Грег Беър
Радиото на Дарвин (91)

91.
Кумашка област. Източен Вашингтон

Мич се събуди от някакъв звук, седна в леглото и се ослуша.

Кайе лежеше до него и тихичко похъркваше. Той погледна към легълцето на Стела, над което светеше циферблатът на електрически часовник. Беше два и десет.

Той стъпи на пода и разтърка очи. Беше готов да се закълне, че е чул нещо, макар сега да цареше тишина. Не му оставаше друго освен да стане и да види. От няколко дни държеше под леглото една стоманена тръба, просто за всеки случай. Нямаше пистолет, нито знаеше да борави с оръжие и за миг се зачуди дали не е бил твърде непредпазлив.

Стана и тръгна към кухнята. Подът беше студен. Нощта бе облачна, не се виждаха никакви звезди. Той се препъна в коша за бельо и изведнъж осъзна, че източникът на шума е вътре.

Върна се обратно в спалнята. Детското легло, поставено откъм страната на Кайе, изпъкваше в мрака.

Подуши въздуха, но носът му беше запушен. Подуши отново и подсмръкна.

— Какво има? — Кайе седна в леглото. — Мич?

— Не знам — отвърна той.

— Ти ли ме повика?

— Не.

— Стела?

— Съвсем спокойна е. Мисля, че спи.

— Запали лампата.

Това изглеждаше съвсем разумно. Той запали лампата на тавана. Стела го гледаше от креватчето, стиснала мъничките си юмручета. Устенцата й бяха отворени, но не издаваше никакъв звук.

Кайе се наведе над леглото и я погледна внимателно.

Стела произнесе едно пискливо „ку“. Очите й ги следяха внимателно, зениците ту се свиваха, ту се разширяваха. Нямаше съмнение, че ги вижда и че нещо не й се нрави.

— Сигурно се е почувствала самотна — предположи Кайе. — Нахраних я преди час.

— И как ни повика? Да не е телепат? — Той отново подуши въздуха. Прозорчето над леглото беше затворено. — Какво е това?

Кайе коленичи до леглото и вдигна Стела. Помириса я и погледна Мич. Лицето й бе разкривено в странна маска.

Стела изкука отново.

— Мисля, че има колики — каза Кайе. — Подуши я.

Мич взе Стела от Кайе. Бебето бърчеше челце, втренчило поглед в него. Мич бе готов да се закълне, че лицето й е просветляло и че някой вика името му — вътре в стаята, или извън нея. Сега вече здравата се изплаши.

— Не е телепатия — успокои го Кайе. — Нещо друго е. Сещам се какво. Смяташе се, че го няма при хората, но само преди няколко години група учени доказаха обратното.

— И кое е то?

— Активни вомероназални органи. В основата на носната кухина. Те произвеждат определен тип молекули… вомероферини. Като феромоните. Предполагам, че при мен и теб сега са доста развити. — Тя повдигна бебето. — Устните ти са се разтеглили настрани…

— Твоите също — прекъсна я Мич.

— Това е вомероназална реакция. На времето нашата домашна котка правеше подобна физиономия, когато подушваше нещо интересно — мъртва мишка или мишницата на майка ми. — Кайе зарови нос в телцето на бебето и го подуши внимателно. — Ето, пробвай тук, зад ушите.

Мич се наведе и също подуши. Бебето замръзна неподвижно, стреснато от близостта му.

— Не — произнесе то съвсем отчетливо. — Не.

Кайе я доближи до гърдите си и й даде да суче.

Мич докосна с пръст участъка зад ухото и го доближи до носа си. На върха на пръста имаше мазна капка, но не приличаше на кожна мазнина. Той разтърка пръсти и ги подуши отново.

— Феромони — каза замислено. — Или как там ги наричали?

— Вомероферини. Бебешки зов за помощ. Ти пръв се събуди. Сигурно имаш по-добро обоняние. Хайде да спим сега.

Мич се опипа зад ухото и внимателно подуши пръста си. Миришеше по същия начин.

 

 

Само след час отново се събуди и скочи толкова внезапно, че се спъна в крака на Кайе. Още беше тъмно. Откъм пътя се чуваше приближаващ се тътен. Той побутна Кайе по рамото.

— Камиони.

Тъкмо си бе закопчал ризата, когато някой затропа по входната врата. Кайе премести Стела в средата на тяхното легло и бързо си навлече пуловер и панталони.

Мич отвори. Отвън стоеше Джек. Изглеждаше много притеснен.

— Сю започна да ражда — каза той. — Връщам се в клиниката.

— Идваме веднага — каза Мич. — Галбрейт там ли е?

— Няма да дойде. Вие също трябва да изчезвате. Снощи онези заговорници пак са се събирали — без мен. Нали бях при Сю…

— И какво… — поде Мич, но млъкна, щом забеляза на пътя три камиона и седмина мъже до тях.

— Решили са, че бебетата са болни — намусено каза Джек. — Искат държавата да се грижи за тях.

— Искат си проклетото казино — озъби се Мич.

— Не желаят да говорят с мен. — Джек докосна маската на лицето си. — Поне ги убедих да ви пуснат да си вървите. Не мога да тръгна с вас, но моите хора ще ви прекарат по задния път. — Джек вдигна безпомощно ръце. — Сю искаше Кайе да е при нея. Жалко, че не можете да сте с нас в този момент. Трябва да вървя.

— Благодаря ти — рече Мич.

Кайе застана зад него. Беше поставила Стела в бебешката седалка.

— Готова съм — каза тя. — Но искам да видя Сю.

— Не — възрази Джек. — Всичко е заради онази проклета старица. Трябваше да я изгоним.

— Не е само тя — успокои го Мич.

— Сю има нужда от мен! — проплака Кайе.

— Няма да те пуснат — предупреди я Джек. — Те са повече от нас. Чули са в новините за някакви умрели мексиканци в Сан Диего. Сега мозъците им са се втвърдили като камъни. Още малко и ще се нахвърлят върху нас.

Кайе избърса очи. Плачеше от гняв и безсилие.

— Предай й, че я обичаме. Джек, благодаря ти за всичко.

— Ще й предам. Сега трябва да вървя.

Мъжете отвън отстъпиха място на Джек, той се качи в пикапа и потегли.

— Тойотата е в по-добро състояние — рече Мич, вдигна куфарите и ги отнесе до багажника под бдителните погледи на седмината мъже. Те си шепнеха нещо, но гледаха да стоят на разстояние от Мич и Кайе. Някои дори избягваха погледите им и правеха странни знаци с ръце. Кайе нагласи бебешката седалка и я пристегна.

В два от камионите имаше пушки, поставени на специални стойки. Кайе ги видя и гърлото й се сви от страх. Тя се пъхна на седалката до Стела.

Мич донесе лаптопа и няколко папки с документи, пусна и тях в багажника, сетне хлопна капака. Кайе натискаше бутоните на мобилния си телефон.

— Не го прави — посъветва я мрачно Мич. — Ще разберат къде сме. Ще позвъним от уличен телефон някъде по пътя.

За миг луничките на Кайе засияха в тревожно червено.

Мич я наблюдаваше с втрещено от почуда лице.

— Ние сме извънземните — промърмори той. След това завъртя ключа. Седемте мъже се качиха в камионите и ги поведоха по пътя.

— Имаш ли пари за бензин? — попита я той.

— Имам в чантата. Не искаш да използваме кредитните карти ли?

Мич не отговори на въпроса й.

— Резервоарът е почти пълен.

Стела изчурулика нещо, после потъна в мълчание, загледана към гористите хълмове. Облаците се бяха спуснали ниско над хоризонта. Черният път бе доста неравен, но съвсем проходим. Камионите ги придружиха до самия му край, където голяма табела маркираше границите на резервата и рекламираше казиното „Дивия орел“.

Вятърът захвърли няколко капки от идващия дъжд върху предното стъкло. За миг в тесния процеп между хоризонта и ниските облаци се мярна светлината на изгряващото слънце.

— Харесваше ми тук — въздъхна Кайе. — През целия си живот не съм била толкова щастлива, колкото в тази каравана. С теб… — тя го тупна по рамото — и със Стела.