Грег Беър
Радиото на Дарвин (13)

13.
Кеймбридж, Масачузетс

Кайе беше напълно изтощена. Последната седмица се бе чувствала като истинска кралица — заобиколена от възторжена тълпа учени, които я поздравяваха един през друг, задето бе открила истината малко по-рано от всички останали. Ала имаше и други гласове. Е, не беше чак толкова зле, колкото с горкия Чарлз Дарвин, който трябвало да преглъща упреците на Лин Маргулис с неговата теория за симбиотичната еволюция на еукариотните клетки. И все пак…

Няколко скептични и гневни писма на стари учени, публикувани в списания, я обвиняваха, че гони вятъра, далеч по-известни от нея изследователи бързаха да намекнат в изказванията си, че са на път да открият много по-важни неща. Колкото по-голям е успехът, толкова си по-близо до платинения пръстен на Познанието и Признанието.

Всичко това бе напълно поносимо. В края на краищата такъв бе обликът на науката — тя носеше недостатъците на хората. Но после Сол се скара с редактора на „Клетка“ и я лиши от всякакви шансове да публикува разработките си там. Наложи се да се обърне към „Вирусология“, чудесно списание, но едно ниво по-долу от най-добрите. Нито веднъж не я поканиха в „Сайънс“ и „Нейчър“. Беше изкатерила доста голяма височина, но от известно време стоеше там.

Изведнъж цял куп лаборатории и изследователски центрове от различни краища на света започнаха да настояват да се запознае с работите им — повечето от които потвърждавали нейните предположения. Кайе реши да избере само онези, които по една или друга причина я бяха подкрепили през изминалите години — най-вече изследователския център „Карл Роуз“ в Кеймбридж, Масачузетс.

Центърът „Карл Роуз“ бе построен върху сто акра борова гора, засадена през 50-те, и се състоеше от кубична лабораторна сграда и административна част. Основен спонсор на центъра беше невероятно богатата фамилия Ван Бускирк от Бостън. В центъра се занимаваха главно с молекулярна биология.

Трима от учените в „Карл Роуз“ бяха получили стипендии за разработките си върху проекта за „Човешки геном“ — масивен, подкрепян със сериозно финансиране многонационален опит да се разгадае човешкият генетичен материал, да се анализират древните генни фрагменти, открити в „сметищата“ на гените, които учените наричаха интрони. Водещ учен в тази насока бе не друг, а Джудит Къшнер, която навремето в Станфорд бе рецензент на Кайе.

Не повече от метър и шейсет, Джудит имаше къдрава черна коса, кръгло засмяно лице и малки, но блестящи черни очи. Имаше и репутацията на учен, който знае какво търси и как да го постигне — смятаха я за истински магьосник, в чиито ръце всяка апаратура започва да работи на максимални обороти.

Това, че напоследък прекарваше повече време да пише отчети и да преглежда докторати, бе само поредната досадна прищявка на съвременната наука.

Фиона Биърс, червенокосата секретарка и помощничка на Къшнер, преведе Кайе през лабиринта от лаборатории до централния асансьор.

Кабинетът на Къшнер бе разположен на най-долния етаж, под земята, но над мазетата: без прозорци, с бетонни стени, боядисани в бежов латекс. По стените бяха налепени изрезки от списания и компютърни разпечатки. Четири компютъра бръмчаха синхронно в ъгъла, между тях и един суперкомпютър „сим енджайн“, подарен от „Майнд Дизайн“ в Сиатъл.

— Кайе Ланг, толкова се гордея! — посрещна я засмяно Къшнер и се надигна от стола, за да я прегърне. — Я ми кажи — кой те потърси? Лин? Или направо Стареца?

— Лин ми се обади вчера — отвърна Кайе и се изчерви. Къшнер плесна с ръце, размаха ги към тавана, за да отбележи победата, и обяви:

— Чудесно!

— Всичко ми се струпа накуп — оплака се Кайе и седна на стола, който й предложи Къшнер.

— Граби с пълни шепи! Наслаждавай се! — посъветва я завистливо Къшнер. — Ти го заслужи, скъпа. Три пъти те гледах по телевизията. Джеки Онияма от Си Ен Ен се опитваше да коментира откритието ти — какви смехории само! Тя и на живо ли е такава сладурана?

— Всички се държаха много мило с мен. Омръзна ми да обяснявам едно и също.

— Но пък има много неща за обясняване. Как е Сол? — превключи темата Къшнер, като умело прикри безпокойството си.

— Добре е. Все още се опитваме да сковем партньорство с грузинците.

— Ако и сега не искат да ти станат партньори, значи нищо не разбират от истинския капитализъм — заяви Къшнер и седна до Кайе.

Фиона Биърс ги слушаше засмяно.

— И тъй… поде Къшнер и погледна Кайе внимателно. — Пътят не се оказа толкова дълъг, а?

Кайе се засмя.

— Чувствам се толкова млада!

— Аз пък ти завиждам. Нито една от безумните ми идеи не е печелила толкова внимание.

— Накрая всичко опира до пари.

— Пари, пари. Да ти трябват, случайно?

— Не бих искала да компрометирам професионалното си положение.

— Ах, не забравяй, скъпа, че ние сме жени. От нас се очаква да правим наука по различен начин. Ние слушаме и трупаме, слушаме и трупаме, досущ като бедничката Розалинд Франклин, а не като всичките тези гениални млади момчета. И винаги го правим напълно безкористно. Но стига сме дрънкали празни приказки. Имам нещо наистина интересно, което трябва да ти покажа. Фиона, бъди така добра и пусни нашата малка симулация.

Кайе премести стола си встрани. Биърс седна до големия компютър и изпука пръстите си като пианист.

— Джудит се зароби на тази машина цели три месеца — обяви тя. — Това, което ще пусна, се уповава до голяма степен на твоите изследвания, останалото е информация, събрана от три геномни проекта — използвахме само най-новите сведения. Започваме с обвивката на АЧЕРВ и неговата миниатюрна, универсална система за доставка. Ще видиш симулация на процеса на заразяване, базирана върху лабораторни резултати от петия етаж — групата на Джон Доусън. Те инфектираха хепатоцити в плътни тъканни култури. Виж какво се получи.

Биърс натисна един клавиш и пусна компютърната симулация. Пред очите й микроорганизмите на АЧЕРВ проникнаха в хепатоцитите — чернодробни клетки в лабораторни петрита — и започнаха да преустановяват някои клетъчни функции, да кооперират с други, да транскрибират тяхната РНК до ДНК и да се интегрират в клетъчната ДНК, след което и да се репродуцират. Оцветени в ярки, симулирани цветове, започнаха да се оформят новите вирусни микроорганизми, лишени от обвивка сред цитозола — вътрешната клетъчна течност. После вирусите мигрираха до външната клетъчна мембрана и се измъкваха във външния свят — всеки микроорганизъм обгърнат в парченце от собствената обвивка на клетката.

— Те разрушават мембраната, но го правят много фино и внимателно. Вирусите подлагат клетката на стрес, но не я унищожават. Приблизително един на двайсет вируса е жизнеспособен — пет пъти повече, отколкото при СПИН-вируса.

Симулацията се прехвърли на молекулите, създадени заедно с вирусите — обгърнати в клетъчни транспортни пакети, наречени везикули, те излизаха навън заедно с новите заразяващи микроорганизми. Над някои от тях имаше надписи: „ПГА?“ и „ПГЕ?“

— Спри за малко, Фиона. — Къшнер се наведе напред и чукна с върха на молива по оранжевите обозначения. — АЧЕРВ не носи всичко, което е необходимо, за да предизвика „иродовия грип“. Непрестанно откриваме големи скупчвания от протеини в заразени от АЧЕРВ клетки, без обаче да са прекодирани. Такова нещо не бях виждала. После тези скупчвания неочаквано се разпадат и клетката се изпълва с малки протеинни фрагменти, които нямат никаква работа там.

— Търсехме протеини, които водят до изменение на нашите клетъчни култури — продължи Биърс. — Направо ги разпердушинват. Две седмици си блъскахме главите над този проблем, после решихме да изпратим заразени клетки до тъканна банка за сравнение. Там отделили нашите нови протеини и открили…

— Чакай, Фиона, това е моята част — прекъсна я Къшнер и я заплаши с пръст.

— Извинявай — засмя се Фиона. — Всичко е вълнуващо и се случи толкова бързо!

— Тогава решихме, че АЧЕРВ задейства някой ген в друга хромозома. Но по какъв начин? Продължихме да търсим… и се натъкнахме на активиран от ЧЕРВ ген в хромозома 21. Там се съдържа кодът за нашия полипротеин, така нареченият голямопротеинов комплекс или ГПК. Един уникален транскрипционен фактор контролира специално проявите на този ген. Потърсихме този фактор и го намерихме в генома на АЧЕРВ. Заключено ковчеже със съкровище в 21-ва хромозома, а ключът за него — в нашия вирус. Те са съучастници.

— Изумително — каза Кайе.

Биърс пусна отново симулацията, този път съсредоточавайки картината върху действията на 21-ва хромозома — създаването на полипротеина.

— Но, Кайе — скъпа Кайе, — това съвсем не е всичко. Тук има една загадка. Протеазата на АЧЕРВ слепва три нови циклооксигенази и липооксигенази от ГПК, които след това синтезират три различни и уникални простагландина. Два от тях са нови за нас и са нещо изключително. И трите изглеждат доста мощни. — С помощта на молива Къшнер обозначи точката, през която простагландините се транспортират извън клетката. — Това може да обясни слуховете за спонтанни аборти.

Кайе се намръщи съсредоточено.

— Изчислихме, че едно пълномащабно заразяване с АЧЕРВ може да доведе до произвеждането на достатъчно нови простагландини, които да предизвикат аборт на всеки фетус у бременна жена в срок от една седмица.

— И като че ли чудесата не стигаха — намеси се Биърс и посочи серия гликопротеини, — ами заразените клетки произвеждаха тези странични продукти. Не сме ги анализирали напълно, но много приличат на ФСХ и ЛХ — фоликулостимулиращи хормони и лутеинизиращи хормони. Ето тези пептиди, изглежда, секретират хормоните.

— Старите, добре познати господари на женската съдба — кимна Къшнер. — Съзряване и отделяне на яйцеклетката.

— Но защо? — попита Кайе. — Ако току-що са предизвикали аборт… защо трябва да предизвикват нова овулация?

— Не знаем кое от двете се активизира първо. Може първо да е овулацията, а после абортът — посочи Къшнер. — Не забравяй, че това са чернодробни клетки. Все още не сме започнали изследвания върху репродуктивни тъкани.

— В това няма никакъв смисъл!

— Тъкмо там е предизвикателството — засмя се Къшнер. — Каквото и да представлява този твой малък ендогенен вирус, грешно е да се твърди, че е безвреден — поне за нас, жените. Изглежда като нещо, създадено да напада, да превзема и да използва придобитото за свои цели.

— И вие двете сами ли свършихте цялата работа?

— Горе-долу — каза Къшнер.

— Днес пращаме резултатите в Националния здравен институт и Геномния проект — добави Биърс.

— Но преди това запознахме теб — каза Къшнер и я потупа по рамото. — Не искаме вълците да те разкъсат.

Кайе се намръщи.

— Не разбирам.

— Не бъди наивна, скъпа — рече й загрижено Къшнер. — Това, което търсим, може да е старозаветната лоша вест. Вирус, който убива зародиши. Много зародиши. Някой може да те сметне за пророк. А ти знаеш какво става с пророците, които носят лоши вести.