Грег Беър
Радиото на Дарвин (72)

72.
Сиатъл, щата Вашингтон/град Вашингтон

14 май

Когато стигнаха в Портланд, Кайе караше, а Мич спеше. Минаха по моста, отвъд който започваше щат Вашингтон, за кратко навлязоха под дъждовен облак, после отново изгря слънце. Кайе спря пред един мексикански ресторант, за да обядват — близо до градче, чието име така и не прочете. Беше неделя, пътищата бяха опустели.

Когато се върнаха в колата, тя положи глава на рамото на Мич и затвори очи. Беше топло, слънчевите лъчи играеха по лицето й. Чуваше се чуруликане на птички. Облаците следваха своя път от юг на север.

След като подремнаха, Кайе продължи да кара до Такома, където се смениха. Следващата спирка бе Сиатъл. Мич не проявяваше особено желание да й покаже веднага апартамента.

— Ако искаш първо да те разходя из града? — предложи той.

— Защо, толкова ли е разхвърляно? — засмя се тя.

— Чисто е. Но може да не ти…

— Не се тревожи. Не съм в критично настроение. Нямам нищо против да поогледам града.

— Ще ти покажа едно местенце, където ходех често, докато правех разкопки…

 

 

Заводският парк се простираше под един нисък хълм, от който се откриваше красива гледка към езеро Юниън. Беше засаден на място, където някога била промишлената зона на града, от която бяха останали само няколко оградени с мрежа ръждясали скелета и дебели газопроводни тръби.

Двамата с Мич влязоха в парка, хванати за ръце. Кайе смяташе, че паркът е грозен заради ръждясалите заводски останки и петната по тревата, но не каза нищо на Мич.

Седнаха на една малка полянка и се загледаха към кацащите върху езерото хидроплани. Освен тях двамата имаше само няколко жени и деца. Мич каза, че било доста празно за слънчев неделен ден.

— Хората вече избягват да се събират на едно място — отбеляза Кайе и в същия миг на паркинга се появиха няколко автобуса и спряха на ограденото с въжета място.

— Нещо се готви — каза Мич.

— Да не е по твой план? — засмя се тя.

— Не — отвърна той усмихнато. — Но може и да не си спомням след снощи.

— Всяка сутрин го казваш. — Кайе се прозя и се загледа в една яхта, която кръстосваше езерото.

— Осем автобуса. Интересно.

Цикълът на Кайе закъсняваше с три дни; а беше редовен, откакто бе спряла да взема противозачатъчни след смъртта на Сол. Когато си помисли за онова, което вероятно предстоеше, тя неволно стисна зъби.

— Десет автобуса, ехей, единадесет! — продължаваше да брои Мич. — Доста голямо сборище. — Той я погали по косата. — Тази работа не ми харесва.

— Не ми се става оттук. Толкова е приятно…

От автобусите заслизаха мъже и жени с кафеникави и зелени дрехи и започнаха да се придвижват на малки групи към хълма. Не бързаха особено. Четири жени носеха дървено колело, а неколцина от мъжете — дебела заоблена талпа.

— Това някаква игра ли ще е? — попита намръщено Мич.

— Не ти ли е познато?

— Не. — Той облиза нервно устни. — Чакай, сетих се. Това трябва да олицетворява мъжките и женските полови органи. Стар индиански ритуал.

— Да бе, нали си антрополог — засмя се тя, стана и го задърпа. — Хайде. Ела да погледаме.

— Ами ако не сме поканени?

— Съмнявам се входът да е с покани.

 

 

Дикън мина през тройна проверка — обиск, метален детектор, куче-търсач — преди да бъде допуснат в Белия дом през така наречения дипломатически вход. Един доста младичък морски пехотинец го придружи по стълбите към заседателната зала в подземието. Климатиците работеха с пълна мощност и в помещението бе студено като в хладилник в сравнение с трийсет и петте градуса навън.

Дикън бе първият пристигнал. Освен него, морския пехотинец и стюарда, който подреждаше на масата разхладителни напитки, в залата нямаше никого. Той седна на масата за младши помощници в дъното. Стюардът го попита дали ще иска нещо за пиене — кола, сок, минерална вода.

— След няколко минути ще пристигне и кафето — добави той.

— Предпочитам кола — отвърна Дикън.

— От летището ли идвате?

— Не. Карах дотук от Бетезда.

— Казват, че времето скоро ще се развали. Очаква се буря, така прогнозират синоптиците. Тук имаме най-добрата метеорологична служба. — Той намигна на Дикън, усмихна се, после излезе и след малко се върна с колата.

След десетина минути започнаха да пристигат останалите. Дикън позна губернаторите на Мексико, Алабама и Мериленд, придружени от малка група помощници. Помещението скоро щеше да побере основното ядро на така наречения Губернаторски бунт, който създаваше толкова сериозни проблеми на Работната група в последно време.

Огюстин го чакаха няколко доста неприятни часа. От него се очакваше да се опита да убеди десетимата въстанали губернатори, седем от които от доста консервативни щати, че единственият разумен подход към кризата е да се позволи на жените да извършват аборт по желание, прибягвайки до няколко различни способа.

Дикън се съмняваше, че предложението ще бъде посрещнато с разбиране или одобрение, дори с вежливо несъгласие.

Огюстин се появи след няколко минути, придружен от сътрудник на Белия дом и един от шефовете на отдели. Остави чантата си на масата, отиде до Дикън и попита:

— Някакви новини?

— Нищо обнадеждаващо — отвърна шепнешком Дикън. — Нито една от здравните организации не смята, че ще успеем да се наложим над губернаторите. Изглежда, са изгубили вяра във властта на президента.

Огюстин сбърчи чело. Изглеждаше остарял, с още по-посивяла коса.

— Май ще ни хвърлят на лъвовете — отвърна унило той. — Особено след като все още нямаме какво друго да им предложим. Дали да не зарежа тая работа? Понякога ми се ще да ги оставя да се оправят сами. — Той погледна към влизащите. Зад губернаторите вървеше Шоубек и секретарят на Службата по Обществено здраве. — Ето ги, влизат и споменатите лъвове, следвани от християните. Президентът прекара последните два часа в преговори с Алабама и Мериленд. Те го увещават да забави решението си. Петнайсет хиляди бременни жени са били избити през последните шест месеца. Петнайсет хиляди, Кристофър.

Дикън бе чул тази цифра вече няколко пъти.

— Не ни остава друго, освен да се наведем и да им позволим да ни сритат задниците — изръмжа Огюстин.

 

 

По преценка на Мич тълпата на хълма надхвърляше шестстотин души. Десетина зяпачи следваха групата с дървеното колело и талпата.

Кайе го хвана за ръката.

— Това нормално ли е за Сиатъл? — попита тя. Ритуалът, възпяващ женската плодовитост, я беше заинтригувал.

— Не и доколкото ми е известно — отвърна Мич. След Сан Диего големите човешки стълпотворения му действаха на нервите.

Когато стигнаха върха на хълма, където имаше голям слънчев часовник, жените се наведоха и положиха на тревата масивното дървено колело. Бяха запъхтени и изпотени. Мъжете, които носеха талпата, стояха отстрани.

Пет облечени с жълти рокли жени пристъпиха в кръга на часовника. Държаха се за ръце, а на лицата им бяха застинали усмивки. Целият ритуал протичаше в пълно мълчание.

Въздухът бе приятно топъл, носеше упойващи аромати на трева и море. Облаците летяха по небето с шеметна бързина.

— Тълпата ми действа зле — оплака се Мич.

— Хайде да останем още малко — помоли го Кайе. — Искам да видя какво ще стане.

Хората започнаха да се скупчват, подреждаха се в концентрични кръгове и се хващаха за ръце. Неколцина помолиха любезно Мич и Кайе да се отдръпнат, докато приключи церемонията.

— Нямаме нищо против да гледате отдолу — рече им една пълничка жена със зелено яке. Гледаше Кайе право в очите и явно се опитваше да не забелязва присъствието на Мич. Очите й се плъзгаха покрай него, сякаш го нямаше.

Мич бръкна в джобовете си и заслиза надолу по склона.

 

 

Насядалите около голямата кръгла маса губернатори разговаряха шепнешком. Шоубек остана прав, скръстил ръце на гърдите си. Огюстин говореше с губернатора на Калифорния. Едва сега Дикън забеляза, че има сериозно нарушение на протокола — губернаторите не бяха подредени по старшинство или по влиятелност, а по географско разположение на представяните от тях щати. Най-близо до президента бяха Огюстин, Шоубек и секретарят по Обществено здраве.

В това имаше някакъв скрит смисъл. Може би най-сетне бяха решили да позволят на Огюстин да провежда предлаганата от него политика, пък да става каквото ще.

Дикън не беше сигурен кое е по-правилно. Беше запознат с предполагаемите затруднения, в случай че се вземе решение за отглеждане на второстадийни бебета в мащабите на цялата страна, както и с усложненията, до които би довела загубата на едно цяло поколение.

— Дами и господа — обяви секретарят. — Президентът на Съединените американски щати.

Всички станаха. Губернаторът на Алабама се забави повече от останалите. Дикън забеляза, че лицето му е потно, вероятно заради жегата навън. Той побутна назад стола си и направи няколко крачки към президента.

— Господин президент — каза той с дълбок глас, вдигнал ръце пред себе си, докато охраната се двоумеше как да постъпи. — Обичам страната си и ценя настоящото й ръководство, сър. — След тези думи губернаторът стисна шашнатия президент в мечата си прегръдка.

Губернаторът на Флорида поклати засрамено глава.

Агентите продължаваха да пристъпят от крак на крак.

„Божичко“ — рече си Дикън, споходен от усещането, че е увиснал в някакво безвремие, че се носи върху лишен от спирачки влак.

Изглежда, беше време да поеме по друг път.

 

 

Младият рус мъж с черно наметало, който се катереше по склона към слънчевия часовник, бе закрил лицето си с хирургическа маска. Придружаваха го три жени със зелено-кафяви рокли; той самият носеше малка кафява платнена торба, привързана със златисто въже.

Кръгът от жени и мъже се разтвори, за да ги пропусне.

Мич наблюдаваше сцената озадачено. Кайе стоеше до него, скръстила ръце.

— Какво са намислили? — попита той.

— Сигурно е някаква церемония.

— Посветена на плодовитостта?

— Защо не?

— Виж — посочи той. — Жените са много повече от мъжете.

— Съотношението е около три към едно — съгласи се Кайе.

— Повечето от мъжете са възрастни.

— В напреднала възраст — каза тя. — Като баща ти. И като президента.

— Хайде да не се обиждаме.

— Така е. — Тя го погледна. — Не съм го измислила аз.

Младият мъж се скри зад сключилия се отново кръг.

 

 

Една гигантска пламтяща ръка повдигна Кристофър Дикън и го запрати към стената, спука тъпанчетата му и притисна гърдите му навътре. После ръката се отдръпна и той се строполи на пода. Когато отвори очи, видя виещите се към разрушения таван пламъци, през които се показваха обгорените носещи колони. Тялото му бе покрито с кръв и парченца плът. Белезникавият дим лютеше нетърпимо й той затвори очи. Не можеше нито да диша, нито да чува, нито да помръдне.

 

 

Тълпата подхвана нисък, протяжен напев.

— Да си вървим — каза Мич.

Кайе не откъсваше очи от хората. Нещо бе привлякло вниманието й, но още не знаеше какво.

— Добре — каза тя.

Минаха покрай възрастен мъж с малко момче, което държеше връвчиците на хвърчило. Момчето се усмихна и на двамата. Кайе се загледа в чистите му като планинска роса очи, в изящно оформеното носле, в малката брадичка. „Какво хубаво, нормално дете — помисли си. — Хубаво малко момче.“

Кой знае защо, си спомни за момичетата, които стояха край пътя в Горди, когато колоната на ООН напускаше града.

Прозвучаха сирени. Двамата погледнаха към паркинга. Пет полицейски коли заковаха една след друга и отвориха врати. Отвътре изскочиха полицаи и се втурнаха нагоре по склона.

— Какво става? — изненадано възкликна Кайе.

Напевът се усилваше. Трима от полицаите, които претичаха покрай Кайе и Мич, бяха с празни ръце, но следващият бе извадил палката. Запроправяха си грубо път през най-външния кръг.

Жените ги посрещнаха с ядни викове. Две се нахвърлиха върху един от полицаите с обидни думи, каквито Кайе не очакваше да чуе. Полицаят започна да ги налага с палката. Чуваше се отвратително плющене.

Кайе понечи да се затича нагоре, но Мич я хвана за ръката.

Пристигнаха още полицаи, размахваха палки. Напевите утихнаха. Тълпата сякаш изгуби спойващата я сила. На групи от по няколко жените започнаха да се спускат надолу, едни плачеха, други крещяха възбудено с високи, пискливи гласове.

На хълма се изкатери полицейски фургон. От него слязоха две полицайки. Няколко полицаи измъкнаха от тълпата млад мъж и го задърпаха към фургона. По лицето на мъжа се стичаше кръв. Една от полицайките викаше по радиостанцията да пратят линейка. Беше само на няколко крачки от Мич и Кайе. Лицето и бе побеляло от гняв.

— Дявол да ви вземе! — кресна на зяпачите. — Защо не ги спряхте?

Мич и Кайе не знаеха какво да отговорят.

Младият мъж с черни дрехи се препъваше, увиснал между двамата полицаи. Лицето му бе изкривено от болка и бяло като облаците, които продължаваха да се плъзгат невъзмутимо по небето.