Грег Беър
Радиото на Дарвин (7)

7.
Ню Йорк

По някаква странна прищявка на съдбата Кристофър Дикън пристигна на летище „Кенеди“ в една и съща вечер с Кайе Ланг и я видя, докато чакаше на опашка пред митническото гише. Тя преместваше куфарите си на количка и не го забеляза.

Кайе изглеждаше изнурена. Самият Дикън бе прекарал трийсет и шест часа във въздуха, връщаше се от Турция с два заключени металически куфара и голям сак. Нямаше никакво желание да се среща с Ланг при подобни обстоятелства.

Дикън не беше сигурен защо точно бе отишъл да се срещне с нея в института „Елиава“. Може би защото поотделно всеки от тях бе преживял ужаса в онази местност отвъд Горди. А и защото искаше да провери дали Кайе знае за онова, което става в Щатите — причината, поради която го бяха повикали да се върне. Или пък просто за да се срещне с една привлекателна млада жена, чиято снимка вече бе видял на сайта на „Екобактер“.

Той показа на митническия служител специалния си пропуск, попълни петте задължителни формуляра и се измъкна през една странична врата в пустото фоайе. Нервите му бяха изпънати от безброй изпити кафета. Не беше мигнал през целия полет, а имаше нужда от време, за да обмисли всичко преди срещата с Марк Огюстин, директора на Центъра за контрол и профилактика на болестите.

В момента Огюстин беше в Манхатън, където имаше доклад на конференцията за новостите в лечението на СПИН.

Дикън отнесе куфарите в закрития паркинг. Беше изгубил всякаква ориентация за време през наистина дългия полет. Остана изненадан, че в Ню Йорк се свечерява.

След като прекара служебния додж през лабиринт от тесни улички и грамадни асансьори, той се озова под ниското сиво небе на залива Ямайка. Движението в този час бе особено натоварено. Докато въртеше кормилото с едната ръка, той прикрепяше с другата металическите куфари, поставени на предната седалка. Единият беше натъпкан със сух лед, в който се съхраняваха няколко епруветки с кръв и урина, взети от една пациентка в Турция, както и тъканни образци от отхвърления от нея плод. Вторият съдържаше две херметически запечатани найлонови торбички с мумифицирани епидермални и мускулни тъкани, предадени му лично от главнокомандващия мисията на ООН в република Грузия, полковник Николас Бек.

Тъканните проби от масовото гробище край Горди бяха странни, но в главата на Дикън вече се оформяше една картина — много интересна и крайно обезпокоителна. Беше прекарал три години от живота си в преследване на вирусния еквивалент на буюм: предавана по полов път болест, която засягаше само бременни жени и в доста случаи предизвикваше аборт. Това беше бомба със закъснител, нещо толкова ужасно и предизвикателно, че според Огюстин щеше да доведе до огромни субсидии за Центъра.

През тези години Дикън бе посещавал многократно Украйна, Грузия и Турция, с надеждата да събере образци и да състави епидемиологична карта. Ала представителите на здравните министерства в тези страни му бяха създавали всякакви затруднения. Сигурно имаха свои причини, за да го правят. Дикън бе чул за три, а вероятно бяха поне шест-седем случая на масови гробове, в които били заравяни набързо разстреляните носители на тази болест, за да се избегне евентуалното й разпространение. Особено трудно беше да получи лабораторни образци от местните болници, дори след като споменатите страни бяха принудени от Световната здравна организация да подпишат споразумение за съдействие на Центъра. Допуснаха го да посети само гробището край Горди, и то защото там вече бе започнало разследване от ООН. Успя да вземе така необходимите му образци само час след като Кайе Ланг си бе тръгнала.

Дикън никога не се бе сблъсквал с подобна конспирация в опит да се скрие една болест. Колкото и важна да бе работата му, тя бе на път да бъде засенчена и дори изложена на разкриване. Докато Дикън бе обикалял Европа, нещата в Щатите бяха поели в своя, неочаквана посока. Докато търсел обединяващ елемент при седем случая на помятане, един млад изследовател от Медицинския център на Калифорнийския университет се бе натъкнал на непознат вирус. Без да се двоуми, изпратил пробите на епидемиолози от Сан Франциско, работещи по програми на Центъра. Учените успели да копират и разчетат генетичния материал на вируса. Докладът им пристигнал право при Марк Огюстин.

След което Огюстин бе повикал Дикън да се върне.

Ала слуховете за откриването на първия заразяващ човешки ендогенен ретровирус, или ЧЕРВ, вече бяха плъзнали. Дори се говореше, че същият вирус може да е свързан със случаите на необясними аборти. По време на полета от Лондон Дикън бе прекарал близо час в интернет — преглеждаше ключови професионални сайтове и новинарски, групи и, макар на нито едно място да не се натъкна на подробно описание на откритието, навсякъде долавяше спотаено любопитство. Нищо чудно. Всеки момент някой от епидемиолозите можеше да се докопа до Нобеловата награда — Дикън бе готов да се обзаложи, че от всички най-големи шансове има Кайе Ланг.

Като професионален ловец на вируси Дикън от доста време бе запленен от идеята за ЧЕРВ — генетичния фосил на древните болести. За пръв път Ланг бе привлякла вниманието на Дикън преди две години, когато бе публикувала няколко поредни статии, в които описваше местата в човешкия геном, върху хромозоми 14 и 17, където могат да бъдат открити части от потенциално завършен и способен да заразява ЧЕРВ. Най-подробният от докладите й се бе появил в списание „Вирусология“: „Начин за проявяване, сбор и латерална трансмисия на хромозомно разпръснати енв, пол и гаг гени: жизнеспособни древни ретровирусни елементи у хора и шимпанзета.“

Възможността за епидемия и вероятните й мащаби все още бяха строго пазена тайна от учените в Центъра, но едно се знаеше: откритите в ембрионите ретровируси бяха генетично идентични с човешкия ендогенен ретровирус, който бе част от човешкия геном от времето на еволюционното отделяне на маймуните от Стария и Новия свят. Носеше ги всяко човешко същество на Земята, но те вече не бяха ненужен генетичен остатък или забравен фрагмент от миналото. Нещо бе накарало разпръснатите части на ЧЕРВ да се активират, след това да сглобят протеините и РНК в микроорганизми, способни да напуснат тялото и да заразят друг организъм.

Всичките седем отхвърлени плода носеха белези за тежки малформации.

Тези микроорганизми предизвикваха болест — вероятно същата болест, която Дикън бе преследвал през последните три години. В Центъра я бяха кръстили „грипът на Ирод“.

Със смесица от късмет и гениално прозрение, така характерни за всяка успешна научна кариера, Ланг бе успяла да установи точното място на гените, които вероятно предизвикваха „грипа на Ирод“. Но тя все още не знаеше за истинските размери на бедствието: беше го прочел в очите й при кратката им среща в Тбилиси.

Имаше и нещо друго, което бе привлякло вниманието му върху разработките й. В съавторство с мъжа си тя бе написала поредица от статии за еволюционното значение на преносимите генетични елементи, или така наречените „скачащи вируси“ — транспозони, ретротранспозони, и дори човешки ендогенни ретровируси. Преносимите елементи търпяха промени всеки път, когато се проявяваха гените, като предизвикваха мутации и дори водеха до промяна във физичната природа на организъма.

Тези преносими елементи, или ретрогени, вероятно някога са били предвестници на вирусите; единици мутирали и дори се научили как да напускат пределите на клетката, загърнати в защитни капсули — нещо като генетични еквиваленти на космически скафандри. По-късно някои от тях се завърнали под формата на ретровируси — като блудни синове — и с течение на времето заразили оплодяващите клетки: яйца, сперматозоиди или техните предци, но изгубили своята потентност. Така станали ЧЕРВ.

По време на пътуванията си Дикън бе узнал от достоверни източници в Украйна за жени, които родили деца с ужасяващи, непознати досега деформации, за цели изгорени и стерилизирани села… заради страха от нови, още по-нечувани епидемии с родилки.

Вероятно това наистина бяха само слухове, но за Дикън във всеки от тях се криеше по зрънце истина. Тези разкази съвпадаха с неща, за които мислеше от години.

Една от възможностите бе да става въпрос за умишлено прикривано мутагенно заболяване, отключено след Чернобил или някой таен съветски експеримент, който бе повикал на бял свят „грипа на Ирод“. Досега обаче това бе само непотвърдена с нищо теория.

В тунела „Мидтаун“ един грамаден камион, изрисуван с щастливо танцуващи крави, поднесе и едва не го удари. Той скочи върху спирачките на доджа. Гумите изпищяха и предната броня се размина на сантиметри с камиона. На челото му изби хладна пот.

— Майната ти! — извика той на невидимия шофьор. — Следващия път ще ти донеса Ебола!

От известно време Дикън беше потиснат. До няколко седмици Центърът трябваше да излезе със съобщение пред обществеността. Дотогава, ако данните бяха верни, само в Щатите щяха да бъдат регистрирани поне пет хиляди случая на „иродов грип“.

След три години почти напразни усилия Кристофър Дикън вероятно щеше да бъде обявен за „един от многобройните“ оперативни работници по случая.