Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дарвин (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Darwin’s Radio, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,4 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2015-2016)
Корекция
sir_Ivanhoe (2016)

Издание:

Грег Беър

Радиото на Дарвин

 

Американска, първо издание

 

Greg Bear

Darwin’s Radio

The Ballantine Publishing Group

 

Превод: Юлиян Стойнов

Редактор: Иван Тотоманов

Художествено оформление на корица „Megachrom“, Петър Христов

Компютърна обработка: ИК „БАРД“ ООД, Иванка Пешева

Формат 84/108/32

Печатни коли 28

ИК „БАРД“ ООД, 2003

 

ISBN 954-585-408-1

История

  1. — Добавяне

21.
Вашингтон

Дикън седеше до Марк Огюстин в кабинета на министърката Максин Кърби. Доктор Кърби бе шейсетгодишна, средна на ръст, набита, с тъмношоколадова кожа и черни, пронизващи очи.

Наближаваше единайсет вечерта и те на два пъти вече бяха обсъждали всички подробности. На екрана на лаптопа се въртяха графики и снимки.

В стаята се върна Франк Шоубек, заместник-директорът на Националния здравен институт — беше отскочил до тоалетната. Всички знаеха, че Кърби не обича да използват служебната й тоалетна.

Министърката бе зареяла поглед в тавана и Огюстин погледна намръщено Дикън, обезпокоен, че докладът не й е направил нужното впечатление.

Тя ги погледна и каза:

— Кристофър, изключи тази проклета машина. Свят ми се зави от нея. — Дикън спря лаптопа и изключи проектора. Шоубек запали лампите и пъхна ръце в джобовете си.

— Сведенията от нашите болници — заговори Кърби — несъмнено са силен коз… а и виждам, че продължават да постъпват нови съобщения, от други райони.

— Непрекъснато — потвърди Огюстин. — Опитваме се да го запазим в тайна, но…

— Пораждате подозрения — кимна Кърби и започна да гризе нокътя на показалеца си. — Всеки момент ще излезе в новините. АЧЕРВ вече не е само любопитен феномен. Той се олицетворява с „иродовия грип“. Болест, която предизвиква мутации и води до спонтанни аборти. Между другото, името…

— Да, вярно — прекъсна я Шоубек. — Кой го измисли?

— Аз — призна Огюстин.

Дикън все още не можеше да определи ролята, която играеше Шоубек. Понякога се държеше като телохранител, друг път — като съветник.

— Е. Франк, казвай — това ще свърши ли работа? — попита Кърби. И преди да получи отговор прехапа устни и промълви; — Доста е страшничко.

— Така си е — потвърди Огюстин.

— Но, звучи малко налудничаво — продължаваше да разсъждава Кърби. — Нещо изскача от гените ни и започва да създава бебета-чудовища… от един-единствен гигантски яйчник? Марк, какво по дяволите е това?

— Не знаем нищо за неговата етиология — рече Огюстин. — Ограничени сме с щата и средствата, работим само по един проект.

— Ще поискаме добавъчни средства, Марк. Това вече е ясно. Но настроенията в Конгреса са враждебни. Не ми се ще да ме хванат, че вдигам фалшива тревога.

— От научна гледна точка откритието е сензационно. От политическа — това е бомба със закъснител. Ако не уведомим в най-скоро време обществеността…

— По дяволите, Марк! — прекъсна го Шоубек. — Нямаме данни за пряка връзка! Тъканите на заболелите от грипа гъмжат от АЧЕРВ — седмици след това. Но ако тези вируси са стари и отслабени и не могат да причинят болести? Проявяват се, да речем, защото е изтънял озонният слой и получаваме по-големи количества ултравиолетови лъчения, както когато ни излезе херпес на устата. Може да са съвсем безвредни и да нямат нищо общо със спонтанните аборти.

— Не смятам, че е съвпадение — спря го Кърби. — Поне на това ме навеждат анализите. Искам обаче да разбера защо организмът не унищожава тези вируси, защо не ги изолира?

— Защото те се отделят постоянно, в продължение на месеци — отвърна Дикън. — Както и да постъпва с тях организмът, те продължават да се излъчват от различни тъкани.

— Кои тъкани?

— Още не знаем със сигурност — отвърна Огюстин. — В момента изследваме костния мозък и лимфата.

— Няма абсолютно никакви признаци на виремия — продължи Дикън. — Липсва увеличаване на далака и подуване на лимфните възли. Навсякъде гъмжи от вируси, а никаква забележима реакция. — Той се почеса нервно по бузата. — Искам още веднъж да обсъдим един момент.

Министърката го погледна, а Шоубек и Огюстин млъкнаха.

Дикън премести стола си няколко сантиметра напред.

— Жените се заразяват с вируса от своите постоянни мъжки партньори. Самотните жени — тези, които нямат партньори, не страдат от АЧЕРВ.

— Това е глупаво — промърмори Шоубек недоволно. — Как, по дяволите, една болест ще знае дали жената си има постоянен партньор, или не?

— Глупаво или не — такава е статистиката. Проверихме го много внимателно. Вирусът се предава от мъжете на техните партньорки за доста продължителен период. Хомосексуалните двойки не страдат от него. Болестта се предава по полов път, но има избирателен характер.

— Господи! — възкликна Шоубек със смесица от съмнение и ужас.

— Добре, да приемем, че е така — кимна министърката. — Какво обаче е накарало вируса да излезе на бял свят?

Очевидно АЧЕРВ и хората са стари партньори — отвърна Дикън. — Все едно, че става въпрос за човешкия еквивалент на лизогенния фагоцит. Известно е, че лизогенните фагоцити се проявяват, когато бактерията бъде подложена на животозаплашващи стимули — като краен стрес например. Пренаселеност. Социални промени. Радиация.

Огюстин му хвърли предупредителен поглед и вметна:

— Ние сме много по-сложни от бактериите.

— Искаш да кажеш, че АЧЕРВ се активизира вследствие пренаселеността? — попита Кърби.

— Може би, но не за това говорех — отвърна Дикън. — Всъщност лизогенните фаги оказват помощ на бактерията. Понякога те изпълняват симбиозна функция. Те помагат на бактерията да се адаптира към новите условия и дори към нови хранителни източници и промени, като обменят гени. Да речем, че АЧЕРВ изпълнява подобна полезна функция за нас.

— Поддържайки ниско ниво на популацията? — Шоубек го погледна скептично. — Стресът на пренаселеността довежда до по-висок процент спонтанни аборти? Брей.

— Може би, не зная. — Дикън нервно избърса потните си длани в панталоните.

— А кой тогава знае? — попита го Кърби.

— Кайе Ланг — отвърна Дикън.

Огюстин махна едва забележимо с ръка, жест, който министърката не забеляза — Дикън стъпваше на тънък лед. Не бяха обсъждали този въпрос.

— Изглежда, Кайе надуши появата на АЧЕРВ доста преди всички останали — съгласи се Кърби. — Друго ми кажи, Кристофър. — Тя се наведе и го изгледа предизвикателно. — Ти как разбра? Още през август, когато беше в Грузия? Как надуши — с интуиция на ловец?

— Бях чел статиите й — отвърна Дикън. — Направо ме поразиха.

— Любопитно. И защо Марк те е пращал в Турция и Грузия?

— Рядко пращам Кристофър някъде — намеси се Огюстин. — Но когато става въпрос за плячка, той има вълчи инстинкти.

Кърби не сваляше поглед от Дикън.

— Не бъди стеснителен, Дикън. Марк те е пратил да душиш за нова и страшна болест. Оценявам това — като профилактична медицина, приложена в политиката. Но случайна ли беше срещата ти с Кайе Ланг в Грузия?

— В Тбилиси има офис на ЦКБ — опита се да му помогне Огюстин.

— Офис, който господин Дикън не си е направил труда да посети дори колкото да каже здрасти. — Министърката го гледаше със сбърчени вежди.

— Отидох, за да се срещна с нея. Възхищавам се от работата й.

— Но нищо не си й казал.

— Нищо съществено.

Кърби погледна Огюстин.

— Ще можем ли да я привлечем?

— Тя си има проблеми — отвърна Огюстин.

— Какви проблеми?

— Съпругът й е изчезнал, вероятно е самоубийство — обясни Огюстин.

— Преди около месец — допълни Дикън.

— Но това не е всичко. Преди да изчезне той продал компанията без нейно знание, за да покрие инвестиция на рисков капитал, за която тя също не била известена.

Дикън не знаеше нищо за тези подробности. Изглежда, Огюстин разполагаше със собствени източници за Кайе Ланг.

— Здравата го е закъсала, горкичката — въздъхна Шоубек. — И какво предлагате, да я оставим на мира, докато се съвземе?

— Щом ни трябва, няма какво да чакаме — заяви Кърби. — Господа, цялата тази работа хич не ми харесва. Наречете го женска интуиция, зова на хормоните и прочее. Искам най-добрите експерти, до които можем да се доберем. Марк?

— Ще й се обадя — обеща с неочакван ентусиазъм Огюстин.

— Направи го — кимна Кърби и завъртя стола си към Дикън. — Кристофър, все още ми се струва, че криеш нещо.

— Нищо съществено. — Дикън поклати глава.

— Така ли? — Здравната министърка повдигна вежди. — Най-добрият вирусолог в Центъра? Марк каза, че разчитал на твоя нюх.

— Понякога Марк е твърде откровен — въздъхна Огюстин.

— Така е — потвърди Кърби. — Кристофър също трябва да е откровен. Какво казва прословутият ти нюх?

Дикън бе малко объркан от неочакваната промяна в разговора. Не му се щеше да излиза с все още слаба ръка.

— Активираният човешки ендогенен вирус е много, много стар — поде предпазливо той.

— Е, и?

— Не съм сигурен дали става въпрос точно за болест.

Шоубек изпръхтя презрително.

— Продължавай — каза Кърби.

— Това е неразделна част от човешката биология. Имало го е в нашата ДНК много преди да се появи човекът. Може би върши това, за което е предназначен.

— Да убива деца? — възкликна ядосано Шоубек.

— Да регулира някаква важна функция, в пределите на целия вид.

— Нека се придържаме към сигурните факти — намеси се Огюстин. — АЧЕРВ предизвиква „иродовия грип“. Той води до вродени дефекти и спонтанни аборти.

— Разполагаме с достатъчно данни, за да поискам среща с президента и Конгреса — рече Кърби.

— Съгласен съм — каза Шоубек. — Но имам известни притеснения. Да не стане така, че всичко това да се обърне и да се стовари на нашите глави.

Дикън почувства дълбоко облекчение. Едва не бе изгубил играта, а ето че дори успя да спести един джокер, който да използва по-късно: следи от АЧЕРВ в труповете от Грузия. Току-що Мария Кьониг от Вашингтонския университет им бе пратила резултатите.

— Утре имам среща с президента — продължи здравната министърка. — Ще ми отдели само десет минути. Пригответе ми повечко цветни диаграми.

Съвсем скоро АЧЕРВ щеше да получи статута на официална криза. В здравната политика кризите се решаваха с помощта на познати научни средства и изпитани бюрократични рутинни мерки. Дикън не вярваше, че някой ще повярва в предположението му, докато не възникнат нови, още по-странни случаи. Той самият трудно би повярвал.

 

 

Бе прохладен ноемврийски следобед. Огюстин открехна вратата на служебния линкълн, извърна се към Дикън и каза:

— Как постъпваш, когато някой те попита какво мислиш по въпроса?

— Движа се по течението.

— И този път се справи, вундеркиндчо.

Огюстин седна зад волана. Изглеждаше доволен от срещата.

— Остават й само шест месеца до пенсия. Разбрах, че смятала да ме предложи за свой заместник.

— Моите поздравления — рече Дикън.

— С човек като Шоубек зад гърба… — въздъхна Огюстин. — Но все пак се надявам да стане, Кристофър. Най-сетне да изтегля голямата печалба.