Грег Беър
Радиото на Дарвин (15)

15.
Бостън

Няколко часа след като долетя в Бостън, Сол покани Кайе на среща с негови стари колеги в „Палячи“, където правеха чудесни спагети и пица. В началото на вечерта разговаряха за различни видове математични анализи на човешкия геном, после се прехвърлиха върху свободното разпространяване на информация в интернет.

Кайе се натъпка със солети и зелени чушки доста преди да й поднесат лазанята. Сол отхапваше от намазана с масло препечена филийка.

Към девет часа се появи една от знаменитостите на Мичиганския университет: доктор Дрю Милър. Както винаги непредсказуем, той се намеси в разговора за постоянните промени на бактериалната среда. Сол слушаше внимателно изказванията на легендарния изследовател, експерт по изкуствен интелект и самоорганизиращи се системи. Милър се мести няколко пъти и накрая потупа по рамото Дери Джейкъбс, някогашен съквартирант на Сол. Джейкъбс се засмя и стана, а Милър се настани до Кайе, взе си солета от чинията на Джейкъбс, погледна Кайе с големите си детски очи, стисна устни и каза:

— Здравата сте ядосали старите градуалисти.

— Аз ли? — засмя се Кайе. — Защо?

— Децата на Ърнест Майър са като топящи се ледени блокчета, ако въобще имат капчица разум в главите си. Доукинс не е на себе си. От месеци му повтарям, че всичко, от което се нуждае, е още една брънка във веригата и ще получим обратна връзка.

Градуализъм наричаха вярата, че еволюцията се е развивала с малки стъпки, натрупващи се в продължение на десетки хиляди и дори милиони години мутации, обикновено пагубни за субекта. Така оцелявали само полезните мутации, тези, които допринасяли за развитието и възпроизвеждането. Един от ярките защитници на тази кауза бе Ърнест Майър. Ричард Доукинс бе оборил красноречиво тезата за модерния синтезис на дарвинизма, а освен това бе описал така наречения „себичен ген“.

Сол чу думите на Милър и се премести от другата страна на Кайе, за да участва в разговора.

— Смяташ ли, че АЧЕРВ ще ни даде обратна връзка?

— Напълно. Затворен кръг на комуникация между индивидите в една популация, но извънполово. Нашият еквивалент на плазмидите в бактерията, но, разбира се, по-скоро като фагоцити.

— Дрю, АЧЕРВ има само осемдесет килобази и трийсет гена — възрази Сол. — Не може да носи кой знае колко информация.

Кайе и Сол вече бяха обсъдили тази теория преди тя да публикува статията си във „Вирусология“. Но не бяха разговаряли с други учени и сега Кайе беше учудена, че Дрю повдига тази тема. Не го смятаха за прогресивист.

— Не им е необходимо да носят цялата информация — рече Милър. — Трябва им само упълномощителен код. Ключ. Все още не знаем какви ги може този АЧЕРВ.

Кайе погледна крадешком Сол, после каза:

— Да чуем какво мислите, доктор Милър.

— Викай ми Дрю. Кайе, това не е точно любимата ми тема.

— Хайде, Дрю, недей да скромничиш — подкани го Сол. Милър се ухили до уши.

— Добре де, мисля, че вече сте заподозрели това-онова. Жена ти, във всеки случай, се досеща. Четох статията ти за преносимите елементи.

Кайе отпи от почти празната чаша с вода.

— Още не знаем на кого и колко да казваме — промърмори тя. — Не ни се ще да издаваме всичко наведнъж.

— Не се безпокойте, че ще ви откраднат идеите — махна с ръка Милър. — По света винаги има някой, който е по-напред, но не знае как да се изяви. Откритията се правят от неуморните труженици. Двамата свършихте чудесна работа, разработките ви са истински скок.

— Още не сме сигурни, че скокът е осъществен — възрази Кайе. — Може да е само временна аномалия.

— Не съм човекът, който ще тласка когото и да било към Нобеловата награда — засмя се Милър, — но АЧЕРВ не е само болестотворен организъм. Няма логика от гледище на еволюцията това нещо да се е крило толкова дълго в човешките гени и накрая да се покаже, само за да причини някакъв грип. Всъщност АЧЕРВ е нещо като подвижен генетичен електрод. Или активатор?

Кайе си спомни разговора с Джудит за симптомите, предизвиквани от АЧЕРВ.

Милър нямаше нищо против да продължава в същата посока.

— Винаги се е смятало, че вирусите, в частност ретровирусите, могат да бъдат еволюционни вестители, отключващи механизми или просто случайни стимули. Още повече след като беше открито, че някои вируси пренасят отрязъци от генетичен материал от един приемник на друг. Мислех си обаче, че има няколко въпроса, на които вие двамата би трябвало да си отговорите — ако вече не сте го направили. Какво по-точно отключва АЧЕРВ? Да речем, че градуализмът е мъртъв. Имаме изблици на адаптативни изменения всеки път, когато се отваря някоя ниша — нови континенти, изтребени от метеор господстващи видове. Ставало е много бързо, за по-малко от десет хиляди години. Но възниква един сериозен проблем. Къде се съхраняват тези предполагаеми еволюционни промени?

— Великолепен въпрос — каза Кайе.

Очите на Милър блеснаха.

— Значи си мислила за това?

— Че кой не е? — отвърна Кайе. — Интересуват ме вирусите и ретровирусите като сътрудници на генетичните промени. Но всичко опира до едно и също нещо. Може би във всеки вид има нещо като главен биологичен компютър, един вид процесор, който поощрява полезните мутации. Той взема решение за това какво, къде и кога да се промени… Прави предположения, ако щеш, базирани на класация за успешните решения, която се основава на досегашния еволюционен опит.

— Но какво стартира промяната?

— Известно е, че освобождаваните при стрес хормони могат да въздействат върху проявите на гените. Тази еволюционна библиотека от възможни нови форми…

— Продължавай — рече заинтригувано Милър.

— … се влияе от хормоните на стреса. Ако на стрес бъдат подложени достатъчен брой организми, те разменят сигнали, постигат нещо като кворум и това активира генетичен алгоритъм, който пък сравнява причините за стреса със списък за адаптативни изменения и еволюционни отговори.

— Еволюционно развитие — намеси се Сол. — Видовете, снабдени с адаптативен компютър, могат да се променят по-гъвкаво и ефективно, отколкото набързо скроените стари видове, които не контролират и подбират своите мутации, а разчитат единствено на случайността.

Милър кимна.

— Така, така. Много по-ефективно, отколкото да оставят да се проявят някои стари мутации, които не само ще унищожат отделни индивиди, но ще застрашат целия вид. Да речем, че този генетично-адаптативен компютър, този еволюционен процесор, позволява да бъдат използвани само определен тип мутации. Индивидите съхраняват резултатите от работата на процесора — която, предполагам, ще бъде… — Милър размаха ръка и погледна Кайе за помощ.

— Мутации, които са ползотворни — подсказа му тя. — Физиологични прояви, които не застрашават важни структурни правила в организма.

Милър се усмихна, подпря се масата и започна бавно да се клати напред-назад. Очевидно беше много доволен от себе си.

— И къде ще се съхранява еволюционната информация — в целия геном, холографски, в различни части на различни индивиди, или просто в репродуктивните клетки? А може би някъде другаде?

— Клишета, съхранявани в резервни секции на генома във всеки индивид — измърмори Кайе и после прехапа език. Милър — и Сол — разглеждаха всяка идея като храна, която трябва да бъде споделена и сдъвкана многократно, преди да бъде използвана. Кайе предпочиташе да е сигурна, преди да говори. Тя потърси подходящ пример. — Като бактериалната реакция на топлинен шок или бързопротичащата климатична адаптация при дрозофилите.

— Но хората са много по-сложни от дрозофилите. Резервните секции при тях трябва да са много по-големи. Дали вече не сме ги открили, без да знаем на какво сме се натъкнали?

Кайе докосна Сол по ръката, за да внимава. Двамата имаха репутацията на учени, стъпили на гребена на вълната, но трябваше да бъдат предпазливи, дори със стара кримка като Милър, когато споделяха последните си открития. Току-виж тръгнало: „Кайе Ланг каза, че…“

— Никой още не ги е откривал — рече тя.

— Така ли? — учуди се Милър и я погледна внимателно. Имаше чувството, че я осветяват стотици прожектори. — Е, може и да не е. — Той сви рамене. — Според мен те се проявяват само в репродуктивните клетки. Половите клетки. От хаплоид в хаплоид. Без външна изява, освен ако не дойде потвърждение от друг индивид. Феромони. Или дори разменени погледи.

— Ние не смятаме така — възрази Кайе. — Според нас резервните секции ще носят инструкции само за незначителните промени, които водят до появата на нови видове. Останалата част от детайлите ще бъде закодирана в генома — стандартни инструкции за всичко под това ниво… Вероятно ще действа както на нас, така и на шимпанзетата.

Милър се намръщи и спря да се клати.

— Ще оставя това да се повърти за минута из главата ми. — Той вдигна очи към тавана. — Има логика. Защита на вече изпробван модел, при минимални усилия. Въпросът е дали тези неуловими промени, пренасяни от резервните секции, ще се проявяват последователно?

— Това не знаем — каза Сол, сгъна салфетката си и я сложи на масата. — Друго няма да измъкнеш от нас, Дрю.

Милър се ухили широко.

— Разговарях с Джей Найлс. Той смята, че теорията за прекъснатото равновесие издиша, че проблемът е от системен характер, мрежов проблем. Селективен неврален системен разум. Никога не съм бил голям почитател на тази теория. Според мен това са само изрази, целящи да замъглят темата, да избегнат описанието на нещо, което трябва да бъде казано с ясни думи. — Той ги изгледа внимателно и добави. — Мисля, че мога да ви помогна, ако ме искате.

— Благодаря, Дрю. Може и да ти се обадим — рече Кайе. — Но засега предпочитаме да се забавляваме сами.

Милър повдигна рамене, чукна се с пръст по челото, стана, заобиколи масата и се включи в друг разговор.

 

 

Докато летяха към „Ла Гуардия“, Сол се върна на темата.

— Дрю няма никаква представа, ама никаква.

— За какво? — попита Кайе. — Според мен беше доста наясно.

— Ако ти, аз или някой друг биолог започне да говори за разум, който стои зад еволюцията…

— О, това ли! — Кайе махна с ръка. — Витализмът е затворена страница.

— Когато Дрю говори за разум, или ум, той няма предвид съзнателна мисъл.

— Така ли? — въздъхна уморено Кайе, бутна списанието на масичката и се извъртя. — А какво има предвид?

— Ти вече си работила над екологичните системи.

— Без особени успехи. Но докъде ни води това?

— Може да е задънена улица. Но имам някои странни хрумвания. Възли или неврони в системата, организирани в неврални мрежови модели, които създават обратни връзки до възлите в резултат на повишена мрежова активност и увеличават ефективността на всеки възел, в резултат на което и на цялата система.

— Това е съвсем ясно — прекъсна го тя намусено.

Сол завъртя глава, за да й покаже, че не е свършил.

— Кайе, по-умна си, отколкото аз въобще ще бъда някога. Продължи нататък. Доведи го докрай, Кайе. Точно за това те бива.

— Но… — Тя се намръщи. — Това е начинът, по който работи човешкият мозък, или по който функционират екосистемите например. Неврони, които си разменят огромно количество сигнали. Сигналите се довяват един към друг, или се неутрализират, до достигането на определено решение. Те се придържат към базисните действия на всичко в природата: сътрудничество и конкуренция, симбиоза, паразитизъм, хищничество. Нервните клетки са мозъчни възли, а гените са възлите на генома, сътрудничещи си и конкуриращи се, за да бъдат възпроизведени в следващото поколение. Индивидите са възлите на вида, а видовете са възлите на екосистемата.

Сол се почеса по бузата и я изгледа гордо.

Кайе размаха предупредително пръст.

— Креационистите ще изхвърлят талашита и ще заявят, че пак говорим за Дядо Господ.

— Всеки си носи кръста — въздъхна Сол.

— Милър спомена, че АЧЕРВ затварял веригата на обратната връзка за отделния организъм — тоест за човешките същества. Това би означавало, че АЧЕРВ е нещо като невротрансмитер.

Сол се наведе към нея и размаха ръце — искаше да покаже, че има цял куп възможности.

— Да бъдем по-конкретни. Хората си сътрудничат в името на общото благо, затова се формират и обществата. Те общуват сексуално, химически и социално — чрез език, писменост и култура. Известно е, че феромоните могат да повлияват човешкото поведение: цикълът при жени в затворена група се синхронизира. Мъжете избягват столове, на които са седели други мъже, затова пък жените се привличат от тези столове. Невидими за окото сигнали, на които сляпо се подчиняваме. Но ето сега подозираме, че телата ни обменят ендогенни вируси, точно както го правят бактериите. Толкова ли е изненадващо и невероятно?

Кайе не бе разказала на Сол за разговора си с Джудит — не искаше да избързва, — но сега попита:

— Ами ако АЧЕРВ има няколко предназначения? Възможно ли е да притежава и други, неприятни странични ефекти?

— Всяко нещо в природата може да се обърка — призна Сол.

— Добре де, но ако вече се е объркало? Ако е станала грешка, ако първоначалното предназначение е изгубено и е останал само болестотворният ефект?

— Не е изключено — отбеляза Сол с вежлива липса на интерес. Мислите му все още бяха насочени към еволюцията. — Наистина смятам, че трябва да поработим върху тези въпроси идната седмица. Разполагаме с готов материал — бихме могли да съберем още данни, да се свържем с хора от Колд Спринг и Санта Барбара… Може би дори с Милър. На предложения като неговото не можеш просто да кажеш не. Ще поговорим и с Джей Найлс. Искам да положим солидни основи. Как мислиш, заслужава ли си да заложим всичките си пари за Нейно величество еволюцията?

Всъщност тази идея по-скоро плашеше Кайе. Струваше й се рискована. Би предпочела да изчака, докато Джудит научи още подробности за АЧЕРВ. Още повече че вирусът нямаше никаква връзка с печелившия бизнес за откриване на нови антибиотици.

— Твърде съм изморена, за да мисля — отвърна тя. — Попитай ме утре.

Сол въздъхна щастливо.

— Толкова много загадки и толкова малко време.

Кайе не беше виждала Сол толкова ентусиазиран от години. Той си подсвиркваше тихичко и тактуваше с пръст по дръжката на седалката.