Серия
Дарвин (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Darwin’s Radio, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,8 (× 4 гласа)
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015-2016)
Корекция
sir_Ivanhoe (2016)

Издание:

Грег Беър

Радиото на Дарвин

 

Американска, първо издание

 

Greg Bear

Darwin’s Radio

The Ballantine Publishing Group

 

Превод: Юлиян Стойнов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Иванка Пешева

Формат 84/108/32

Печатни коли 28

ИК „БАРД“ ООД, 2003

 

ISBN 954-585-408-1


В памет на майка ми — Уилма Мариман Беър (1915–1997)

Първа част
Зимата на Ирод

1.
Алпите, близо до австро-италианската граница

Август

Плоското следобедно небе, ширнало се като задната част на театрална сцена над черните и сиви планински масиви, имаше цвят на налудничави очи.

Като се стараеше да не обръща внимание на ожуленото от неправилно преметнатото през гърба и глезените найлоново въже, Мич Рейфълсън се катереше след чевръстата Тилде по тесния ръб между белия фирн и снежния прах върху плоската скала. Примесените с ледени балвани зъбери и клинове от стар лед бяха изваяни от лятната жега в млечнокремъчни остриета.

Вляво планините се издигаха над лабиринт от черни хълмове, които обграждаха неравния склон на ледопада. Вдясно, блеснал в сияйната светлина на слънцето, белееше ледът, облицовал вдлъбнатата повърхност на циркуса.

Франко бе на десетина метра в южна посока, скрит зад рамката на очилата на Мич. Чуваше го, но не можеше да го види. На няколко километра зад тях, също извън полезрението им, бе разположен яркооранжевият фиброгласово-алуминиев лагер, където бяха спрели за последната почивка. Хижата, чието име бе забравил, бе още по-надолу, но споменът за горещия ароматен чай в гостната, или Gasttube както й казваха тук, го зареждаше със сили. Когато свършеше това изпитание, щеше да изпие още една чаша силен чай и да благодари на Бога, че е жив и е на топло.

Приближаваха стената от скали и моста от лед, който прехвърляше бездната, просечена от топящите се води. Потоците се образуваха обикновено през пролетта и лятото и разяждаха краищата на глетчера. Отвъд моста, където се бе оформила неголяма падина, се издигаше нещо, което наподобяваше преобърнат наопаки замък на джуджета или изваян от леда църковен орган: всъщност беше замръзнал ледопад, съставен от множество дебели колони. Около мръснобялата основа бяха струпани късове откъртен лед и снежни преспи, слънцето и вятърът бяха полирали заострения връх.

От мъглата се появи Франко и се присъедини към Тилде. Досега се придвижваха върху сравнително равната част на глетчера, но изглежда, Тилде и Франко възнамеряваха да изкатерят църковния орган.

Мич спря за момент и се пресегна да измъкне пикела. Повдигна очилата нагоре, приклекна, отпусна се с въздишка на задник и огледа шиповете на котките си. Наложи се да използва заострения връх на пикела, за да изчука загнездилите се между тях ледени топчета.

Тилде се върна и се наведе над него. Той вдигна глава и я погледна изпод черните си рунтави вежди, оформящи навес над чипия нос и студените зелени очи.

— Това ще ни спести поне час — каза Тилде и посочи „органа“. — Късно е вече. Ти доста ни забави. — Английският и бе перфектен, примесен със съблазнителен австрийски акцент. Имаше дребна, но добре оформена фигура, светлоруса коса, прихваната от тъмносиня вълнена шапка и елфическо лице с прозрачни сиви очи. Красива, но не от типа, който харесваше Мич. Въпреки това двамата бяха любовници преди да се появи Франко.

— Казах ти, че не съм се катерил осем години — оправда се Мич. Франко очевидно искаше да се изперчи — подпираше се на пикела си и оглеждаше ледения орган.

Тилде обичаше да премерва и оценява всичко, винаги вземаше само най-доброто, а останалото изхвърляше, но никога не прекъсваше окончателно връзките си — някога можеше пак да й потрябват. Франко бе надарен с квадратна челюст и снежнобели зъби, къса къдрава черна коса, обръсната по слепоочията, орлов нос, маслиненомургава средиземноморска кожа, широки рамене и яки мускулести ръце. Не можеше да се сравнява по интелект с Тилде, но и не беше глупав. За миг Мич си представи сплетените им тела, бялата плът на Тилде, прегърната от тъмния махагон на Франко, като различни слоеве на торта. Кой знае защо, тази картина му подейства развеселяващо. Тилде се любеше с механична отмереност, която в началото му се бе струвала доста забавна, но по-късно осъзна, че тя просто следва движенията, сякаш изпълнява добре заучена комбинация или участва в някаква, интелектуална игра. По същия начин се хранеше. Нищо не можеше да я трогне до дъното на душата, ала въпреки това нерядко проявяваше неподправена духовитост и имаше великолепна усмивка, когато изтегляше лекичко встрани ъгълчетата на малките си, добре оформени устни.

— Трябва да слезем долу преди залез-слънце — продължи тя. — Не зная каква е прогнозата за времето, а до пещерата има още два часа. Не е много далече, но изкачването е трудно. Ако имаме късмет, ще ни остане около час да огледаме онова, което открихме.

— Ще се постарая — обеща Мич. — Далече ли сме от туристическата пътека? От доста време няма никакви маркировки.

Тилде смъкна глетчерните си очила, за да ги избърше, и го дари с топла усмивка.

— Тук няма туристи. А и алпинистите избягват тези места. Но аз знам пътя.

— Снежната богиня — засмя се Мич.

— А ти какво очакваше? — попита тя, сякаш й бе направил комплимент. — Катеря се тук от момиче.

— Ами ти си още момиче. На колко си — двайсет и пет, двайсет и шест?

Така и не му бе казала на колко години е. Сега пък го разглеждаше, сякаш е скъпоценен камък, който се готви да купи.

— На трийсет и две. Франко е на четирийсет, но е по-бърз от теб.

— Франко да върви по дяволите — изръмжа гневно Мич.

— Всички сме поизнервени — отбеляза тя с усмивка, — дори Франко. Но един Леден човек… колко ли може да струва?

Дори мисълта за това накара дъхът на Мич да секне, а точно сега се нуждаеше отчаяно от въздух. Вълнението му се примеси с изтощението.

— Не зная — рече той.

Долу, в Залцбург, двамата му бяха разкрили наемническите си душици. Бяха амбициозни, но не глупави: Тилде бе сигурна, че това, което са открили, не е труп на замръзнал алпинист. А тя разбираше от тези неща. Едва четиринайсетгодишна бе помагала да смъкнат два замръзнали трупа, изтръгнати от ледените нокти на глетчера. Единият се оказал на над сто години.

Мич се зачуди какво ли ще стане, ако наистина намерят Леден човек. Тилде едва ли щеше да е в състояние да се справи със славата и успеха. Франко изглеждаше солиден, в сравнение с него тя бе крехка като порцеланова статуетка. Или по-скоро бе като диамант: би могла да среже стомана, но чукнеш ли я под друг ъгъл, ще се разпадне на късчета.

Франко би могъл да надживее славата, но щеше ли да надживее Тилде? Въпреки всичко Мич реши, че го харесва.

— Остават още три километра — каза Тилде. — Надигай се.

Двамата с Франко му обясниха как да се катери по ледената стена.

— Това разтапя само в средата на лятото — каза Франко. — От един месец се заледила пак. Разбираш как замръзва. Тук долу е здраво. — Той чукна с пикела бледосивкавия лед в основата на една масивна тръба. Ледът се покри със ситни пукнатини, но отскочиха само дребни парчета. — Но по-нагоре е меко, има много мехури, дори каша. Големи парчета падат, ако чукаш много силно. Удариш някой. Тилде проправя стъпала, не ти. Ти катериш между Тилде и мен.

Значи Тилде щеше да тръгне първа, с което Франко признаваше, че тя е най-добрият катерач от тримата. Франко размота въжетата и Мич им показа възлите, които си спомняше от времето, когато бе катерил Каскадите в щата Вашингтон. Тилде се намръщи презрително, взе въжето и го завърза около кръста му в алпийски стил.

— Ти ще осигуряваш. Ако някъде ти трябват стъпала, аз ще ги копая. Не искам да замеряш Франко с ледени парчета.

После се закатери нагоре.

Някъде към средата на колоната, докато забиваше върховете на котките, Мич премина някакъв праг и изтощението му сякаш се изниза надолу през върховете на пръстите. За миг му призля, после се почувства освежен, като че ли го бяха полели с хладка вода, и дишането му стана съвсем равномерно. Продължи да следва Тилде, като се опираше на шиповете на котките и се възползваше от всяка подходяща издатина. Стараеше се да използва колкото се може по-често пикела. В непосредствена близост до леда въздухът наистина бе по-топъл.

Отне им петнайсетина минути да подминат средата на колоната. Слънцето се подаде иззад ниските сивкави облаци, озари замръзналия водопад и го окъпа в златисто сияние.

Мич изчака Тилде да прехвърли върха и да го осигури. Франко му подвикна окуражаващо и Мич пое нагоре между две колони. В този участък ледът бе наистина непредсказуем. Докато се закрепваше със страничните шипове, той посипваше Франко с дъжд от ледени късчета. Франко ругаеше на глас, но Мич не се подхлъзна нито веднъж и това му стигаше.

Най-сетне наближи заобления връх на ледопада. Ръкавиците му се плъзнаха върху податливо-гладката ледена повърхност. Мич размаха крака, напипа с върха на обувката един скален корниз, подпря се на него, спря за миг да си поеме дъх и се изтърколи като морж до Тилде.

От двете им страни се издигаха покрити с прах ледени купчини, а между тях бе издълбал коритото си замръзналият ручей. Той вдигна глава към тясната скалиста долина, скрита наполовина в сянка, прокопана в незнайни времена от един малък, почти изчезнал глетчер.

Мич се обърна по корем и помогна на Франко да преодолее ръба. Тилде стърчеше над тях, почти на самия ръб, сякаш въобще не се боеше от високото — стройна, непоколебима, уравновесена.

Изгледа намръщено Мич и каза:

— Изоставаме от темпото. Какво ще видиш за половин час?

Мич повдигна рамене.

— Трябва тръгнем обратно не по-късно от залез-слънце — каза Франко на Тилде, после се ухили на Мич. — Не чак толкоз труден леден кучи син, а?

— Не е — кимна Мич.

— Той учи бързо — подхвърли Франко на Тилде. — Ти катерил лед и преди?

— Не като този — отвърна Мич.

Известно време следваха замръзналото корито на ручея.

— Още два пасажа — обяви Тилде. — Франко, ти ще водиш.

Мич погледна нагоре през кристалночистия въздух. Над ръба на следващата стена надзъртаха далечни планински върхове. Все още не можеше да се ориентира. Франко и Тилде предпочитаха да го държат в неизвестност. Бяха изминали поне двайсетина километра от каменната хижа, където бе пил чай.

Той извърна глава и потърси с очи оранжевия лагер, на около четири километра път и неколкостотин метра по-ниско от тях. Намираше се в скрита от сянка седловина.

Снежната покривка бе съвсем тънка. Планините току-що бяха преживели най-топлото лято в съвременната история на Алпите, с ускорено топене на глетчерите, наводнения в долините и проливни дъждове. През двете последни зими почти не бе валял сняг. Глобалното затопляне отдавна се смяташе за медийно клише, но тук, в сърцето на планината, то изглеждаше съвсем осезаемо. Още десетина подобни зими и Алпите съвсем щяха да оголеят.

Топлото време и сухият въздух бяха отворили входа на старата пещера, в която Франко и Тилде се бяха натъкнали на своето трагично откритие.

 

 

Франко подвикна, че е готов да ги осигурява, и Мич започна да пълзи нагоре по последната скална стена. Под обувките му се сипеха висулки. Скалите тук бяха проядени от влагата, насечени на пластове, мачкани хилядолетия от тежкия дебел сняг.

Франко му подаде ръка, после и двамата издърпаха въжето, по което се катереше Тилде. Тя се изправи на ръба и засенчи очите си с ръка от ниското, опряно на хоризонта слънце.

— Знаеш ли къде сме? — обърна се към Мич.

Той поклати глава.

— Никога не съм стигал толкова високо.

— Момче от долината — обяви Франко с усмивка.

Мич примижа.

Намираха се на равна и просторна заледена площадка, през която на няколко грамадни каскади се спускаше глетчерът. От двете му страни се бяха оформили черни цепнатини. Шапката му бе изтъняла от липсата на постоянни снеговалежи, които да го подхранват. Отвъд ледения му ръб, толкова високо, колкото Мич не смееше да погледне, стърчеше планински връх.

— Ето там — посочи Тилде към отсрещните скали. Не без усилие Мич успя да различи мъничка червена точица на фона на черната стена: парцалчето, което Франко бе оставил при предишното им изкачване. Закрачиха по леда.

Пещерата — цепнатина с естествен произход — имаше малко преддверие, с диаметър около два метра, скрито зад невисока снежна стена. Тилде извади дигиталната камера и засне входа от няколко различни ъгъла, докато Франко събаряше стената с крак.

— Колко навътре? — попита Мич, когато Тилде се присъедини към тях.

— Десет метра — отвърна Франко. — Много студено там долу, става за фризер.

— Но няма да е задълго — отбеляза Тилде. — Мисля, че тази година входът се е отворил за първи път. Следващото лято вътре ще е над нулата. Топлият вятър стига дори тук горе. — Тя се намръщи и сбърчи нос.

Мич свали раницата и се зае да ровичка вътре за електрическото фенерче, кутията с ножчета, гумените ръкавици и всички останали инструменти, които бе успял да намери в града. Изсипа ги в една найлонова торбичка, завърза я и я прибра в джоба на якето си, после вдигна глава и ги изгледа въпросително.

— Е?

— Тръгвай — каза Тилде и махна с ръка.

Той се приведе и пропълзя на четири крака през входа на пещерата. Франко го последва след няколко секунди, Тилде остана трета.

Стиснал малкото фенерче със зъби, Мич си проправяше път напред. Дъното на пещерата бе покрито с лед и пухкав сняг. Стените бяха гладки и се стесняваха към тавана. Ставаше все по-тясно и той се обърна да попита Франко какво да прави.

— Скоро стане по-широко — измърмори италианецът.

— Уютна малка дупка — чу се гласът на Тилде отзад.

Не миришеше на нищо. Беше студено, доста под нулата. Скалите всмукваха топлината на тялото му дори през панталоните и якето. Той се озова върху петно от покрит с жилки лед и неволно го зачегърта с пръст, сякаш се боеше, че отдолу е кухо. Малко по-нататък пещерата започна да извива нагоре и той долови прилив на свеж въздух от друга цепнатина в стената.

Изпитваше тревога — не от това, което им предстоеше да видят, а заради потайния, почти криминален характер на тяхното начинание. Един погрешен ход, случайно изпусната дума, вестта, че са действали, без да уведомят законните власти…

Мич и преди си бе имал ядове с властите. Само преди половин година бе изгубил работата си в Хайеровия музей в Сиатъл, но онова бе по политически причини, нелепа и мръсна история.

Досега не си бе позволявал да оскърбява Нейно величество Науката.

Изгуби няколко часа в пререкания с Франко и Тилде, докато бяха долу в хотела, но те отказаха да склонят. Ако не тръгнел с тях, щели да намерят някой друг — Тилде подметна нещо за някакъв безработен студент по медицина, с когото навремето излизала. Тя, изглежда, разполагаше с богат набор от бивши приятели, повечето не толкова квалифицирани, затова пък много по-безскрупулни от Мич.

Каквито и да бяха мотивите на Тилде, Мич не смяташе да се отказва, нито би могъл да ги издаде на властите: всяко нещо си имаше своите граници, а неговата опираше до възможността приятелката му да си има ядове с австрийската полиция.

Франко го чукна отзад по обувката и попита:

— Проблем?

— Няма проблеми — изсумтя Мич и пропълзя още няколко сантиметра.

Внезапно пред едното му око се оформи светещ правоъгълник — като огромна, разфокусирана луна. Тялото му започна да се раздува като балон.

— Мамка му — изруга той. Надяваше се да не е това, което си мисли. Правоъгълникът изчезна. Тялото му се върна към естественото си състояние.

На това място пещерата се стесняваше до тясна гърловина, не по-висока от половин метър и широка четирийсет-петдесет сантиметра. Мич изви глава настрани и вкопчи пръсти в една цепнатина точно отвъд гърловината. Напрегна мишци, притегли се напред — и се чу звук от разпарящ се плат. Беше се закачил някъде.

— Това най-лошата част — обяви Франко. — Аз едва преминава.

— Как въобще стигна дотук? — попита Мич, докато се промъкваше през тясната дупка.

— Заради изпитанието — обади се отзад Тилде, с глас, звънлив като на птиче. — Аз го предизвиках. Той пък предизвика мен. — Тя се засмя и смехът й отекна в тесните стени. Косата на Мич настръхна. Новият Леден човек се смееше с тях, може би дори им се присмиваше. Ами да, той вече бе мъртъв. Нямаше за какво да се безпокои. Затова пък би могъл да се забавлява на воля, след като толкова много хора бяха готови да дадат мило и драго, за да се любуват на тленните му останки.

— И кога бяхте тук за последен път? — попита Мич. Зачуди се защо не ги бе попитал по-рано. Сигурно просто не им беше вярвал. Да изминат целия този път без никакъв намек, че просто са му скроили номер — нещо, за което не би могъл никога да заподозре Тилде.

— Седмица. Осем дни — отвърна Франко. Тунелът бе достатъчно широк, за да пълзят почти един до друг, и Мич завъртя фенерчето да освети смуглото му средиземноморско лице.

После отново погледна напред. Вече различаваше нещо в мрака, нещо черно, като купчина пепел.

— Близо ли сме? — попита Тилде. — Мич, първо ще видиш крака.

— Още не го виждам — каза Мич.

— Прилича на пепел — обади се Франко. — Може да е това. — Той посочи купчината. Мич се примъкна предпазливо напред, като оглеждаше внимателно всичко. Търсеше и най-малък признак за предмет, съхранен от дълбока древност — парчета от кремък, късче дърво, надпис върху стената…

Но нямаше нищо. Той застана на четири крака, въздъхна облекчено и запълзя нататък. Франко започна да губи търпение.

— Точно отпред е — каза той и пак го чукна по обувката.

— По дяволите, виждаш, че едвам пълзя и гледам да не пропусна нещо — тросна се Мич. Едва се сдържа да не ритне назад.

— Добре, добре — покорно каза Франко.

Мич надникна зад завоя. Подът леко се снижаваше. Тук вече подушваше нещо, миризма на морска сол, като от прясна риба. Космите на врата му настръхнаха, очите му се замъглиха.

— Виждам го — каза той. Иззад ъгъла наистина се подаваше крак — малък, сгърчен, колкото детско краче, тъмнокафяв, почти черен. Подът на пещерата бе покрит с тъмни влакна — може би изсушена трева. Или тръстики. Йоци, първият открит Леден човек, беше с тръстикова шапка.

— Божичко! — възкликна Мич. Мярна му се още един светещ правоъгълник и за миг го проряза остра болка в главата.

— Тук е по-широчко — подметна Тилде. — Можем да се поберем спокойно, без да ги притесняваме.

— Тях? — повтори Мич и светна между краката си.

Видя ухиленото лице на Франко.

— Голямата изненада — обяви италианецът. — Те са двама.