Грег Беър
Радиото на Дарвин (83)

83.
Снохомишска област

Мич извади последните кашони и ги остави до входната врата. Уендъл Пакър щеше да дойде по-късно с камиона за мебелите. Той се изправи и огледа къщата смръщено. От Коледа бяха минали само два месеца.

Кайе излезе от спалнята с телефона в ръка.

— Изключили са го. Сигурно задето ги предупреди, че ще напускаме.

Мич седна на един стол.

— Божичко, колко съм изморен. Малко остана.

— По дяволите — сепна се Кайе. — Забравих да заредя мобилния телефон. Батерията му е свършила. — Тя се върна в спалнята. Мич я изпрати с поглед. Забеляза, че продължава да върви съвсем изправена, макар че беше в седмия месец и коремът й изпъкваше забележимо. Плъзна поглед из стаята. После сведе очи към ръцете си. Изглеждаха подпухнали, със задебелени накрая пръсти, като ръчищата на Попай. Усещаше, че и краката му са отекли. Спеше му се, а бе едва четири следобед. Тъкмо бяха обядвали — супа от консерва. Навън бе още светло.

Кайе се върна и той скочи да й помогне да се настани на дивана. Изведнъж спря и вдигна ръка към челото си.

— Какво ти е? — попита го тя обезпокоено.

В този миг той видя първия блясък на заслепяващата светлина. Затвори очи и се отпусна на дивана.

— Идва — едва успя да каже Мич.

— Кое?

Той си посочи челото.

— Бум.

— В чантата си имам „Напроз“ — каза Кайе. Той я чу как става и върви през стаята. Зад спуснатите му клепачи отново блесна светлина. Болката беше като ехтяща в тясна долина артилерийска канонада.

Кайе пъхна две таблетки в ръката му и му подаде чаша вода. Той ги преглътна, без да отваря очи, без да вярва, че ще му помогнат. Може би ако се бе вслушал по-рано в признаците на задаващия се пристъп, ако ги бе глътнал сутринта…

— Ела, ще ти помогна да си легнеш — рече Кайе.

— Какво?

— В леглото.

— Трябва да тръгваме.

— Добре де. Но първо ще поспиш.

Това беше единственото спасение. Но и в съня болката бе все така нетърпима. Той си я спомняше — като гигантска, смазваща тялото му планина. Надигна се и остави на Кайе да го заведе до леглото. Изпита известно облекчение, когато почувства хладните чаршафи.

В просъница чу Кайе да му казва, че го обича.

 

 

Кайе дръпна одеялото и пипна Мич по челото. Беше влажно и студено като лед. Тя седна на леглото до него. Мъчно й беше, че не може да сподели болката му, да я облекчи. Също както и той не можеше да сподели нейната при раждане.

Мич дишаше учестено и повърхностно. Тя посегна машинално и докосна издутия си корем. Бебето се бе успокоило, след като цяла сутрин я подритваше.

— Мич? — повика го тихо тя, но той не отговори. Тя се изпъна по гръб, но не й беше удобно, обърна се на една страна, с лице към Мич, и се сгуши в него. Тишината в къщата я безпокоеше. Въздухът бе съвсем неподвижен. Не се чуваше дори обичайният далечен тътен от магистралата.

След около половин час се надигна. Мич продължаваше да спи, но сега дишането му изглеждаше по-равномерно. Тя отиде в кухнята и докато си наливаше чай, пред къщата спря кола. Кайе заобиколи масата и надникна през прозореца. Виждаше само светлините на фарове. Не очакваха никого. Уендъл беше в Сиатъл, щеше да дойде с камиона чак утре сутринта. Мъртън беше в Бересфорд, а Сю и Джек — в източен Вашингтон.

Помисли си дали да не събуди Мич, но не знаеше ще успее ли.

— Може пък да е Мария — каза тя на глас.

Но не посмя да иде при вратата. В хола и всекидневната цареше мрак, лампите светеха само в кухнята. Тънък лъч от фенер трепна по прозореца и се спря на отсрещната стена. Не беше пуснала пердетата — нали нямаха съседи.

После на вратата се почука — рязко и силно. Кайе си погледна часовника — беше точно седем.

На вратата отново се почука настойчиво.

— Кайе Ланг? — Гласът бе непознат, силен. — Мичъл Рейфълсън? Отворете. От юридическата служба на щатския шерифски отдел.

Дъхът й секна. Това пък какво беше? Дали нямаше връзка с нея? Тя отиде до вратата, дръпна резето и отвори. Светлината от фенерчето се плъзна по лицето й. Кайе се пресегна и включи външното осветление.

— Аз съм Кайе Ланг.

Бяха двама, цивилни. Единият, по-високият, с късо подстригана коса, пристъпи напред.

— Госпожице Ланг, тук имаме…

— Госпожо Ланг — поправи го тя.

— Добре, госпожо. Казвам се Уолас Юргенсън. Това е доктор Кевин Кларк от Снохомишския здравен отдел. Аз съм официален представител на Специалния отдел, създаден по поръчка на Кабинета за извънредно положение. Госпожо Ланг, имаме федерално разпореждане, въз основа на наредбата на щатската канцелария към Работната група. От нас се иска да се свържем с всички жени, които могат да бъдат потенциални заразоносители, във връзка с второстадийна…

— Това са глупости — прекъсна го Кайе.

Мъжът млъкна, погледна я изненадано, после продължи:

— Второстадийна АЧЕРВ-бременност. Разбирате ли за какво ви говоря, госпожо?

— Да — каза Кайе. — Но вие грешите.

— Дойдохме тук, за да ви информираме, че по решение на канцеларията към Работната група и Центъра за контрол за болестите, за да се избегне…

— Аз работех там — отново го прекъсна Кайе.

— Зная — отвърна Юргенсън. Кларк се усмихна и кимна, сякаш се радваше да се запознае с нея. — Накратко, госпожо Ланг, съответните органи са преценили, че вие може да представлявате заплаха за общественото здраве. Ето защо сме длъжни да информираме вас и всички останали жени от областта — за възможностите, които им се предоставят.

— Лично аз избирам да остана тук — произнесе с леко разтреперан глас Кайе. Плъзна поглед по лицата им. Приятни хора, гладко обръснати, възпитани, нервни и смутени също като нея.

— Имаме заповеди да отведем вас и съпруга ви в карантинния център в Линууд, където ще бъдете изолирани и ще получавате нужната ви медицинска помощ, докато не бъде решено, че повече не представлявате здравен риск…

— Не — повтори Кайе и усети, че лицето й се изчервява. — Това са абсолютни глупости. Съпругът ми е болен. Той не може да пътува.

Лицето на Юргенсън се изпъна. Очевидно се готвеше да направи нещо, което хич не му харесваше. Той погледна към Кларк. Отзад се появиха двама заместник-шерифи. Единият едва не се спъна в прага на верандата. Юргенсън преглътна и едва тогава продължи:

— Доктор Кларк може да прегледа мъжа ви преди да ви откараме.

— Той има силно главоболие — рече Кайе. — Мигренозен пристъп. Получава ги от време на време. — Погледна към алеята. Зад шерифската кола бе паркирана малка линейка. Миришеше на влага и на студен, нощен въздух.

— Ние нямаме избор, госпожо Ланг.

Нищо не можеше да направи. Ако се съпротивляваше, просто щяха да повикат още хора.

— Ще дойда. Но мъжът ми не е в състояние да бъде транспортиран.

— Госпожо, и двамата може да сте заразоносители. Длъжни сме да ви отведем.

— Аз ще прегледам мъжа ви и ако е нужно, ще му назнача лечение — обеща Кларк.

Очите на Кайе се наляха със сълзи. Чувстваше се отчаяна, безпомощна, изпълваше я безсилен гняв. Видя, че Юргенсън и Кларк поглеждат над рамото й, и в същия миг почувства зад гърба си някакво раздвижване. Извърна се рязко, изплашена, сякаш бе попаднала в засада.

Беше Мич. Пристъпваше мъчително, с изпънати крака и полузатворени очи, като чудовището на Франкенщайн.

— Какво има, Кайе? — попита той с дрезгав глас. Дори тези няколко думи го накараха да смръщи болезнено лице.

Кайе се обърна и изгледа Кларк и Юргенсън.

— Той има тежка мигрена. Боли го, разбирате ли?

— Кои са тези? — попита Мич и едва не се строполи. Кайе изтича при него и го подкрепи. — Не виждам почти нищо — оплака се Мич.

Кларк и Юргенсън разговаряха шепнешком.

— Госпожо Ланг, бихте ли го извели на верандата? — напрегнато каза Юргенсън. Кайе видя, че един от заместник-шерифите държи пистолет.

— Какво има?

— Те са от Работната група — обясни Кайе. — Дошли са да ни отведат.

— Защо?

— Някаква разпоредба, че сме били заразни.

— Не — поклати глава Мич и опита да се освободи от ръката й.

— Точно това им казах и аз. Но, Мич, нищо не може да се направи.

— Не! — извика Мич и размаха ръце. — Върнете се, когато ще мога да ви виждам. Когато ще мога да говоря нормално! Оставете жена ми на мира, за Бога!

— Госпожо, моля ви излезте на верандата — повтори заместник-шерифът. Кайе почувства, че ситуацията става опасна. Мич не беше в състояние да води нормален разговор. Кайе не знаеше какво може да направи, за да я защити. Мъжете отвън очевидно бяха изплашени. Времената бяха ужасни и можеха да се случат ужасни неща — да ги застрелят, може би дори да подпалят къщата.

— Жена ми е бременна — повтори Мич. — Моля ви, оставете ни на мира. — Той направи опит да се приближи до вратата. Кайе застана до него и го улови за ръката.

Заместник-шерифът продължаваше да държи пистолета насочен към земята, но сега вече го стискаше с две ръце. Юргенсън го смъмри да го прибере. Той поклати глава и каза:

— Страх ме е да не направят някоя глупост.

— Добре, излизаме — склони Кайе. — Не се дръжте като идиоти. Не сме блъвнали от зараза.

Юргенсън им каза да излязат навън и да застанат на верандата.

— Докарали сме линейка. Ще ви отведем някъде, където да се погрижат за мъжа ви.

Кайе помогна на Мич да излезе. Ризата му беше мокра от пот.

— Не виждам нищо — прошепна й той в ухото. — Какво правят?

— Искат да ни откарат. — Бяха на двора. Юргенсън даде знак на Кларк Да отвори задния капак на линейката. Кайе забеляза, че зад кормилото на линейката седи млада жена. — Не прави нищо необмислено — помоли тя Мич. — Върви напред, аз ще ти помагам. Как си след хапчетата?

Мич поклати глава.

— Все така зле. Чувствам се глупаво… задето те оставих сама. Ти си толкова безпомощна. Говореше с пресипнал глас, без да отваря очи. Светлините на фаровете го дразнеха. Мич засенчи очите си с ръце и понечи да се дръпне настрани.

— Не мърдай! — извика заместник-шерифът и вдигна оръжието. — Дръж си ръцете така, че да ги виждам!

Кайе чу шум от още коли. Вторият заместник-шериф се обърна.

— Някой идва. Камиони. Няколко са.

Тя преброи четири чифта светлини. Приближаваха се към къщата. Три камиона и една кола спряха на алеята със скърцане на гумите. Отзад в камионите имаше мъже — с маслиненочерни коси, карирани ризи, кожени сака, шушлякови якета. Кайе зърна сред тях Джек, мъжа на Сю.

Джек скочи на земята, даде знак с ръка и мъжете останаха в каросериите.

— Добър вечер — рече Джек. Лицето му беше съвсем безизразно. — Кайе, Мич, здрасти. Телефоните ви не работят.

Заместник-шерифът погледна въпросително Юргенсън и Кларк. Пистолетът му сочеше земята. От колата излязоха Уендъл Пакър и Мария Кьониг и се приближиха към тях.

— Всичко е наред — рече Пакър. — Доведохме приятели, за да помагат с мебелите.

— Мич има мигрена — каза Кайе. Мич направи опит да се освободи от ръката й, но краката му все още трепереха.

— Бедничкият — рече Мария и заобиколи шерифите. — Не се безпокойте — каза им тя. — Ние сме от Вашингтонския университет.

— А ние сме от Петте племена — добави Джек. — Това са наши приятели. Ще им помагаме да се местят. — Мъжете в камионите помахаха с ръце, но усмивките им бяха мрачни, заплашителни. Приличаха на бандити.

Кларк потупа Юргенсън по рамото и каза:

— Хайде да не влизаме в заглавията на вестниците.

Юргенсън кимна. Кларк влезе в линейката, а Юргенсън седна в колата. Без повече приказки двете коли потеглиха. Скоро здрачът ги погълна.

Джек пристъпи напред. На устните му трепкаше доволна усмивка.

— Забавно беше.

Уендъл и Мария помогнаха на Мич да седне на земята.

— Ще се оправя — обеща той, стиснал главата си в ръце. — Божичко, колко безпомощен бях. Нищо не можех да направя.

— Не се безпокой. — Мария го погали.

Кайе коленичи до него и опря челото си в неговото.

— Хайде да се прибираме. — Двете с Мария помогнаха на Мич да стане.

— Оливър се обади от Ню Йорк — каза Уендъл. — Кристофър Дикън му звъннал и го предупредил, че се готви нещо страшно. Той ни каза, че не отговаряте на телефоните си.

— Това беше днес следобед — допълни Мария.

— Мария се обади на Сю — продължи Уендъл. — Сю пък позвъни на Джек. Джек тъкмо беше в Сиатъл.

— Имахме среща в казиното — подхвана на свой ред разказа Джек. — Момчетата сами предложиха да дойдат. И добре стана. А сега, ако питате мен, най-добре да ви откараме в Кумаш.

— Готов съм — кимна Мич. Той измина няколко крачки сам, спря и се обърна. — Мога да се справя. Добре съм вече.

— Там не могат с пръст да ви пипнат — рече Джек и погледна към пътя. — Проклети копелета. Щом своите започнаха да правят на индианци.