи от индивиди, които си помагат и се съревновават. Феромони и други химикали могат да преминават от едни индивиди към други. Подобни системи притежават характеристиките на човешкия мозък, който представлява система от неврони. Креативното мислене е възможно във всяка достатъчно сложна неврална система.“

— Да видим какво имаме — предложи Мич. Размениха си бележниците. Кайе прочете текста на Мич:

„Сигнални молекули разнасят информация между хората. Информацията се събира от отделните индивиди в процеса на тяхното съществуване, но дали това отговаря на представите за Ламаркова еволюция?“

— Мисля, че примерът със системите малко обърква нещата — подхвърли Мич.

Кайе вече четеше бележките на Дикън.

— Просто в природата нещата са устроени по този начин — оправда се тя. Дикън беше зачеркнал по-голяма част от написаното. Останало бе само:

„Преследвал съм болести през целия си живот. АЧЕРВ предизвиква сложни биологични промени, като нито една от познатите ми болести. Защо? Какво ще спечели? Какво се опитва да постигне? Какъв е крайният резултат? Ако се появява веднъж на всеки десет хиляди години, как можем да се защитаваме от него, стига, разбира се, да признаем, че е напълно патогенен микроорганизъм?“

— Кой би се съгласил, че всичко в природата функционира като невроните в мозъка? — попита Мич.

— Това е отговорът на твоя въпрос — усмихна се Кайе. — Нали питаше за Ламарковата еволюция? Отговорът е не. Става въпрос за резултат от сложни взаимодействия вътре в системата, които наподобяват свойствата на мислите.

Мич поклати глава.

— Всичко това е страшно объркано.

Кайе го погледна, едновременно ядосана и разпалена.

— Не е необходимо да приемаме за факт самоосъзнаването, съзнателната мисъл, за да постигнем организирана система, която взаимодейства със заобикалящата я среда и отсъжда по какъв начин трябва да изглеждат индивидуалните възли.

— Все още ми звучи като духа в машината — не се предаваше Мич. Беше се навъсил.

— Виж, дърветата изпращат химични сигнали, когато са нападнати. Сигналите привличат насекоми, които се хранят с организмите, отговорни за нападението. Тази формула действа на всички нива — в екосистемата, при отделните видове, дори в обществото. Всички индивидуални същества представляват система от клетки. Всички видове са система от индивиди. Всички екосистеми са системи от видове. Те взаимодействат и общуват помежду си до една или друга степен чрез конкуренция, хищничество и сътрудничество. Всички тези форми на взаимодействие наподобяват невротрансмитерите, пресичащи синапсите в мозъка, или комуникирането на мравките в колонията. Колонията променя цялостното си поведение в зависимост от взаимодействията между мравките. Така постъпваме и ние, въз основа на невронното общуване помежду си. Така е навсякъде в природата — отгоре до долу. Всичко е взаимосвързано.

Но виждаше, че Мич не е съгласен.

— Трябва да конкретизираме някакъв метод — намеси се Дикън и погледна Кайе. — Опитай се да го опростиш. Ти си водещият мозък сред нас.

— Кой фактор обикновено нарушава установеното равновесие? — попита тя, все още раздразнена от инатливостта на Мич.

— Добре де. Щом настояваш, че съществува интелект под някаква форма, тогава къде му е паметта? — попита Мич. — Нещо, което да съхранява информацията за следващия модел на човешко същество, преди да бъде пуснат за масово възпроизводство.

— И въз основа на какви стимули? — добави Дикън. — Защо въобще е необходимо да се натрупва информация? Кое стартира този процес? Кой е пусковият механизъм?

— Отново избързвате — спря ги Кайе и въздъхна. — Първо, не ми харесва думата механизъм.

— Добре де, орган, каквото там поискаш — архитект-вълшебник — размаха ръка Мич. — Знаем за какво става въпрос. Някаква система за съхраняване на информация в генома. Всички съобщения трябва да бъдат пазени, докато не дойде време да бъдат активирани.

— Защо не в оплодителните клетки? Сперматозоидите и яйцеклетките например? — предложи Дикън.

— Нека тя ни каже — рече Мич.

— Не мисля така. — Кайе сви рамене. — Нещо води до промени в яйцеклетката на майката и до появата на междинна дъщеря, а всъщност дъщерните яйчници създават новия фенотип. Другите яйцеклетки на майката са извън веригата. Защитени, без да са модифицирани.

— В случай че новият модел, този нов фенотип, се окаже провал — каза Дикън. — Хубава идея. Информация, която се съхранява в продължение на хиляда години и се осъвременява с помощта на хипотетични модификации, които пък се ръководят от… — Той поклати глава. — О, не, обърках се.

— Всеки индивидуален организъм е в постоянна връзка с околната среда и реагира на дразнителите й — каза Кайе. — Химикалите и другите сигнали, които си разменят индивидите, предизвикват флуктуации във вътрешното химично равновесие, които повлияват и генома, и най-вече подвижните елементи в генетичната памет, която се грижи да съхранява и осъвременява системата от хипотетични промени. — Тя завъртя ръце, сякаш за да покаже какво има предвид. — За мен всичко това е от просто по-просто. Не го ли разбирате? Това е като затворена обратна връзка: промени в средата, които предизвикват стрес в организма — в конкретния случай у нас, хората. Различните видове стрес променят баланса на отделяни при стрес хормони в нашия организъм. Генетичната памет реагира и предизвиква промяна на подвижните елементи въз основата на еволюционен алгоритъм, създаден в продължение на милиони, дори милиарди години. Генетичният компютър избира възможно най-добрия прототип за новите условия, които предизвикват стреса. В резултат ние наблюдаваме на пръв поглед незначителни промени в индивидите, които се съхраняват и усилват, в случай че стресовите условия се запазят. Понякога обаче тези промени в околната среда могат да останат незабележими… стресът на цивилизацията например… но пак накрая да доведат да големи промени. Ендогенният ретровирус се пробужда, предава сигнала, координира активирането на специфични елементи в генетичната памет. Voila. Нов стадий.

— Божичко! — Мич се почеса по носа.

Дикън се намръщи.

— Звучи ми твърде радикално, за да го преглътна наведнъж.

— Разполагаме с доказателства за всяка една от тези стъпки — продължи Кайе, после надигна чашата с мерло.

— Но как се предава нататък? Трябва да е чрез репродуктивните клетки. Нещо, което се предава от родител на дете, и то в продължение на стотици, дори хиляди поколения, преди да се прояви.

— Може да е съхранено под формата на заключен код, на стенограма — подметна Мич.

Кайе бе изумена от хрумването му. Погледна го изненадано.

— Звучи толкова налудничаво, че може да е гениално. Като припокриващите се гени, само че по-закътано. Заровено в повторенията.

— Не е необходимо да носи цялостната инструкция за новия фенотип… — разсъждаваше на глас Дикън.

— Само за частите, които предстои да бъдат променени — добави Кайе. — Вижте, известно е, че съществуват не повече от два процента различия между генома на човека и шимпанзето.

— И различен брой хромозоми — посочи Мич. — Което хич не е без значение.

Дикън се намръщи и поклати глава.

— Става все по-сложно.

— Вече е десет — припомни Мич и посочи един пазач, който се приближаваше към тях.

Дикън хвърли празните бутилки в кошчето и се върна при масата.

— Не бива да спираме точно сега. Кой знае кога пак ще можем да се съберем.

Мич разглеждаше бележките на Кайе.

— Разбирам идеята ти за това, че промяната в околната среда предизвиква стрес в отделния индивид. Да се върнем на въпроса на Кристофър. Кое поражда сигнала, промяната? Болест? Хищници?

— В нашия случай пренаселването — обясни Кайе.

— Сложни социални условия. Конкуренция за работа — каза Дикън.

— Ей — подвикна отдалеч пазачът. — Вие от коктейла на „Америкол“ ли сте?

— Как познахте? — отвърна с въпрос Дикън.

— Трябва вече да си вървите.

 

 

Докато крачеха към изхода, Мич клатеше глава. Не беше от онези, които бързо се съгласяват с чуждото мнение, и Кайе си даде сметка, че е труден случай.

— Промените обикновено се проявяват в периферията на популацията, там, където ресурсите са дефицитни, а съревнованието — изострено. Не в центъра, където всичко е в излишък.

— За човечеството вече няма периферия, нито граница — заяви Кайе. — Ние владеем цялата планета. Навсякъде изпитваме стрес, живеем в постоянна надпревара помежду си.

— Да не забравяме и войната — рече Дикън. — Първите ограничени епидемии от „иродов грип“ вероятно са възникнали веднага след Втората световна война. Стресът на социалния катаклизъм, общество със сериозни и нерешени проблеми. Всичко това неминуемо води до промяна у хората.

— И кой решава това? — попита Мич и плесна с ръце.

— Нашият вътревидов биологичен компютър! — отвърна Кайе.

— Хайде пак се върнахме при компютъра. — Мич завъртя глава.

— МОГЪЩИЯТ ВЪЛШЕБНИК В НАШИТЕ ГЕНИ — каза Кайе с басов глас на говорител по телевизията. След това надраска някакъв знак във въздуха и добави: — Властелинът на Генома.

Мич се захили и я посочи с пръст.

— Ето заради това накрая ще ни вземат на майтап.

— Но преди това ще ни изгонят от зоопарка — добави Дикън.

— Майната им — нехайно рече Кайе. — Хайде да се върнем в хотела и да отворим още една бутилка. — Тя разпери ръце и се завъртя. „По дяволите! — помисли. — Сега пък им се показвам. Вижте момчета, не ме ли харесвате?“

— Само като награда — каза Дикън. — Трябва да вземем такси, рейсът е потеглил. Кайе… какво не е наред в центъра? Какво не е наред с индивидите в средата на човешката популация?

Тя смъкна ръце.

— Всяка година все повече хора… — Млъкна и лицето й стана сурово. — Конкуренцията се изостря. — Спомни си лицето на Сол. Лошия Сол, как вдигаше заканително пръст и казваше: „Накрая ще загубиш, миличка. Те са по-добри от теб. Ще те изядат като вълци.“

Двамата мъже я чакаха да завърши. Продължаваха напред към вратата. Кайе си избърса незабелязано очите, овладя се и каза почти спокойно:

— Все повече хора раждат гениални идеи или създават потресаващи открития. Дарвин и Уолас. Айнщайн. За всеки труден въпрос, за всяко предизвикателство има стотици гении, хиляди, които се съревновават кой пръв ще изкатери стените на крепостта. И ако е така в науката, горе, в стратосферата, представяте ли си какво е долу в окопите? Безконечна и безчовечна конкуренция. Твърде много познания. Твърде много сигнали, които задръстват всички канали за комуникация. През цялото време трябва да стоим изправени на пръсти.

— И защо положението ни да е различно от това на пещерната мечка или мамута? — попита Мич. — Или от това да гледаш как децата ти умират от чума?

— Може би защото става дума за различен по вид стрес, който отключва различни хормони. Отдавна сме изгубили способността да се снабдим с дълги нокти и остри зъби. Сега вече промените ни са в сферата на общуването и социалната адаптация.

— Прекалено много промени — замислено каза Мич. — Всеки ги ненавижда, но трябва да се съревноваваме, ако не искаме да се озовем на улицата.

Бяха спрели пред главния портал, заслушани в песента на щурците. Далеч зад тях се обади макак.

— Разновидност — промърмори Кайе. — Прекомерното количество стрес може да е признак за назряваща катастрофа. Двайсети век беше точно това — една продължителна и трескава катастрофа, която е довела до промяната, задействала е нещо, съхранено като важна информация в генома — преди човечеството да се провали напълно.

— Значи не е болест, а механизъм за усъвършенстване — посочи Мич.

Кайе отново го погледна учудено.

— Съвършено вярно. За часове достигаме всяка точка на планетата. Така промяната стига и най-отдалеченото кътче. Вълшебникът е претоварен от външни сигнали. — Тя отново разпери ръце. Усещаше, че Мич я гледа и че Дикън наблюдава и двамата.

Дикън излезе на паркинга и се огледа за такси. Видя едно да прави обратен завой на стотина метра от тях, свирна и размаха ръка. Таксито отби в страничната лента.

Качиха се. Дикън седна отпред. След като потеглиха, се обърна и каза:

— Е, добре. Значи някаква брънка от нашата ДНК в момента търпеливо конструира следващия човешки вид. Но откъде взема идеи, предположения? Кой й нашепва: „По-дълги крака, по-голяма черепна кутия, тази година кафявите очи са на мода?“ Кой ни казва кое е красиво и кое — грозно?

— Хромозомите — взе отново думата Кайе — използват биологични правила, вградени в ДНК, нещо като видови чертежи. Магьосникът знае какво да промени, за да успее новият прототип. Да речем, че в него има вграден коректор на грешките. Той спира безсмислените мутации преди да бъдат включени в проекта.

— Сега влязохме в джунглата — поклати глава Мич. — Където оцеляват само най-приспособените. — Той изтри длани в панталоните си.

Шофьорът ги огледа с любопитство.

— Вие биолози ли сте, или какво?

— Випускници в големия университет на живота — отвърна Дикън.

— Така си и знаех… — Шофьорът завъртя глава.

— Ето че си я спечелихме — Дикън извади трета бутилка вино от кесията и се зае да я отваря с тирбушона на швейцарското си ножче.

— Ей, не в колата — смъмри го строго шофьорът. — Може, но като ми свърши смяната и ако черпите.

Те се засмяха.

— Значи в хотела — каза Дикън.

— Ще се напия — оплака се Кайе.

— Ще си направим оргия — рече Дикън и незабавно се изчерви. — Интелектуална оргия — добави той смутено.

— Изморен съм — оплака се и Мич. — А Кайе я боли гърлото.

Тя изграка дрезгаво и се захили.

Таксито спря пред входа на хотела.

— Аз ще платя — заяви Дикън.

— Благодаря — каза Мич.

— Мисля, че все пак трябва да обобщим нещата — предложи Кайе.

Мич се прозя и протегна ръце.

— Съжалявам. Главата ми е празна.

Кайе го разглеждаше крадешком: квадратно, насечено от бръчки лице, строен, слаб, висок. Не беше кой знае какъв красавец, но тялото й казваше друго. Беше като първия признак за края на дългата зима.

— Не, говоря сериозно — настоя тя. — Кристофър?

— Чакайте, сетих се — възкликна Дикън. — Казвате, че междинните дъщери не са заразени, че са непознат за нас стадий на развитие.

— И какво означава това? — попита Кайе.

— Означава, че бебетата от втория стадий ще са напълно здрави и жизнеспособни. И различни — може би съвсем малко.

— Това е удивително. — Кайе поклати глава. — Друго?

— О, стига, моля ви — намеси се Мич. — Така ще изкараме до сутринта.

— Жалко — рече Кайе.

Мич й се усмихна от високо. Кайе му подаде ръка и той я стисна. Дланта му беше суха и загрубяла от мазоли. Беше готова да се закълне, че ноздрите му за миг се разшириха.

Лицето на Дикън беше зачервено. Малко заваляше думите, докато говореше.

— Все още не сме разработили план. Ако ще излизаме с доклад, трябва да съберем на едно място всички доказателства.

— Разчитай на мен — каза Мич. — Имаш ми номера.

— Аз го нямам — намеси се Кайе.

— Кристофър ще ти го даде. Ще се навъртам наоколо още няколко дни. Обадете се, когато се освободите.

— Ще се обадим — обеща Дикън.

— Ще те намерим — добави Кайе и последва Дикън към стъклената врата на хотела.

— Интересен субект — подметна Дикън в асансьора.

В отговор Кайе само кимна. Дикън я наблюдаваше загрижено.

— Изглежда, му сече пипето — продължи той. — Как, по дяволите, е успял да се забърка в онази каша?

 

 

Кайе се прибра в стаята, изкъпа се и се сви в леглото, с кърпа около главата. Заспа почти веднага.